Определение № 2605 от 10.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 681/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. С. С. и В. М. Г. срещу решение № 10018 от 01.06.2023г. по в.гр.д. № 3253/2023г. на Апелативен съд – София.

Касаторът С. С. С. обжалва въззивното решение в частта, с която, като е отменено решение от 08.12.2017г. по гр.д. № 317/2016г. на Софийски градски съд за осъждане на „Застрахователна компания Олимпик Лимитид“, чрез „Застрахователна компания Олимпик - клон България“, да й заплати сума за разликата от 84 000 лева до 100 000 лева, обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на С. С. С., неин син, настъпила на 22.06.2014г., със законната лихва от 22.06.2014г. до окончателното плащане, искът по чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.) в тази част е отхвърлен. Решението се обжалва и в частта, с която е потвърдено решението на Софийски градски съд за отхвърляне на иска по чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.) в останалата част до пълния предявен размер от 200 000 лева, със законната лихва.

Според касатора въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон - касационно основание по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Конкретните оплаквания са срещу определения размер на обезщетението, както и възприетото съпричиняване от страна на пострадалия. Не е била съобразена обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чийто промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Определеният размер на обезщетението е в размер, присъждан преди повече от 8-10 години. Въззивният съд е възприел съпричиняване (че детето е било седнало на теглича на товарния автомобил), но не е посочено на базата на какви доказателства този факт е приет за доказан. Касаторът счита, че по делото не е било събрано нито едно доказателство, което да установява, че детето е било качено на теглича зад автомобила. Не е доказан принос, в каквато връзка не е изслушвана и експертиза. Според касатора мотивите на постановената присъда не са годно доказателствено средство за установяване на съпричиняване. Такова не доказват и показанията на виновния водач като свидетел. Тежестта за доказване на възражението за съпричиняване е изцяло в тежест на ответника. Съществува само едно предположение на въззивния съд, че ако детето не бе оставено без надзор от майка му, то ПТП не би настъпило. Надзорът е бил възложен на В. М. Г.. Самият факт, че майката оставя детето в присъствието на фактически й съпруг, представлява конклудентно действие по възлагане на надзора.

Касаторът В. М. Г. обжалва решението на Апелативен съд - София в частта, с която е потвърдено решението на Софийски градски съд за отхвърляне на иска му по чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.) за сумата от 200 000 лева, обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на С. С. С., когото е отглеждал като свое дете, със законната лихва от 22.06.2014г. до окончателното плащане.

Оплакванията на този касатор са, че неправилно (в нарушение на закона) е била отречена материалната му легитимация по делото. В Тълкувателно решение № 1/2016 от 21.06.2018 на ОСНГТК на ВКС много ясно е посочено, че отглежданото, но неосиновено дете, съответно отглеждащият го спадат към групата на лицата, които имат право на обезщетение, ако докажат съществуването на характерните за този вид родство отношения. Самият факт, че едно пълнолетно лице отглежда и възпитава едно малолетно дете от самото му раждане и го счита за свое, създава отношения, които са идентични с отношенията между родител и биологично дете. От доказателствата по делото се установява, че С. и В. са се възприемали като баща и син и като такива са ги възприемали и околните. Не е необходимо, съгласно тълкувателното решение, а и съдебната практика преди постановяването му, да са били предприемани процедури по осиновяване или установяване на произход.

Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК при постановяване на въззивното решение съдът се е произнесъл по обуславящи изхода на делото материалноправни и процесуалноправни въпроси, решени в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и на Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Конкретно формулираните въпроси са:

1. За да възникне вземането за обезщетение за неимуществени вреди при смърт от непозволено увреждане в полза на отглежданото, но неосиновено дете, съответно в полза на отглеждащия го, необходимо ли е да е имало започната процедура по осиновяване/припознаване или поне намерение на отглеждащия да я инициира?

