Определение № 3160 от 19.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1012/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Р. България, чрез прокурор от Апелативна прокуратура - Пловдив, срещу решение № 232 от 09.12.2024 г. по гр. дело № 485/2024 г. на Апелативен съд - Пловдив, постановено по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. С него е потвърдено решение № 1076 от 06.08.2024 г. по гр.д. №96/2023 г. на Окръжен съд - Пловдив, с което в полза на ищеца С. М. К. е присъдено обезщетение в размер на 30 000 лв. за претърпените от него вреди вследствие на незаконно повдигнато обвинение за престъпление по чл.144, ал.3 вр. ал.1 вр. чл. 26, ал.1 от НК, по НОХД № 2020/ 2017г. по описа на Районен съд – Пловдив, по което ищецът е оправдан с влязла в сила на 12.07.2023г. присъда, ведно със законната лихва върху присъдената главница, считано от 12.07.2023г. до окончателното изплащане на сумата. Искът е отхвърлен в останалата му част до пълния претендиран размер от 70 000 лв.

За да постанови така обжалваното решение, въззивния съд е приел, че между страните не се спори, че в настоящия случай е налице хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на прокуратурата, тъй като ищецът е оправдан по повдигнатото му обвинение по чл. 144, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК. Инстанцията по същество е разгледала въпроса относно размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, което съгласно § 1 от ЗР на ЗОДОВ следва да се определи при условията на чл. 52 ЗЗД. В случая съдебния състав е взел предвид, че ищецът е привлечен към наказателна отговорност за тежко умишлено престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, за което се предвижда наказание „лишаване от свобода“ до 6 години, което несъмнено е провокирало силен страх и притеснение, че може да бъде осъден на ефективно изтърпяване на наказанието. Така също е отчетен и фактът, че спрямо него е взета първоначално най - тежката мярка за неотклонение - „задържане под стража“ - за срок от почти три месеца, през който период е било неоснователно накърнено основното му конституционно право на свободно придвижване. Освен типичните и обичайни вреди, които задържаното лице търпи при изпълнение на посочената мярка за неотклонение, свързани с наложените му ограничения и неблагоприятните битови условия, при които е поставен, в случая ищецът е търпял допълнителни страдания, произтичащи от тежкото му здравословно състояние, което в крайна сметка е станало причина за изменение на мярката за неотклонение в по–лека, а именно парична гаранция в размер на 10 000 лв. Съобразена е и наложената мярка на процесуална принуда „забрана за напускане пределите на Република България“, която е действала от 08.05.2012г. до приключване на наказателното производство на 12.07.2023г.,т.е продължително време. Освен гореизложеното е отчетена и продължителността на наказателното преследване - 11 години и 5 месеца, което е значителен период от време в живота на едно лице, през който е бил поставен в състояние на страх, стрес, напрежение и несигурност. Проведени са общо 46 съдебни заседания, което е нарушило обичайният му ритъм на живот и му е създало значителни неудобства предвид наложителността да съобразява своите ангажименти и живот с нуждите на наказателното производство. От друга страна е отчетено, че твърденията на ищеца, че образуваното срещу него наказателно производство е отключило заболяванията му от захарен диабет и артериална хипертония се опровергават от представените от същия доказателства – епикриза от 25.03.2012 г. и консултативен преглед от 01.03.2012 г., в които изрично е посочено, че тези заболявания датират отпреди образуването на наказателното производство. Възраженията на Прокуратурата за съпричиняване от страна на ищеца не са съобразени от съда с оглед разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК. С оглед гореизложеното въззивния съд е приел, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение в размер на 30 000 лв. е съобразено с интензитета и продължителността на търпените от ищеца неимуществени вреди от незаконно обвинение.

Решението се оспорва в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение. Оплакванията на Прокуратурата са за необсъждане наведените от страната доводи и възражения, както и на всички относими към делото доказателства и неправилна преценка на някои от тях, както и за определяне на прекомерно висок размер на присъденото обезщетение, спрямо характера и интензитета на претърпените от ищеца неимуществени вреди и не отговаря на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД. В изложение към жалбата се позовава на противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1. „Длъжен ли е ПАС да обсъди всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и да изложи мотиви за причинно-следствената връзка между незаконното обвинение и настъпилите вреди?“ – твърди се противоречие с ППВС № 4/1968 г., решение №53/07.05.2019г. по гр.д. №3528/2018г. на ВКС, III г.о., решение №79/17.07.2018г. по гр.д. №2034/2017г. на ВКС, IV г.о., решение №832/10.12.2010г. по гр.д. №593/20100г. на ВКС, IV г.о. и определение № 2037/24.04.2024г. по гр.д. №3400/2017 г. на ВКС, III г.о.

