Определение № 181 от 28.03.2014 г. на ВКС по т. д. № 855/2012 г.

Производството е по чл.288 ГПК и чл.274, ал.2 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] - [населено място], и частна жалба на [фирма] - [населено място]. С касационната жалба на [фирма] е обжалвано решение № 109 от 26.04.2012 г., постановено по в. т. д. № 110/2012 г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1377 от 28.11.2011 г. по т. д. № 746/2011 г. на Варненски окръжен съд за отхвърляне на предявения от [фирма] против [фирма] иск с правно основание чл.26, ал.2 ЗЗД във вр. с чл.137, ал.1, т.7 ТЗ за прогласяване нищожността на договор за продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № 52, т.ІV, рег. № 6147, дело № 611/2009 г. на нотариус Д. С. с рег. № 192, и на ответника са присъдени разноски по чл.78, ал.3 ГПК. В жалбата се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон - чл.26, ал.2 ЗЗД във вр. с чл.137, ал.1, т.7 ТЗ. Оплакването на касатора е, че въззивният съд е приел за действителен договора за покупко - продажба, въпреки липсата на валидно взето решение по чл.137, ал.1, т.7 ТЗ за сключване на разпоредителна сделка със собствения на дружеството недвижим имот. Допускането на касационно обжалване е обосновано с всички основания по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК, заявени по отношение на следния материалноправен въпрос: „Налице ли е нищожност на разпоредителна сделка с недвижим имот, извършена от търговско дружество, при липсата на валидно взето за това решение от общото събрание на съдружниците в дружеството, съгласно изискването на чл.137, ал.1, т.1 ГПК”. К. твърди, че поставеният въпрос, който е обусловил изхода на делото, е разрешен в отклонение от посочена задължителна практика на ВКС, решаван е противоречиво от съдилищата и е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът [фирма] - [населено място], не заявява становище по касационната жалба в срока по чл.287 ГПК. Предмет на обжалване с частната жалба на [фирма] е определение № 357 от 06.07.2012 г., с което Варненски апелативен съд е оставил без уважение молбата на дружеството за изменение по реда на чл.248 ГПК на въззивното решение по в. т. д. № 110/2012 г. в частта за разноските. Частният жалбоподател счита за незаконосъобразен извода на въззивния съд, че за да бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение, е необходимо представяне на доказателства за реално заплащане на възнаграждението. Навежда доводи, че този извод противоречи на разпоредбите на чл.78 ГПК и чл.36 ЗА и че по аналогия с юрисконсултското възнаграждение присъждането на адвокатско възнаграждение не е обвързано с доказване на плащането. С частната жалба е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, което не следва да се взема предвид, тъй като жалбата подлежи на разглеждане по реда на чл.274, ал.2 ГПК, а не по реда на чл.274, ал.3 ГПК /т.24 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС/. В срока по чл.276, ал.1 ГПК не е постъпил отговор на частната жалба от насрещната страна [фирма]. С определение № 102 от 17.04.2013 г. производството по делото е спряно на основание чл.292 ГПК до постановяване на тълкувателни решения от ОСГТК на ВКС по тълкувателно дело № 3/2013 г. и тълкувателно дело № 6/2012 г. Посочените тълкувателни дела са приключили с приемане на Тълкувателно решение № 3/15.11.2013 г. и Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г., поради което с производството по делото е възобновено с определение № 325 от 22.11.2013 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното: По касационната жалба на [фирма]: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди решението на Варненски окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от [фирма] против [фирма] иск с правно основание чл.26, ал.2 ЗЗД за прогласяване нищожността на договор от 05.11.2009 г. за покупко - продажба на недвижим имот, собственост на продавача [фирма], Варненски апелативен съд е приел, че договорът не е нищожен на твърдяното в исковата молба основание - липса на съгласие, произтичаща от липсата на валидно взето решение по чл.137, ал.1, т.7 ТЗ за разпореждане с имота от общото събрание на съдружниците в [фирма]. Въззивният съд е констатирал, че по делото е представен протокол от 04.11.2009 г. от общо събрание на съдружниците в [фирма], обективиращ решение за продажба на имота, който е подписан само от законния представите на единия съдружник - [фирма], не и от представителя на другия съдружник [фирма]. Независимо от това е счел, че отсъствието на взето от двамата съдружници решение за сключване на разпоредителна сделка с имота не се отразява върху действителността на договора за продажба предвид безспорния в процеса факт, че управителите на двете дружества - Красен А. и В. А., които са управители и на [фирма] и според устава осъществяват съвместно представителство, са упълномощили адвокат с изрично писмено пълномощно с нотариална заверка от 23.10.2009 г. с цел да ги представлява при сключването на договор за продажба на отчуждения имот. Изложени са съображения, че след като по силата на чл.141, ал.2 ТЗ управителят на О. изявява волята на дружеството и управителите на продавача [фирма] са упълномощили адвокат в изискуемата от чл.37 ЗЗД форма да направи от тяхно име волеизявление за сключване на договора за продажба, формалната липса на подпис на единия от съдружниците /чрез неговия управител/ в протоколното решение на дружеството продавач не води до недействителност на продажбата на основание чл.26, ал.2 ЗЗД във вр. с чл.137, ал.1, т.7 ТЗ. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Поставеният от касатора правен въпрос несъмнено е от значение за изхода на делото, но по отношение на него не са осъществени допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. С Тълкувателно решение № 3/15.11.2013 г. по т. д. № 3/2013 г. Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на ВКС се е произнесло по въпроса необходимо ли е решение на Общото събрание на дружество с ограничена отговорност за разпореждане с недвижим имот - собственост на дружеството, в съответствие с компетентността на Общото събрание, предвидена в чл.137, ал.1, т.7 ТЗ, за действителността на разпоредителна сделка, сключена от представляващия дружеството орган /управител/управители/. На поставения за разглеждане пред ОСГТК на ВКС правен въпрос е даден отрицателен отговор в смисъл, че решение на ОС на О. по чл.137, ал.1, т.7 ТЗ не е необходимо условие за действителност на разпоредителна сделка с недвижим имот, собственост на дружеството, сключена от представляващия орган /управител/управители/. Даденото разрешение е обосновано с аргументи, че нормата на чл.137, ал.1, т.7 ТЗ регулира управлението на дружеството, но не засяга правомощието на представителния орган да изразява воля; липсата на решение по чл.137, ал.1, т.7 ТЗ не може да се противопостави на третите лица, с които е договарял управителят; сделките, сключени от управителя, се преценяват като действителни поради наличие на воля при сключването им, а въпросът дали управителят е действал без предходно решение на ОС по чл.137, ал.1, т.7 ТЗ е от значение само за вътрешните му отношения с дружеството /с оглед евентуална отговорност за причинени на дружеството вреди/. Цитираното тълкувателно решение е задължително за всички съдилища в Република България и според разясненията в т.2 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС има характер на задължителна практика на ВКС, с която са преодолени съществувалите в съдебната практика противоречия по правния въпрос, обусловил изхода на конкретното дело. Въззивното решение е постановено в съответствие със задължителната практика, тъй като въззивният съд е приел, че при наличие на изявена воля от управителите на дружеството - продавач за сключване на договора за покупко - продажба липсата на валидно взето от ОС на О. решение по чл.137, ал.1, т.7 ТЗ за продажба на имота не води до липса на съгласие като основание за нищожност на договора. Поради това искането на касатора за допускане на решението до касационен контрол в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК е неоснователно. Касационното обжалване не може да се допусне и на основанията по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК, които са неприложими при наличие на формирана задължителна практика на ВКС по поставения правен въпрос. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Варненски апелативен съд въззивно решение по в. т. д. № 110/2012 г. По частната жалба на [фирма]: Частната жалба е подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. При постановяване на въззивното решение Варненски апелативен съд е приел, че искането на ответника [фирма] за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция е неоснователно, тъй като до приключване на последното съдебно заседание не са представени доказателства за реално плащане на възнаграждението, а само фактура, предвиждаща заплащането му по банкова сметка. Сезиран по реда на чл.248 ГПК от [фирма], въззивният съд е оставил без уважение молбата на дружеството за изменение на въззивното решение в частта за разноските и за присъждане на поисканите разноски за адвокатско възнаграждение. В съобразителната част на обжалваното с частната жалба определение № 357 от 06.07.2012 г. са изложени съображения, че присъждането на разноски по чл.78 ГПК е обусловено от представяне на доказателства за реалното им извършване и че при липса на доказателства за плащане на адвокатското възнаграждение по отразената във фактурата сметка няма основание то да бъде присъдено под формата на разноски. Определението е правилно. Според Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението; Ако в договора за правна помощ е уговорено възнаграждението да бъде платено по банков път, задължително се представят доказателства за това - банкови документи, установяващи плащането. В производството пред Варненски апелативен съд частният жалбоподател е представил списък по чл.80 ГПК за направени разноски в размер на 5 200 лв. - адвокатски хонорар. Към списъка е приложена фактура № 024/30.03.2012 г. за дължим адвокатски хонорар за процесуално представителство по в. т. д. № 110/2012 г. в размер на 5 200 лв. Във фактурата е отразено, че сумата следва да бъде платена по посочена сметка на Адвокатско дружество „Б. и К.” в [фирма]. До приключване на устните състезания по делото не са представени банкови документи, установяващи превеждане на възнаграждението от 5 200 лв. по посочената сметка, нито доказателства за плащането му в брой. При тези обстоятелства изводът на въззивния съд, че след като не е доказано да е платено, възнаграждението не следва да бъде присъждано на претендиращата го страна като разноски по чл.78 ГПК, е законосъобразен и съответстващ на задължителната практика в Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС. С оглед на това обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,