Определение № 1121 от 10.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1846/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ТД на Националната агенция по приходите (НАП), София срещу въззивно решение № 20/07.01.2024 г. по в.гр.д. № 1812/2023 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 193/07.04.2023 г. по гр.д. № 783/2022 г. на Благоевградския окръжен съд, с което са отхвърлени предявените при условията на евентуалност искове с правно основание чл.216, ал.1, т.6 и т.4 ДОПК срещу И. С. В., В. С. М. – В. и С. Н. В. за обявяване за недействителна по отношение на държавата на разпоредителна сделка от 19.06.2019 г., с която И. С. В. е продал на майка си / ид.ч. от магазин в [населено място] за сумата 50 000 лева, извършена във вреда на публичния взискател, по която страна е свързано с длъжника лице.

Ответниците по касационната жалба В. С. М. – В. и С. Н. В. в писмен отговор оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване.

Касационната жалба е подадени от надлежна страна в определения срок срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване, редовна е и е процесуално допустима.

За мотивите на въззивния съд:

От декларацията образец 6 от 2016 г. се установява, че ответникът И. В. дължи вноски за ДОО в размер на 342.30 лева, вноски за ДЗПО –Универсален пенсионен фонд в размер на 105 лева, вноски за здравно осигуряване в размер на 168 лева. От справка за общи задължения се установява, че този ответник за 2016 г. има публични задължения за ДОО, за здравно осигуряване и за универсален пенсионен фонд в общ размер 6.89 лева, а за 2017 г. в общ размер на 72 024.36 лева, от които 49 670.25 лева главница и лихва в размер на 22 354.11 лева.

С решение от 07.11.2017 г. за финансова корекция, издадено от ДФ „Земеделие“ на основание чл.20а, ал.2 от Закона за подпомагане на земеделските производители и чл.8а, ал.1, т.2 вр. чл.33, ал.1 вр. чл. 31а, ал.1 вр. чл.14, ал.5 от Наредба № 9/03.04.2008 г. за условията и реда за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ… на ответника И. С. В. е определена финансова корекция в размер на 48 892 лева. Решението е влязло в сила на 09.07.2019 г..

Разпоредителната сделка, чието прогласяване за недействителна се иска, е сключена на 19.06.2019 г. във формата на нотариален акт. Не е спорно, че към момента на сключването на сделката В. В. е била в брак със С. В..

В случая се претендира обявяване за относително недействителна спрямо държавата сделка, сключена между физически лица на 19.06.2019 г. и именно към тази дата следва да се преценява наличието на елементите на фактическия състав на разпоредбата на чл.216, ал.1 ДОПК.

В действащата към този момент редакция липсва като условие установяването, че сделката е сключена след датата на деклариране на публично задължение от длъжника. Тази предпоставка се включва като елемент на фактическия състав на тези искове след изменението на текста, който е в сила от 01.01.2021 г.. Редакцията на нормата на чл.216, ал.1 ДОПК, която е в сила от 01.01.2021 г. няма обратно действие.

Ищецът основава иска си на твърдение, че ответникът И. В. има публично задължение, възникнало и установено с подадена от него декларация обр. 6 от 2016 г., но до 01.01.2021 г. липсва нормативно установено основание за атакуване на сделки, сключени след деклариране на публични задължения.

Не са налице и останалите предпоставки, визирани в ал.1 на чл.216 ДОПК. Ищецът не е установил, че към датата на извършване на разпоредителната сделка на 19.06.2019 г. ответникът е имал установени публичноправни задължения или че разпоредителната сделка е извършена след като му е връчена заповед за възлагане на ревизия и впоследствие тя е завършила с установяване на задължение с влязъл в сила административен акт или с влязло в сила съдебно решение.

Решението на ДФ Земеделие от 07.11.2017, с което се установяват задължения на ответника, не е влязло в сила към момента на сключване на атакуваната сделка на 19.06.2019 г., (а на 09.07.2019 г.), в този смисъл липсва стабилен административен акт. Публичното вземане е установено като дължимо едва на 09.07.2019 г., т.е. след сключване на оспорваната сделка.

Въззивният съд е изложил мотиви и за неоснователност на евентуалния иск по чл.216, ал.1, т.4 ДОПК поради посочената вече липса на обща предпоставка - че сделката е сключена след установяване на наличие на публично задължение и поради това, че ищецът, чиято е доказателствената тежест, не е установил, че сделката е сключена с цел да се увреди публичният взискател.

По наличието на основания за допускане на касационно обжалване:

В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване жалбоподателят твърди наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като извежда следните правни въпроси:

1. Може ли да се приложи разпоредбата на чл.216, ал.1 ДОПК по отношение на решение за налагане на финансова корекция, издадено от изпълнителния директор на ДФЗ и подлежащо на принудително изпълнение по чл.27, ал.2 изр.1 вр. вр. с чл.73 от Закона за управление на средствата от европейските фондове при споделено управление (ЗУСЕФСУ), връчено на задълженото лице преди датата на процесната сделка, но влязло в сила със съдебен акт след тази дата?

2. Могат ли да бъдат приети като установени задълженията, декларирани от задълженото лице с декларация за самоопределяне на данъчните и здравноосигурителните вноски с основания, произтичащи пряко от данъчните закони и дължими в сроковете, определени в съответния закон?

3. Ограничава ли се правото на държавата в лицето на НАП да търси защита, предвидена в специалната разпоредба на чл.216, ал.1 ДОПК, предявявайки отменителен иск срещу увреждаща го сделка, когато задълженията са възникнали пряко от данъчните закони или с решение за налагане на финансова корекция, издадено от ДФЗ и подлежащо на предварително изпълнение по силата на чл.27, ал.2 изр.1 вр. вр. с чл.73, ал.4 ЗУСЕФСУ?

4. Наличие на множество косвени доказателства в своята съвкупност могат ли да докажат намерение за вреда у длъжника?

Въпросите не са обуславящи. Те не са основани на релевантните по делото обстоятелства, че сделката е извършена на 19.06.2019 г., (преди 01.01.2021 г.) и че към момента на сключването на сделката не е установено публичноправно задължение на първия ответник с влязъл в сила административен акт или с влязло в сила съдебно решение. Въззивният съд не е приел, че намерение за увреждане не може да се докаже с косвени доказателства, а че по делото не са събрани доказателства за намерение на ответниците да увредят публичния взискател.

Видно от изложеното за мотивите на въззивния съд, обуславящи са въпросите за приложимата редакция на правната норма, установена с разпоредбата на чл.216, ал.1 ДОПК, по искове с правно искове чл.216, ал.1, т.6 и т.4 ДОПК за обявяване за недействителна по отношение на държавата на разпоредителна сделка от 19.06.2019 г., и по-конкретно дали редакцията на нормата на чл.216, ал.1 ДОПК, която е в сила от 01.01.2021 г. (и предвижда като предпоставка и деклариране на публично задължение) има (или няма) обратно действие и дали в първоначалната редакция (в сила от 2006 г. до 01.01.2021 г.) като предпоставка за основателността на иска е предвидено установяване на задължение с влязъл в сила административен акт или с влязло в сила съдебно решение.

Такива въпроси не са поставени.

Към това следва да се добави и че не е налице противоречие между приетото от въззивния съд и посоченото от жалбоподателя решение по гр.д. № 430/09 - II т.о. на ВКС, с което в отговор на правен въпрос е прието, че в гражданското право се прилага основният принцип, че фактите се регулират от правните норми, които са били в сила към тяхното възникване; че при наличие на някое от предвидените в чл.180, ал.1 ДПК (отм.) основания, се поражда материално право за публичноправните кредитори да искат обявяване относителната недействителност на съответното разпоредително действие с имущество на длъжника, което се релевира с отменителния иск по чл.180, ал.2 ДПК (отм.); Посочването на конкретните предпоставки, видовете разпоредителни действия и кръга на лицата спрямо които тези действия могат да бъдат обявени за относително недействителни има материалноправен характер. Затова не би могло предвидените от законодателя предпоставки по действащия към момента на сключването на разпоредителната сделка закон да бъдат "допълвани" с нови условия за основателност на преобразуващото право, съгласно последващ закон.

По въпроса за действието на материалноправните норми във времето е налице съответствие между приетото от въззивния съд и посоченото решение на ВКС: фактите се регулират от правните норми, които са били в сила към тяхното възникване. Въззивният съд е преценявал наличието на предпоставките, установени с редакцията на разпоредбата на чл.216 ДОПК, действала към момента на посочените от ищеца релевантни факти.

Не е налице противоречие между приетото от въззивния съд и посоченото от жалбоподателя решение по гр.д. № 3106/18 - I т.о. на ВКС, с което в отговор на правен въпрос относно съдържанието на понятието намерение за увреждане на кредитора в хипотезата на чл.216, ал.1, т.4 от ДОПК е прието, че самото намерение за увреждане /animus nocendi/ като факт е мисъл и желание да се направи нещо във вреда на кредитора, т.е. съзнание, че със съответния правен акт се уврежда кредитора, най-често като се намалява имуществото на длъжника, служещо принципно за удовлетворяване вземанията на кредиторите /чл. 133 от ЗЗД/; че като вътрешно мисловно - емоционално състояние на длъжника/ респ. на неговите управителни органи/, то няма самостоятелна изява, която да е обща за всички случаи на разпореждане в контекста на увреждащите разпоредителни волеизявления, а следва да се установи след преценка на всички факти по конкретния спор. Естеството на този факт е такъв, че трудно би се доказал при пряко доказване, а по - често следва това да стане при косвено такова, на основата на предположения произтичащи от преценката на конкретните факти материализиращи субективното намерение за увреждане.

Съгласно приетото с т.1 от ТР № 1 /2010 г. по тълк.д. № 1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС определенията на ВКС по чл.288 ГПК не се включват в понятието практика на ВКС, визирано в разпоредбата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Решенията на първоинстанционните и въззивните съдилища също не са визирани в разпоредбата на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Решенията и определенията на ВАС по административни дела и решенията на административните съдилища също. Поради което такива определения и решения не следва да бъдат обсъждани.

Към това следва да се добави и че съгласно т.4 от посоченото ТР твърдението, че произнасянето на ВКС по конкретен казус е от значение за точното прилагане на закона не е достатъчно, за да обоснове основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. В т.4 от тълкувателното решение е разяснено кога произнасянето по поставен правен въпрос (а не по конкретен казус), който е от значение за изхода по конкретно дело, е от значение за развитието на правото и кога е от значение за точното прилагане на закона. В изложението за допускане на касационно обжалване не се съдържа такава обосновка.

Жалбоподателят се позовава и на очевидна неправилност на обжалваното решение – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК.

Настоящият състав намира, че няма съмнение за очевидна неправилност на обжалваното решение.

Очевидната неправилност е отделно основание за допускане на касационно обжалване, такава форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост. Настоящият състав намира, че за да е очевидна, неправилността на обжалваното решение трябва да е толкова съществена, че да може да бъде установена при прочит на решението (на мотивите към него). В конкретния случай при запознаване с обжалваното решение настоящият състав не установи то да е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън тези закони, нито да е явно необосновано (фактическите изводи на съда да не съответстват на обсъдените от него доказателства). Или: При запознаване със съдържанието на обжалваното решение (на мотивите към него) настоящият състав не може да установи основателността на наведените доводи за неправилност по чл.281, т.3 ГПК.

Поради изложеното следва да се приеме, че не са осъществени наведените основания за допускане на касационно обжалване.

С оглед изхода от това производство жалбоподателят няма право на разноски. Ответниците не претендират разноски и не са представили списък на разноски и доказателства за направени разноски. Поради което разноски не следва да се присъждат.

Воден от изложеното съдът