2. „Длъжен ли е въззивният съд като съд по същество да се произнесе по всички факти, обуславящи издаването на обжалвания първоинстанционен акт, без да е ограничен от посоченото в частната жалба?“ – твърди противоречие с ТР №6/15.01.2019г. по тълк.д. №6/2017г. на ОСГТК на ВКС, решение №832/10.12.2010г. по гр.д. №593/20100г. на ВКС, IV г.о.

3. „След като ищецът е допринесъл за вредите обезщетението намалява ли се на основание чл. 5, ал. 2 ЗОДОВ? Длъжен ли е въззивният съд, да обсъди всички обстоятелства, които обосновават по-нисък размер на обезщетението?“ – твърди противоречие с ТР №3/22.04.2005г. по тълк.д. №3/2004г. на ОСГК на ВКС и решение №832/10.12.2010г. по гр.д. №593/20100г. на ВКС, IV г.о.

4. „При определяне на обезщетението за неимуществени вреди следва ли да се съобразят доказателствата касаещи ценностния мироглед на ищеца?“ – твърди се противоречие с решение №96/31.05.2013г. по гр.д. № 792/2012 г. на ВКС, IV г.о.

5. „Длъжен ли е съдът да вземе предвид при определяне на обезщетението за вреди икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели на доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждането и несъобразяването с тях основание ли е да се отмени въззивното решение изцяло или частично?“ – твърди се противоречие с ППВС № 4/1968 г., решение №25/11.02.2014г. по гр.д. №5302/2013г. на ВКС, III г.о., решение №480/23.04.2013г. по гр.д. № 85/2012 г. на ВКС, IV г.о., решение №48/11.05.2022г. по гр.д. № 1611/2021 г. на ВКС, IV г.о., решение №50298/16.12.2022г. по гр.д. № 912/2022 г. на ВКС, IV г.о.

По делото е постъпил писмен отговор от С. М. К., чрез процесуалния му представител адв. Р. Д., в който се поддържа становище, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, а така също и за неоснователност на жалбата. Претендират разноски за адвокатска защита пред настоящата инстанция.

След преценка Върховен касационен съд, ІІІ г. о., счита, че е сезиран с процесуално допустима и редовна касационна жалба. Същата не обосновава допускане на въззивното решение до касационен контрол поради следните съображения:

Първият и вторият въпрос са свързани със задължението на съда да обсъди всички доказателства, доводите и възраженията на страните, да изложи собствени съображения по предмета на спора, за да определи размера на присъденото справедливо обезщетение за неимуществени вреди. Несъстоятелен е доводът за необсъждане в мотивите към решението на всички доказателства и обстоятелства, които имат отношение към определяне на размера на неимуществените вреди. В разглежданата хипотеза произнасянето на въззивния съд е напълно съобразено с така установените указания относно приложението на закона, след преценка на всички обективно съществуващи, установени по делото обстоятелства относно естеството и характера на неимуществените вреди претърпени вследствие на незаконното обвинение. Не е налице противоречие с цитираната тълкувателна и казуална практика на ВКС, защото, видно от мотивите към обжалваното решение, въззивният съд е изложил съображения по съществените доказателства от значение за определяне на размера на обезщетението, като ясно и логически обосновано е формулирал становището си относно фактическите положения, които възприема за установени.

По третия поставен от касатора въпрос, също не следва да бъде допуснато касационно обжалване. По същността си представлява оплакване за процесуално нарушение, относимо към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, и не представлява общо основание за допускане на касационно обжалване с разясненията по т. 1 от ТР № 1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Действително чл. 269, изр. 2, вр. чл. 271 ГПК задължава въззивният съд да разреши правния спор, а и да се произнесе по оплакванията в жалбата. Това обаче не означава, че въззивният съд е длъжен да се произнесе по възраженията, които ответникът основава на факти, настъпили до писмения отговор на исковата молба, а е направил за пръв път във въззивната жалба, като в процесния случай същите са направени дори и етапа на устните състезания. Възражението за наличие на съпричиняване от страна на ищеца е преклудирано, поради което съда не дължи произнасяне по него. Несъгласието на касатора с фактическите и правни изводи на съда не може да бъде обсъждано в производството по допускане на касационната жалба.

