Определение № 50838 от 16.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1764/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 266238/ 26.10.2021 г. по гр.д. № 410/ 2020 г., с което Софийски градски съд, потвърждавайки решение № 129264/ 31.05.2019 г. по гр.д. № 50688/ 2017 г. на Софийски районен съд, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ осъжда Прокуратурата на Република България да заплати на Г. И. А. сумата 2000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от незаконното обвинение в извършването на престъпление по чл. 209 НК, като искът е отхвърлен до пълния размер от 22 000 лв. Решението се обжалва от Г. И. А., а повдигнатите въпроси са процесуалноправни и материално-правен. Поставените процесуални въпроси са следните: 1. При обективно кумулативно съединени искове следва ли решаващият съд (първоинстанционен и въззивен) да се произнесе по всеки един от тях? 2. Непроизнасянето на съда по всеки един от кумулативно съединените искове води ли до порок на съдебното решение от категорията на нищожност ли недопустимост по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 1-во и 2-ро ГПК? 3. Трябва ли въззивният съд да следи служебно дали първата инстанция се е произнесла по всички кумулативно свързани искове? 4. Има ли задължение въззивният съд като инстанция по същество служебно да даде указания на ищцовата/въззивната страна по въпроса за кумулативно съединени искове, предявени с ИМ, при положение че това не е сторено от първата инстанция с доклада по чл. 146 ГПК? 5. Длъжен ли е първоинстанционния съд в определението си по чл. 140 ГПК, който изрично е посочил, че има характер на проект за доклад по чл. 146 ГПК по делото, да отграничи обективно кумулативно съединени искове, предявени с исковата молба, и да даде конкретни указания за доказване на всеки един от тях? 6. Длъжен ли е решаващият съд да обсъди в мотивите си всички ищцови претенции? 7. Необходимо ли е въззивният съд да излага собствени мотиви, независимо от препращането към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл. 272 ГПК? 8. Следва ли съдът да приеме, че указанията в доклада не са изпълнени, респ. че ищцовата страна не е съобразила разпределената с доклада на съда доказателствена тежест, в случаите, когато указанията очевидно се отклоняват от исковата молба и се отклоняват от сочения в ИМ предмет; предпоставка ли са подобни указания за постановяване на очевидно неправилно решение, тъй като е ясно, че с доклада се очертава непълен и неточен предмет на делото; следва ли процесуалното поведение на страната да е съответно на указанията? Поставеният материално-правен въпрос е относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост (посочен в касационната жалба). Оплакванията по същество са, че решението е неправилно, защото е необосновано и в нарушение на чл. 52 ЗЗД (касационните основания от чл. 281, т. 3, пр. 1 и 3 ГПК). От ответника Прокуратурата на Република България, ответник и по касация, не е постъпил отговор на касационната жалба. За да уважи частично предявения иск, въззивният съд е приел, че Г. И. А. е бил незаконно обвинен за извършването на престъпление по чл. 209 НК. Наказателното производство е приключило с влязла в сила оправдателна присъда. Поради това съдът е пристъпил към изясняване на онези обстоятелства, които са установени по делото, намират се в причинна връзка с незаконното обвинение и са от значение за справедливия размер на претендираното с иска обезщетение за неимуществени вреди. Въззивният съд е приел, че основанието на иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетение на претърпени неимуществени вреди доказва влязлата в сила оправдателна присъда по нохд № 14400/2010 г. на Софийския районен съд, с която е прието, че ищецът Г. А. не е автор на инкриминираното деяние по чл. 209 НК. Аргументът е почерпил от това, че обвинението е незаконно по смисъла на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ, а незаконното обвинение винаги причинява морални вреди. След това е пристъпил към обсъждане на онези релевантни обстоятелства, които е намерил да имат отношение към незаконното обвинение: 1) тежестта на повдигнатото обвинение – за тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК престъпление, за което законът предвижда наказание лишаване от свобода от една до шест години; 2) това, че на подсъдимия не е взета мярка за неотклонение; 3) продължителността на наказателното производство; 4) това, че производството се е развило и двете си фази – досъдебна и съдебна; 5) недоказаността на твърденията за неблагоприятни последици върху бизнеса на лицето; 6) недоказаността на твърденията за здравословни проблеми; 7) обичайните личностни тревоги, които наказателното производство поражда у лицето, срещу което се води; 8) това, че не са доказани твърденията за накърнена лична репутация; При отчитане на обективно проявените обстоятелства и съобразявайки материално-икономическите условия (стандарта на живот в страната и средностатистическите показатели за доходите към момента на