Определение № 50182 от 29.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2983/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от В. Р. Д., чрез адв. П. Н., против въззивно решение № 532/13.04.2022 г., постановено по в. гр. д. № 2714/2021 г. на Софийски апелативен съд, в частта с която е потвърдено решение № 332/21.07.2021 г. по гр. д. № 1114/2020 г. на Окръжен съд – Благоевград, в частта, в която предявеният от В. Р. Д. против Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди, вследствие от незаконно повдигнато обвинение за престъпление по чл. 124, ал. 1, пр. 1 НК във вр. с чл. 128, ал. 2 НК, за което е оправдан с присъда № 5705/11.11.2017 г., постановена по н. о. х. д. № 201/2016 г. от Окръжен съд - Благоевград, влязла в сила на 17.08.2018 г., е отхвърлен за разликата над 4000 лева до пълния претендиран размер от 100 000 лева, както и в частта, с която първоинстанционното решение е отменено в частта, в която искът за имуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е уважен в размер на 12 800 лева, като вместо това претенцията за имуществените вреди е отхвърлена за разликата над 3000 лева и са присъдени съдебни разноски. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване, касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставя въпрос за приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществените вреди. Сочи, противоречие с практиката, обективирана в ППВС № 4/1968 г., Тълкувателно решение № 1/11.12.2018 г. по тълк. д. № 1/2017 г. на ОСГК на ВКС, т. 11 от Тълкувателно решение № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, решение № 267/21.04.2020 г. по гр. д. № 4587/2018 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 116/22.05.2019 г. по гр. д. № 4121/2017 г. на ВКС, IV г. о. Поддържа и, че в частта относно обезщетението неимуществени вреди решението е очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Ответната страна Прокуратурата на Република България и контролиращата страна Софийска апелативна прокуратура са получили препис от касационната жалба, но не са подали писмени отговори и не изразяват становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е подаденa в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна с правен интерес да обжалва атакуваното решение, срещу въззивно решение, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК е с допустим предмет на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима. По делото е установено, че ищецът е бил обвинен в извършването на престъпление по чл. 124, ал. 1, пр. 1 НК във вр. с чл. 128, ал. 2 НК, за което е било предвидено наказание лишаване от свобода от три до дванадесет години, т. е. същото е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК. Наказателното преследване по отношение на ищеца реално е продължило от 08.01.2014 г. до 17.07.2018 г.,като по отношение на него в периода от 08.01.2014 г. до 18.03.2014 г. е била взета мярка за неотклонение „задържане под стража“, а след 18.03.2014 г. до 17.07.2018 г. е била взета мярка за неотклонение „парична гаранция“, в размер на сумата от 2000 лева,като в периода от 19.03.2014 г. до 19.11.2015 г. е била наложена мярка на процесуална принуда „забрана да напуска пределите на страната без разрешението на прокурора или на съда“. Наказателното преследване е било медийно отразено в три броя на регионалния вестник, но няма данни това отразяване да е станало по инициатива на прокуратурата. Наказателното преследване се е осъществило както в досъдебната фаза, в която единствено прокурорът е осъществявал функциите по ръководство и решаване така и в съдебната фаза, в която е осъществявал обвинителната функция и контрол за законност, поради което Прокуратурата на РБ е надлежен ответник по предявените искове по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. По основателността на първата претенция за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди въззивният съд е съобразил, възрастта на ищеца, неговото обществено положение и образование; обстоятелството, че на ищеца е било повдигнато обвинение само за едно извършено престъпление, което е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК; продължителността на наказателното преследване, в който по отношение на ищеца са били извършвани процесуални и процесуалноследствени действия; че по отношение на ищеца са изпълнявани две мерки за неотклонение, като задържането под стража е за срок от 70 дни; че няма доказателства наказателното преследване да е препятствало развитието на ищеца в професионален и образователен план; че по отношение на ищеца за периода от 19.03.2014 г. до 19.11.2015 г. е била наложена мярка за процесуална принуда „забрана да напуска пределите на страната без разрешението на прокурора или на съда“; че наказателното преследване не е повлияло негативно върху физическото и психическо здраве на ищеца, тъй като събраните гласни доказателства обосновават извод, че вредите са обичайните, които съпътстват всяко едно наказателно преследване. Приел е, че справедливото обезщетение за претърпените неимуществени вреди, на което има право ищецът, вследствие на незаконното обвинение, възлиза на сумата от 4000 лева, който размер удовлетворява обществения критерий за справедливост при съществуващите в страната общественоикономически условия на живот. По втората претенция за обезщетяване на претърпени от ищеца имуществени вреди съдът е посочил, че по делото са представени договор за правна защита и съдействие, както и пълномощно за досъдебното производство, в които е посочено, че е договорено адвокатско възнаграждение, в размер на сумата от 400 лева, което не е заплатено; договор за правна помощ и съдействие за първата инстанция, в който е уговорено и изцяло заплатено адвокатско възнаграждание, в размер на сумата от 3400 лева, както и договор за правна помощ и съдействие за въззивната и евентуално за касационната инстанция, в който е уговорено и изцяло заплатено адвокатско възнаграждание, в размер на сумата от 9000 лева. За престъплението по чл. 124, ал. 1, пр. 1 НК във вр. с чл. 128, ал. 2 НК е предвидено наказание лишаване от свобода от три до дванадесет години, съответно за посоченото престъпление в чл. 13, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е предвидено възнаграждение в размер на 1500 лева. Изложил е, че съобразно направеното от ответника възражение, следва да се зачете за разход само сбора от сумата 1500 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за защита пред първоинстанционния наказателен съд и сумата от 1500 лева за защита пред въззивния наказателен съд, или общо разходи, в размер на сумата от 3000 лева, до която сума искът е основателен. Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Повдигнатият от касатора въпрос, относно приложението на чл.52 ЗЗД при определяне на справедлив размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, е обусловил решаващата воля на въззивния съд и отговаря на изискванията за общо основание. Въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставения въпрос. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.