Определение № 2005 от 17.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2939/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Х. Г., представляван от адв. Д. Т., срещу решение № 577 от 07.05.2025г. на Софийския апелативен съд постановено по гр.д. № 3359/2024г., с което е потвърдено решение № 5424 от 05.10.2024 г. на Софийския градски съд по гр. д. № 753/2024 г. в частта, с която е отхвърлен иска на касатора срещу Столична община с правно основание чл. 49 ЗЗД за разликата над 3 200 лв. до 26 000 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди - болки и страдания вследствие на инцидент, настъпил на 06.12.2023 г. в гр. София на десния тротоар на ул. „Съборна“ с посока към ул. „Леге“. Първоинстанционното решение не е било обжалвано и е влязло в сила в осъдителната част. Жалбоподателят счита, че въззивното решение е неправилно. Сочи основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК. Поставя правния въпрос относно приложението на въведения с чл. 52 ЗЗД принцип на справедливост при определяне на дължимото обезщетение за причинените от непозволено увреждане неимуществени вреди, както и за критериите, които следва да бъдат съобразени при определяне на размера на обезщетението по справедливост, които съдът следва да съобрази, а именно: възрастта на пострадалия, начина, времетраенето и степента на лечението и възстановяването му, остатъчните явления, претърпените неудобства от битов и социален характер до момента и за в бъдеще. Сочи практика на Върховния касационен съд, в противоречие с която се твърди, че е постановен акта. Ответникът по касационната жалба Столична община, представлявана от юрк. П. П., я оспорва. Претендира юрисконсултско възнаграждение. От необжалваната и влязла в сила осъдителна част на първоинстанционното решение следва да се приеме, че е налице основание за ангажиране отговорността на ответника Столична община за обезщетяване на неимуществени вреди на ищеца от падане на ул. „Съборна“ в гр. София, предизвикано от неподдържана тротоарна настилка, при което кракът на ищеца попаднал в дупка от счупени и пропаднали плочки и той получил счупване на пети пръст на дясно ходило, повърхностна травма на окосмената част на главата и подкожен хематом слепоочно. Обстоятелствата по настъпване на инцидента на установени от свидетеля Г. С. - очевидец на събитието. Свидетелят е закарал ищеца с колата си до УМБАЛСМ „Пирогов“ за преглед; видял го след седмица и той споделил, че при натоварване не се чувства добре крака му; не е забелязал промени в психическото му състояние. Приетата медицинска експертиза и приложените медицински документи установяват горепосочените травматични увреждания. Вещото лице е изяснило, че на ищеца е направена мека имобилизация - пръст за пръст за срок от 15 дни; периодът на възстановяване е около 30 - 40 дни, като през това време ищецът е имал болки, по-интензивни първите 10 дни. Трайни последици от инцидента не са останали. Основният спорен въпрос е за размера на дължимото обезщетение и приложението на чл. 52 ЗЗД при определянето му. Съдът е приел, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост след преценка на конкретните обективно съществуващи обстоятелства, свързани с интензитета на отрицателните изживявания за ищеца от инцидента - болки, стрес и безпокойство и периода, в който ги е търпял, възрастта на ищеца, продължителност на възстановителния период, степента на възстановяване от травмата и т.н. В случая е съобразил вида и характера на вредите - счупване на пети пръст на дясно ходило, повърхностна травма на окосмената част на главата и подкожен хематом слепоочно, относително краткия възстановителен период от тях - около 30 - 40 дни, както и обстоятелството, че не са настъпили усложнения, нито са останали трайни последици за здравето на ищеца. Съдът е намерил за недоказано твърдението в жалбата, че към настоящия момент все още има болки в крака при натоварване и промяна на времето. Счел е за неустановено и че ищецът е изпитвал силен страх в резултат от претърпения инцидент, както и някакви по-големи от обичайните емоционални и психически страдания. Съдът е приел, че той се е възстановил напълно от травмата, в каквато насока е казаното от разпитания свидетел. При съвкупната преценка на тези обстоятелства съдът е приел, че размер на обезщетението от 3 200 лева съответства претърпените болки, страдания и неудобства, преживени от ищеца в резултат от процесния инцидент, както и на общовъзприетото понятие за справедливост по чл. 52 ЗЗД, както и че липсва основание за определяне на по-висок размер на обезщетението. По тези съображения е потвърдил отхвърлянето на иска над 3 200 лв. до претендираните 26 000 лв. Настоящият състав на Върховния касационен съд счита, че касационно обжалване на определението не следва да бъде допуснато, тъй като не са налице предпоставките на чл. 280 ГПК. Правният въпрос за приложението на принципа на чл. 52 ЗЗД за справедливост на обезщетението и за критериите, които следва да бъдат съобразени при определянето му, несъмнено е от значение за изхода на производството. Въззивният съд е изложил своите конкретни съображения по какви причини намира, че това е справедливият размер на обезщетението. Посочил е кои релевантни обстоятелства взема предвид. Същите обстоятелства изтъква и касаторът при формулиране на въпроса, а именно: тежестта на увреждането, времетраенето на лечението, остатъчните явления, претърпените физически болки и неудобства. При субсумиране на всички конкретни обстоятелства съдът е намерил за решаващо в случая, че травмата не е тежка, сравнително бързо и без никакви проблеми ищецът се е възстановил напълно и не са налице трайни последици. По този начин не е допуснал отклонение от указанията в ППВС № 4/1968г., а се е съобразил с тях. Що се отнася до посочената казуална практика на Върховния касационен съд, то тя е неотносима към настоящия случай. Решенията са постановени в периода 2008г. - 2015г. и касаят увреждания настъпили твърде назад във времето в сравнение с процесния инцидент, което не позволява съпоставяне на присъдените обезщетения най-малкото поради различните социално-икономически условия в страната. Освен това, нито едно от посочените решения не се отнася до увреждане, което е близко или сходно по вид с претърпяното от ищеца. Решението по гр.д. № 1382/2010г. на IV г.о. е за ПТП от 2006г., при което е причинена политравматизация, счупване на две бедрени кости и др.; решението по т.д. № 387/2008г. на II т.о. е за ПТП през 2003г. и за причинени множество травми, сред които посттравматична дискова херния, лумбално-сакрален радикулит и др; решението по т.д. № 2592/2014г. на II т.о. е за събитие от 2009г., при което е причинена смърт; решението по гр.д. № 1556/2013г. на II т.о. също е за ПТП от 2009г., при което е причинена смърт; решението по гр.д. № 3040/2014г. на II т.о. е отново за обезщетяване на вреди от смърт, причинена 2009г. Твърденията на касатора, че въззивният съд не е обсъдил всички обстоятелства, влияещи върху размера на обезщетението, като паричен еквивалент на болките и страданията, са израз на неговото несъгласие с определения от съда размер, но не обуславят достъп до касационен контрол, тъй като не е допуснато противоречие с установената практика на Върховния касационен съд по прилагане на принципа на справедливост. Поради това липсва основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Не е налице и основанието очевидна неправилност, доколкото от прочита на съдебния акт не е видно прилагане на закона в противоположен смисъл, нарушаване на основополагащи правни принципи или на правилата на логиката. Поради изложеното следва да се откаже допускане на касационен контрол. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г. о.