Определение № 2314 от 30.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 887/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от П. И. А. срещу решение № 626 от 10.12.2025 г., постановено по в.гр.д. № 998/2025 г. по описа на Окръжен съд - Благоевград, с което след отмяна на решение № 270 от 10.07.2025 г., постановено по гр.д. № 1097/2024 г. по описа на Районен съд – Гоце Делчев, е признато за установено по предявен иск с правна квалификация чл. 422 ГПК, че П. И. А. дължи на „Застрахователна компания Лев инс“ АД на основание чл. 274, ал. 2 КЗ /отм./ сума в размер на 6 000 лв., представляваща регресно вземане за изплатено съгласно договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите застрахователно обезщетение на К. Н. В. за причинените му неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 29.12.2011 г. в резултат на противоправното поведение на П. И. А., който е управлявал товарен автомобил, предмет на застраховката, без свидетелство за управление, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 14.06.2024 г. до окончателното й изплащане. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради необоснованост. Касаторът счита, че изводът на въззивния съд, че при настъпване на произшествието, от което са причинени вредите, които ищецът е обезщетил, той е управлявал товарен автомобил без свидетелство за управление, не съответства на събраните по делото доказателства. От тях е видно, че заповед за налагане спрямо него на принудителна административна мярка по чл. 171, т. 4 ЗДвП, изразяваща се в отнемане на свидетелството му за управление, е издадена през 2024 г., което е след датата на произшествието. Касаторът заявява, че по делото са събрани данни, от които е видно, че свидетелството му за управление е подновявано два пъти след 2011 г., което означава, че няма как да му е отнето правото да управлява автомобил. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът формулира един въпрос, като се позовава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поддържа и допълнителното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Ответникът по касация „Застрахователна компания Лев инс“ АД е подал отговор на касационната жалба, в който посочва, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и че то е правилно. Претендира присъждане на разноски за защита в касационното производство. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба, съобрази данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното: Касационната жалба е подадена в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, поради което е допустима. За да постанови обжалваното решение, Окръжен съд - Благоевград е приел, че е сезиран с иск с правна квалификация чл. 422 ГПК, имащ за предмет установяване дължимостта на вземане, което е възникнало за ищеца „Застрахователна компания Лев инс“ АД към ответника П. И. А. на основание чл. 274, ал. 2 КЗ /отм./ за получаване на сума в размер на 6 000 лв., представляваща регресно вземане за изплатено съгласно договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите застрахователно обезщетение на К. Н. В. за причинените му неимуществени вреди от пътнотранспортно произшествие /ПТП/, настъпило на 29.12.2011 г. в резултат на противоправното поведение на П. И. А., който е управлявал товарен автомобил, предмет на застраховката, без свидетелство за управление. Въззивният съд е счел, че регресното право на застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите спрямо виновния водач е уредено в нормите на чл. 274, ал. 1 и ал. 2 КЗ /отм./ и на чл. 500, ал. 1 и ал. 2 КЗ. Това право не е част от застрахователното правоотношение, а възниква по силата на закона при осъществяване на предвидените основания за това, като има за последица освобождаване на застрахователя от отговорност спрямо застрахования. То възниква спрямо застрахования от момента на деликта, тъй като законодателят свързва наличието на основанията по чл. 274, ал. 1 и ал. 2 КЗ /отм./ и по чл. 500, ал. 1 и ал. 2 КЗ – умисъл, алкохол, липса на правоспособност за управление и др., именно с този момент. Регресното право се урежда от закона, действал към момента на неговото пораждане, който е този на настъпване на застрахователното събитие по риска „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. С оглед на това и като е отчел, че в случая застрахователното събитие е настъпило на 29.12.2011 г., въззивният съд е квалифицирал предявеното вземане по чл. 274, ал. 2 КЗ /отм./. По силата на тази норма регресното право на застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите да получи от застрахования платеното на увреденото лице обезщетение възниква, когато при настъпване на произшествието застрахованият е управлявал моторно превозно средство без свидетелство за управление. Това включва случаите, при които такова свидетелство въобще не е издавано, тези, при които то е отнето по реда на чл. 171, т. 4 ЗДвП, както и хипотезата, уредена в чл. 157, ал. 4 ЗДвП, при която на водача са му отнети всички контролни точки, с което той губи придобитата правоспособност по силата на закона и е длъжен да върне свидетелството за управление в съответната служба на Министерство на вътрешните работи. Въззивният съд е констатирал, че по делото е представено влязло в сила решение, с което е уважен предявен от увреденото лице К. Н. В. срещу ищеца по настоящото дело „Застрахователна компания Лев инс“ АД иск с правна квалификация чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, което е постановено при участието като трето лице помагач на страната на ответника на П. И. А., който е ответник по иска, предмет на разглеждане в настоящия процес. Посочил е, че това влязло в сила решение се ползва със задължителна сила на мотивите в отношенията между третото лице и страната, на която помага, които са страните в настоящия процес, поради което от него трябва да се приемат за установени всички елементи от фактическия състав, при който възниква деликтната отговорност на П. И. А. при управление на товарен автомобил, за който е сключен договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите с „Застрахователна компания Лев инс“ АД, за причинените неимуществени вреди на К. Н. В. в резултат на настъпилото на 29.12.2011 г. ПТП. Счел е, че по делото се доказва, че към момента на ПТП-то са били отнети всички контролни точки, които е притежавал П. И. А. при получаване на свидетелството си за управление, поради което към този момент той е бил със загубена по силата на чл. 157, ал. 4 ЗДвП правоспособност да управлява превозно средство. Загубата на правоспособност е настъпила на 23.02.2011 г., тъй като с наказателно постановление от 20.02.2008 г., влязло в сила на 03.04.2010 г., са отнети 10 от контролните точки на лицето, с наказателно постановление от 02.09.2009 г., влязло в сила на 15.04.2010 г., са отнети още 6 контролни точки, с наказателно постановление от 07.08.2009 г., влязло в сила на 23.02.2011 г., са отнети още 12 контролни точки и с наказателно постановление от 11.05.2010 г., влязло в сила на 23.02.2011 г., са отнети още 12 контролни точки. С оглед на това и доколкото в производството се установява, че в хода на образувано изпълнително дело ищецът е заплатил на увреденото лице присъденото с влязлото в сила решение обезщетение за неимуществени вреди в размер на 6 000 лв., то за него е възникнало регресно вземане към ответника на основание чл. 274, ал. 2 КЗ /отм./ за получаване на тази сума. Предвид разминаването на крайния извод на двете инстанции първоинстанционното решение е отменено и вместо него е постановено друго, с което предявеният установителен иск е уважен. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и формулира един въпрос, по който заявява, че е налице произнасяне от въззивния съд в обжалваното решение, който е: Възможно ли е ищецът да се позове на правна норма, която към момента на настъпване на застрахователното събитие не е действала, която е норма от новия Кодекс за застраховането, влязла в сила през 2016 г.?. Съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г., постановено по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато касационно обжалване на едно въззивно съдебно решение по чл. 280, ал. 1 ГПК, трябва да е налице предвиденото в тази норма общо основание, което е въззивният съд да се е произнесъл по правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на съда по конкретното дело. Поставеният от касатора въпрос не отговаря на приетото от въззивния съд в постановеното от него решение. От мотивите на решението е видно, че съдът е дал квалификация на предявеното в процеса регресно право, като е счел, че то се урежда от нормата на чл. 274, ал. 2 КЗ /отм./, а не от норма, която е част от КЗ в сила от 01.01.2016 г. Ето защо по този въпрос няма произнасяне в обжалваното решение и той не отговаря на изискванията за осъществяване на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК и по него не може да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. В допълнение следва да се посочи, че при определяне на приложимото право по отношение на спорното регресно вземане въззивният съд се е произнесъл в съответствие с разрешението, дадено в постановеното по чл. 290 ГПК Решение № 20 от 02.04.2021 г. по т.д. № 2695/2019 г. по описа на ВКС, ІІ т.о. В него е прието, че регресното право на застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите да получи от застрахования платеното на увреденото лице обезщетение не е същинско застрахователно право, тъй като не е част от застрахователното правоотношение, а възниква по силата на закона. То възниква спрямо застрахования от момента на деликта, тъй като законодателят свързва наличието на основанията, при които то се поражда съгласно чл. 274, ал. 1 и ал. 2 КЗ /отм./ и чл. 500, ал. 1 и ал. 2 КЗ /умисъл, алкохол, липса на правоспособност за управление и др./, именно с този момент. Ето защо то се урежда от закона, действал към момента на неговото възникване, момента на осъществяване на относимите към него обстоятелства, а този момент е застрахователното събитие по риска „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. В обжалваното решение въззивният съд е приел, че спорното материално право, предмет на предявения иск, се урежда от чл. 274, ал. 2 КЗ /отм./, което е аргументирано с това, че тази норма е била в сила към датата на настъпване на застрахователното събитие, от което са причинени вредите на трето лице, която е 29.12.2011 г. В изложението за допускане на касационно обжалване касаторът поддържа и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, като заявява, че обжалваното възззивно решение е очевидно неправилно. В практиката на ВКС се приема, че очевидната неправилност на въззивното решение, при наличие на която то се допуска до касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, се свързва с особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт, които следва да могат да бъдат констатирани от касационната инстанция само въз основа на мотивите на акта. Тази квалифицирана форма на неправилност е налице при допуснато от въззивния съд особено тежко нарушение на материалния или процесуалния закон и когато решението е явно необосновано. Според съдебната практика особено тежко нарушение на закона е налице при прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, при прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, както и при нарушение на основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Въззивното решение е явно необосновано, когато съдът е направил изводите си при грубо нарушение на правилата на формалната логика. Въпреки че сочи основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, касаторът не излага никакви конкретни съображения за наличието на толкова тежки пороци на обжалваното решение, които да го правят очевидно неправилно, като такива не се констатират и от съдържанието на мотивите на въззивния съд. Следователно касационно обжалване на въззивното решение не може да бъде допуснато и в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Предвид горното се налага крайният извод, че не следва да се допуска касационно обжалване на решение № 626 от 10.12.2025 г., постановено по в.гр.д. № 998/2025 г. по описа на Окръжен съд - Благоевград. По отговорността за разноски: С оглед изхода на производството по чл. 288 ГПК, право на разноски има ответникът по касационната жалба, който е направил искане за тяхното присъждане. Те са в размер на 50 евро - възнаграждение за защита от юрисконсулт в касационното производство, определено от съда съобразно правилото на чл. 78, ал. 8 ГПК. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение