Определение № 50367 от 10.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 1524/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по съвместна касационна жалба на Д. Р. М., М. К. П., Ф. М. П., Ю. М. А. и Е. М. Д. (последните четирима като наследници на М. О. П. - починал в хода на процеса), всички от [населено място], срещу решение № 705/27.06.2021 г. по гр. д. № 3436/2020 г. на Софийски апелативен съд, с което, след частична отмяна и частично потвърждаване на постановеното от Софийски градски съд, Гражданско отделение, І-11 състав решение № 2682/29.04.2020 г. по гр. д. № 9554/2018 г., са отхвърлени предявените от Д. Р. М. и починалия в хода на процеса М. О. П. срещу ЗД „Евроинс“ АД, [населено място] субективно съединени искове с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на К. И. М. (сестра на касатора Д. Р. М. и внучка на починалия ищец М. О. П.), настъпила при пътно-транспортно произшествие на 24.08.2013 г. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон. Изразено е несъгласие с извода, че ищците не са активно легитимирани по предявените искове, доколкото между тях и починалата при процесното ПТП тяхна сестра, съответно внучка, не е установено да е създадена особено близка и трайна житейска връзка. Според касаторите, решаващият състав не е отчел конкретните обстоятелства в случая, а именно – че починалата е отгледана от дядо си, тъй като баща й е заминал за Турция и не се е върнал; че отношенията между нея и брат й са били изключително близки и че двамата ищци са понесли много тежко загубата й. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, с поддържане на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Какви са критериите за определяне наличие на трайна и дълбока емоционална връзка между лицето, претендиращо обезщетение, и починалия близък родственик в хипотезата на пряк иск срещу застрахователя; 2. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, при наличието на събрани по делото доказателства, обосноваващи изградена между починалото лице и преживелия го родственик особено близка връзка, респ. действително претърпени от последния вреди. По отношение на така поставените въпроси се поддържа, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС – Тълкувателно решение № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, решение № 26 от 04.06.2019г. по т. д. № 1505/2016 г. на II т. о., решение № 372 от 14.01.2019 г. по т. д. № 1199/2015 г. на II т. о., решение № 70 от 03.06.2019 г. по т. д. № 755/2018 г. на II т. о., решение № 310 от 06.02.2019 г. по т. д. № 2429/2017 г. на II т. о., решение № 5 от 28.02.2019 г. по т. д. № 1404/2018 г. на II т. о. и решение № 20 от 30.06.2020 г. по т. д. № 376/2018 г. на I т. о. Ответникът по касация – „ЗД Евроинс“ АД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна по съображения в писмен отговор от 22.06.2022г. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. В обжалваното решение е прието за безспорно от фактическа страна, че смъртта на К. И. М. (сестра на касатора Д. Р. М. и внучка на починалия в хода на процеса ищец М. О. П.) е настъпила при пътно-транспортно произшествие на 24.08.2013г., причинено виновно и противоправно от застрахован при „ЗД Евроинс“ АД водач (съпруг на починалата). Въззивният съд е споделил извода на първата инстанция, че ищецът Д. Р. М. не е активно легитимиран да претендира обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на своята сестра, но не е споделил извода, че другият ищец – М. О. П. е активно легитимиран да претендира обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на своята внучка. Според съдебния състав, фактът, че бащата на починалата не се е завърнал в страната, не може да обоснове по-голяма близост с дядо й по майчина линия, който, заедно с майка й и със своята съпруга, е поел грижите за нея. Преценил е, че отношенията между пострадалата и дядо й се характеризират с типичните проявления на близка родствена връзка – обич и взаимна подкрепа, първоначално от възходящия към низходящия, а после обратно при напредване на възрастта на възходящия, т. е. че е установена обичайна близост и нормална привързаност между внучка и дядо, като е подчертал, че участието на дядото в отглеждането и възпитанието на внучката му, наред с нейната майка, не е нетипично за семейство на разделени родители. Извод за обичайния характер на духовната и емоционална близост е направен и за отношенията между починалата и нейния брат-ищец по делото, доколкото не са установени конкретни обстоятелства, от които да се заключи за степента на тяхната близост. Въззивният съд е счел, че свидетелските показания не установяват и понасяне на морални болки и страдания, надхвърлящи болките и страданията, които би изпитал всеки дядо и по-малък брат – силна и непреодолима скръб със съответни поведенчески прояви след нелепата внезапна загуба на внуче/сестра, която представлява непоправима житейска загуба, от която е невъзможно пълно възстановяване в психоемоционален план. В тази връзка решаващият състав е взел предвид обстоятелството, че психоемоционалната реакция след трагедията в семейството е утежнена и поради факта, че след произшествието, което е причинено от съпруга на пострадалата, двете им деца са останали пълни сираци. С оглед на това, е формирал извод, че не са налице обстоятелства, въз основа на които да се приеме, че е осъществена хипотезата на изключение, визирано в Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Поставените от касаторите въпроси не отговарят на общото изискване по чл. 280 ал. 1 ГПК. Както е разяснено в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая, първият от формулираните в изложението въпроси е поставен принципно, теоретично, без да е отнесен към мотивите на обжалвания акт. Въпросът за критериите, въз основа на които може да се счете, че между претендиращия обезщетение и починалото лице е налице трайна и дълбока емоционална връзка, не би могъл да има еднозначен отговор. Както е разяснено в Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС: Наличието на особено близка житейска връзка, даваща основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смърт, следва да се преценява от съда във всеки отделен случай въз основа на фактите и доказателствата по делото; Обезщетение следва да се присъди само тогава, когато от доказателствата може да се направи несъмнен извод, че лицето, което претендира обезщетение, е провело пълно и главно доказване за съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и за настъпили в резултат на неговата смърт сериозни (като интензитет и продължителност) морални болки и страдания; Връзка с посоченото съдържание предполага оправдани очаквания за взаимна грижа и помощ, за емоционална подкрепа и доверие, и нейното отсъствие изключва проявлението на неимуществени вреди, подлежащи на обезщетяване съобразно принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД. Тези разрешения са съобразени изцяло от въззивния съд, поради което не може да се счете, че е налице твърдяното отклонение от практиката на ВКС. В действителност, поставеният от касаторите въпрос обективира несъгласието им с извършената от въззивния съд преценка дали установените по делото факти обосновават извод за съществувала между тях и починалата особено близка емоционална връзка, което обаче не покрива изискванията на процесуалния закон за допускане на касационното обжалване. Що се отнася до втория въпрос, отсъствието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК произтича от обстоятелството, че същият е поставен във връзка с прилагане принципа на справедливост, визиран в чл. 52 ЗЗД, касаещ определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. До определяне размера на обезщетение обаче в случая не се е стигнало поради извода, че ищците не са доказали активната си материално-правна легитимация. Освен това, въпросът не кореспондира и с мотивите на обжалвания акт, доколкото в него се съдържа твърдението за „доказана особено близка родствена връзка между починалото лице и преживелия го родственик“, което е в явно противоречие с приетото от въззивната инстанция. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че касационното не следва да бъде допуснато. При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, на ответника по касация следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв., определено съгласно чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК