Определение № 4151 от 18.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1229/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано e по касационна жалба на Прокуратурата на Република България (нататък и ПРБ), подадена от прокурор в Софийска апелативна прокуратура, срещу въззивно решение № 162 /20.02.2025 г по в.гр.д. № 1457 /2024 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение № 2278/17.04.2024 г. по гр.д. № 892/2023 г. на Софийски градски съд в частта, с която е искът на Й. С. Д. срещу Прокуратурата на Р. България с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за претърпени неимуществени вреди от незаконно повдигнато обвинение е отхвърлен за разликата над сумата 10 000 лева до сумата 20 000 лева и вместо това е постановено друго, с което искът е уважен и за тази сума – 10 000 лева над уважения от СГС размер 10 000 лева до размера 20 000 лева, ведно със законната лихва върху тази сума от 20.02.2018 г. и допълнително 1 032 лева разноски за първата инстанция. Решението на САС не е обжалвано и е влязло в сила в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която искът е отхвърлен за разликата над 20 000 лева до пълния предявен размер. Ответникът по касационната жалба В. Й. С. Д. в писмен отговор оспорва наличието на основани за допускане на касационно обжалване. Касационната жалба e процесуално допустима: подадена е от надлежна страна в установения срок срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване и е редовна. Въззивното производство е образувано по жалби и на двете страни по делото. Във въззивното производство спорът е бил единствено за размера на дължимото обезщетение. За да постанови решението в обжалваната част, въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства и е установил е релевантните за спора факти. Приел е, че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника – ПРБ, въпреки, че е приел, че спорът е само за размера на претърпените от ищеца неимуществени вреди (за размера на обезщетението, а не за основателността на иска). По този спорен въпрос е приел следните правни изводи: Ищецът е установил факта на причинените му неимуществени вреди. Като се е позовал на ППВС 4/1968 г. е посочил кои обстоятелства обуславят тези вреди: Повдигнатото на ищеца обвинение е обвинение за участие в организирана престъпна група, създадена с цел (участниците в нея) да вършат съгласувано в [населено място] престъпления по чл.213а от НК и чл.214 от НК - изнудвания и по чл.301 НК -получаване на подкупи, като групата е създадена с користна цел и в състава й влизали длъжностни лица - държавни служители в МВР – престъпление по чл.321, ал.3, т.2 във връзка с ал.2 от НК, което е за тежко умишлено престъпление от общ характер по смисъла на чл.93, т.7 от ДР на НК. Спрямо ищеца в качеството му на обвиняем, е взета мярка за неотклонение (парична гаранция), която не го е извела от обичайната му семейна и социална среда и е отстранен от работа. По-късно е възстановен, но на друга длъжност. Бил е задържан за срок до 24 часа, което задържане е осъществено по унизителен начин на работното му място пред всичките му колеги. Повдигнатото обвинение срещу ищеца е за извършено престъпление в областта на неговата професионална реализация (Решение № 319 от 17.11.2015 г. на ВКС по гр.д. № 2829/2015 г., IV г.о.), поради което създадените при наказателното преследване неудобства и притеснения имат по-силно отражение върху неговите негативни изживявания и имат пряко значение за определяне на размера на обезщетението. Ищецът е с чисто съдебно минало. Към момента, когато е образувано воденото срещу него наказателно производство, ищецът е бил на 42 години. Наказателното производство срещу него е продължило три години, шест месеца и 21 дни, което не представлява неразумно дълъг срок, предвид броя на обвиняемите, съответно подсъдимите, както и фактическата и правна сложност на делото. От друга страна и ответникът с поведението си е станал причина за разглеждането на делото в този срок, с оглед прекратяване на съдебното производство по делото и връщането му на Прокуратурата за отстраняване на допуснати съществени процесуални нарушения в хода на проведеното досъдебно производство. При определяне на справедливо обезщетение въззивният съд е приел, че следва да вземе предвид и доказаното в процеса значимо, интензивно и трайно въздействие и отражение на воденото наказателното производство срещу ищеца върху психическото му здраве. И към момента при ищеца е налице протрахирана депресивна реакция на дезадаптация, имало е и прояви на депресивитет, чувства на вина за това, че не може да се грижи за семейството си, чувство на онеправданост за неправилното обвинение и воденото дело. Безспорно по делото е установено, че неприятните преживявания по задържането на ищеца и воденото дело, са причинили и промените, и влошеното му психично състояние, като към момента психичният дисбаланс е отслабнал след оневиняването му и връщането му на работа, но все още остават усещане за онеправданост и чувство на вина спрямо близките му. Въззивният съд е приел за установено, че в досъдебното производство и с участието на ищеца са извършени три процесуално-следствени действия - на два пъти му е повдигано обвинение, съответно два пъти е разпитван в качеството на обвиняем в същия ден, предявено му е разследването. Взел е лично участие в общо 16 открити съдебни заседания, проведени по образуваното пред първоинстанционния съд наказателно дело. Участието в толкова на брой открити съдебни заседания обуславя по-тежкото психическо и емоционално натоварване на ищеца от обвинявянето му в извършване на престъпление. Установява се, че същият е уволнен от заеманата длъжност, заради воденото срещу него производство Въззивният съд е взел предвид официалните данни за стандарта на живот в страната и покупателните възможности на гражданите към датата на деликта, а още и разрешението по аналогични случаи (при сходна фактическа обстановка) на другите двама подсъдими Ф. Г. М. и С. М. М., на които с влезли в сила решения са определени обезщетения в размер на по 10 000 лева (решение по гр.д. № 2300/2021 г., на III г.о. на ВКС и определение по гр.д. 1526/2021 г., на III г.о. на ВКС, с което не е допуснато касационно обжалване на въззивно решение), но е взел предвид и решение (по гр.д. по гр.д. № 856/2024 г. на IV г.о. на ВКС), с което при почти сходна фактическа обстановка и заемана длъжност от ищеца-пътен полицай, съставът на ВКС е присъдил обезщетение в размер на 25 000 лв., както и невлязло в сила въззивно решение, с което на друг подсъдим (от обвинените за участие в престъпна група) В. Г. Н. е определено обезщетение в размер на 20 000 лева. Така въззивният съд е приел, че основателна е жалбата на ищеца и че следва да му бъде присъдено обезщетение в размер на 20 000 лева. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: В касационната жалба и в изложението на основания за допускане на касационно обжалване са изложени следните доводи: Определеният размер на обезщетението за неимуществени вреди е необосновано завишен и не съответства като еквивалент на действителните неимуществени вреди, претърпени от него. При определяне на размера на обезщетението съдът е нарушил принципа на справедливост, регламентиран в чл.52 ЗЗД и не е взел предвид, че претърпените от ищеца неимуществени вреди не са с по-голям интензитет от обичайните в аналогични случаи. Следват конкретни доводи. Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение следва да се допусне по изведения от Прокуратурата на Р. България правен въпрос: За изискването обезщетението за неимуществени вреди да бъде определяно от съда след преценка и при съобразяване на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които имат значение за точното прилагане на принципа на справедливостта съгласно чл. 52 от ЗЗД и в частност (по уточнения от съда въпрос с оглед приетото в т.1 от ТР № 1 /2010 г. по тълк.д. № 1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС) за изискването за сходно разрешаване на аналогични случаи и съобразяване на съдебната практика в сходни хипотези. Видно от изложеното за мотивите на въззивния съд въпросите са обуславящи. Въззивният съд е обсъдил конкретните обстоятелства, които имат значение за определяне на размера на обезщетението и е обсъдил различни присъдени обезщетения по сходни случаи, като е възприел някои от тях и не е възприел други. Определеното от въззивния съд обезщетение е в много по-висок размер от посочените от него размери на обезщетенията по влезлите в сила решения по исковете чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ срещу Прокуратурата на Р. България на други двама подсъдими по същото дело като ищеца (като участници в същата организирана престъпна група) и в по-висок размер от определените обезщетения за незаконни обвинения в извършване тежки престъпления като участници в организирана престъпна група съразмерно на продължителността на наказателните производства в посочените от Прокуратурата на Р. България решение № 60192/13.10.2021 г. по гр. д. № 782/2021 г. на III г.о. на ВКС, решение № 50077/16.05.2023 г. по гр.д. № 937/2022 г. на III г.о., на ВКС и решение № 50298 /16.12.2022 г. по гр.д. № 912/2022 г. на IV г. о. на ВКС. С това е осъществено основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта, в която е обжалвано. Воден от изложеното съдът