увреждането) въззивният съд е определил сумата от 2 000 лв. за адекватната да обезщети по справедливост интервенцията в неимуществената сфера на ищеца поради незаконното обвинение и съответно е потвърдил първоинстанционното решение, с което този иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е бил уважен за същата сума. При тези мотиви на въззивния съд настоящият състав на Върховния касационен съд намира повдигнатия материално-правен въпрос обуславящ решението, но не приема да е разрешен в противоречие с цитираната съдебна практика, на която касаторът Г. А. се позовава. Въззивният съд е определил обезщетението за неимуществени вреди адекватно на онези обстоятелства, които са от значение за критерия за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Мотивирал се е с особеностите на конкретния случай. Дали преценката му е правилна в производството по чл. 288 ГПК не може да се провери, но даденото разрешение е в съответствие с практиката на ВКС по тези дела и с указанията в приложението на чл. 52 ЗЗД, дадени с т. 11 от ППВС № 4/1968 г. Изводът е, че решението съдържа онези мотиви, които дължи съдът по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване. Противоречие на обжалваното решение с други решения по разгледаните от ВКС искове по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е възможно тогава когато по висящото дело и по приключените са идентични обвинението, мярката за неотклонение, кръгът на засегнатите неимуществени блага и степента на засягане на емоционалната сфера на увреденото лице, но присъдените обезщетения за неимуществените вреди от незаконното обвинение са различни по размер. Такова сходство липсва между обжалваното решение и решенията на ВКС по чл. 290 – 293 ГПК, на които касаторът се позовава. Не е налице и основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставените процесуални въпроси. В съответствие с практиката на ВКС въззивният съд е разгледал поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, изложил е ясни и логични аргументи кои от доказателствата кредитира и кои не и въз основа на приетите за установени факти е формирал заключение както за претърпените вреди, така и за техния размер. Съдът е приложил правилно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК. Несъгласието на касатора с това какво е приел съда от фактическа страна и как е приложил процесуалния закон не може да обоснове допускане на касационно обжалване. По поставените конкретни процесуални въпроси следва да се отбележи, че не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. По нито един не е налице произнасяне на съда. Повдигнатите въпроси от първи до пети (включително) изхождат от позицията да са предявени, а въззивният съд да е имал задължението да разгледа множество кумулативно обективно съденени искове. Предявеният от касатора иск обаче е един и него въззивният съд е уважил частично. Посочените от касатора разграничения в исковата молба за това каква точно сума претендира за отделните етапи, през които е преминало наказателното производство преди да приключи с оправдателната присъда, са без значение. В своята практика Върховния касационен съд константно приема, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи във всеки случай на незаконно обвинение. Искът е един и е по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, доколкото ищецът претендира обезщетение за неимуществени вреди от незаконното му обвинение в престъпление по чл. 209 НК, което той не е извършил. По останалите въпроси следва да се добави, че практиката на ВКС в приложението на чл. 272 ГПК трайно приема, че въззивният съд излага собствени мотиви и когато препраща към мотивите на първата инстанция в обжалваното решение. Разяснено е, че въззивният съд дължи собствени мотиви тогава когато задължението му за това произтича от конкретно оплакване във въззивната жалба. В случая, въззивният съд е решил въпроса за основанието на иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, - налице ли е незаконно обвинение, - като е зачел задължителното действие на влязлата в сила оправдателна присъда (чл. 300 ГПК). При определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди в смисъла по чл. 52 ЗЗД, изяснен с т. 11 ППлВС № 4/1968 г. и установената практика на ВКС, въззивният съд е изложил необходимите мотиви за релевантните обстоятелства, задаващи размера на определеното обезщетение. Чрез повдигнатите шести и седми въпрос касаторът изразява несъгласие с мотивите на решаващия съд. Това не означава, че обжалваният съдебен акт е немотивиран. По осмия въпрос следва да се отбележи, че докладът отговаря на изискванията на чл. 146 ГПК Сочените от касатора “очевидни“ и “ясни“ пороци липсват. Обобщението е, че по повдигнатите от касаторите въпроси е изключено и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК на касационния контрол, доколкото въззивното решение не противоречи, а съответства на ППлВС №4/1968 г. и с решенията на ВКС в приложението на чл. 52 ЗЗД, на чл. 272 ГПК и на чл. 146 ГПК. При тези мотиви, съдът