Четвъртият и петият въпроси са свързани с приложението на установения в чл. 52 ЗЗД критерий /в материалноправен и процесуалноправен аспект/, за които са дадени принципни указания в т. ІІ от ППВС № 4/1968 г., както и при отговор на същите въпроси в постановени по реда на чл. 290 от ГПК множество решения на ВКС – напр. реш. № 532 от 2010 г. по гр. д. № 1650/2009 г., ІІІ г. о., реш. № 377 от 22.06.2010 г. по гр. д. № 1381/2009 г., ІV г. о., реш. № 149 от 2011 г. по гр. д. № 574/2010 г., ІІІ г. о., реш. № 344 от 2014 г. по гр. д. № 2378/2014 г., ІV г. о., реш. № 150 от 2013 г. по гр. д. № 1367/2012 г., ІІІ г. о., реш. № 267 от 2014 г. по гр. д. № 820/2012 г., ІV г. о., реш. № 292 от 2014 г. по гр. д. № 3435/2014 г., ІІІ г. о. и др. Твърдяното от касатора противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК обаче не се установява във връзка с поставените правни въпроси. Справедливостта, като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Именно в този смисъл справедливостта не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики. Затова в мотивите си съдилищата трябва да посочат конкретните обстоятелства и значението им за размера на обезщетението. Тази преценка не липсва в обжалвания акт.

От мотивите към въззивното решение е видно, че при формиране на волята си Апелативен съд Пловдив е преценил всички установени правнорелевантни факти и ги е оценил съобразно вътрешното си убеждение за тяхното значение. Взети са предвид общият период на наказателното преследване спрямо ищеца, който е бил единадесет години и пет месеца; вземането на най-тежката мярка за неотклонение спрямо него - „задържане под стража” за период от три месеца; наложената мярка за процесуална принуда „забрана да се напуска територията на Република България“; тежестта на повдигнатото му обвинение по реда на НК от гледна точка на разясненията, дадени в чл. 93, т. 7 НК; социално-икономическите условия в страната в този период. В същото време е посочено, че не е установено заболяванията на ищеца от захарен диабет и артериална хипертония да се намират в причинна връзка с незаконното обвинение, нито пък то да е довело до сериозни и трайни отражения върху неговата психика извън обичайните неблагоприятни емоционални изживявания на човек в подобно положение

Съдебни решения по уважени искове на същото или друго основание, при които размерът на обезщетението за неимуществени вреди е различен предвид различните обстоятелства, които съдът задължително взема предвид, поначало не обосновават противоречие по правен въпрос, ако такъв не е изрично привързан към определени указани предпоставки на преценката съгласно установената вече практика. В установената практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК понастоящем трайно е изтъквано, че аналогичните случаи следва да се обезщетяват равностойно, което изискване следва и от съдържанието на обществения критерии за справедливост. Нарушение в тази насока в случая не се констатира и не се обосновава с приложените към изложението на касатора решения на ВКС.

Изложените съображения налагат извод за отсъствие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поддържани от касатора. Съображенията му по съществото си се свеждат до оплаквания за неправилност на извършената оценка на събрания доказателствен материал с оглед значението му за размера на справедливото обезщетение и неговото определяне съобразно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Тази преценка е предоставена на вътрешното убеждение на съдебния състав, разглеждащ делото, а контролът върху нейната обоснованост може да бъде проверяван единствено при разглеждане на жалбата по същество в производството по чл. 290 ГПК, след допускане на въззивното решение до касационно обжалване, като предпоставките за допускане до касационно обжалване не се обосновават

При този изход на делото следва да бъдат присъдени поисканите от ответника разноски за адвокатска защита, които съгласно представен с отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие № 58093 от 19.02.2025г. възлизат на 1 800 лв.

Предвид гореизложеното, ВКС, състав на III г. о.