Счита се, че по този въпрос въззивното решение е постановено в противоречие с ППВС № 5/1969г., Тълкувателно решение № 1/2016 от 21.06.2018 на ОСНГТК на ВКС, както и решение № 227 от 09.02.2017г. по т.д. № 53676/2015г. на ВКС, ТК, І т.о.

2. Следва ли мотивите на съдебния акт да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните и изрични и ясни мотиви защо съдът приема едни факти за доказани или недоказани?

Във връзка с въпроса касаторите се позовават на Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и решение № 168 от 23.10.2012г. по т.д. № 509/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.

3. Следва ли при наведено възражение за съпричиняване да бъде изследвано дали конкретното допуснато от пострадалия нарушение на ЗДвП се намира в причинна връзка с настъпване на вредоносния резултат?

Касационното обжалване по този въпрос е обосновано с противоречие на въззивното решение с решение № 171 от 10.10.2013г. по т.д. № 629/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и решение № 72 от 09.06.2022г. по т.д. № 1047/2021г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.

4. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да съобразява измененията в нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите при отчитане на конкретната икономическа обстановка като критерий при прилагането на чл. 52 от ЗЗД?

Сочи се противоречие на въззивното решение с решение № 28 от 09.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 1 от 26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.

От насрещната страна по жалбата „Застрахователна компания Олимпик Лимитид“, чрез „Застрахователна компания Олимпик - клон България“, не е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и е допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страни с интерес от обжалването.

При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване, съдът приема следното:

За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че към 22.06.2014г. „Застрахователна компания Олимпик Лимитид“, частно дружество с ограничена отговорност с регистрация в Република Кипър, действащо на територията на страната чрез „Застрахователна компания Олимпик - клон България“, е било застраховател по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите относно товарен автомобил „Мерцедес“, модел “Спринтер“, с ДК [рег.номер на МПС]. На същата дата, около 19.00 часа, на черен път в землището на [населено място], област Плевен, в района на гробищния парк, по причина на виновно противоправно поведение на водача на автомобила „Мерцедес“ П. Ц. Г., застраховано лице, е настъпило пътнотранспортно произшествие, при което е бил прегазен и е починал С. С. С., на 8 години. В нарушение на чл. 40, ал. 1 и ал. 2 от ЗДвП, вр. чл. 94,ал. 1 и ал. 2 от ППЗДвП водачът не се убедил, че пътят зад превозното средство е свободен и няма да създаде опасност или затруднения за останалите участници в движението, както и не подсигурил лице, което да му сигнализира за опасности, след като не е имал възможност да наблюдава непрекъснато превозното средство. Обстоятелствата относно вината и противоправното поведение на П. Ц. Г. са били приети за установени въз основа на влязлата в сила присъда № 16 от 13.02.2015г. по н.о.х.д. № 1000/2024г. по описа на Окръжен съд - Плевен, с която той е бил признат за виновен за извършено престъпление по чл. 343, ал. 1, б.“в“, вр. чл. 342, ал. 1 от НК (чл. 300 от ГПК).

Пострадалото дете е било син на С. С. С. (тя е имала още две деца), както и е било отглеждано, заедно с другите деца, от В. М. Г., с когото майката съжителствала фактически, от тяхното раждане. В. М. Г. не е възразявал, че е биологичен баща на децата, но не ги е припознавал, нито осиновявал. Не е имал намерение да го прави, нито е предприел действия за това.

За справедлив размер на обезщетението за С. С. С. от въззивния съд е била приета сумата от 120 000 лева. Не е бил споделен изводът на състава на Софийски градски съд за дължим базов размер на обезщетенията от 100 000 лева. Същевременно е бил определен процент на съпричиняване от 30% от страна на майката поради неупражнен родителски надзор върху детето. Според въззивния съд като се криел в храстите преди потегляне на товарния автомобил, С. се качил на теглича заедно с друго дете (негов по-голям брат), захванали се за дръжката на дясната врата и приклекнали, без да могат да бъдат забелязани от водача (нарушение на чл. 137, т. 1, пр. 2 от ЗДвП). По време на движението на автомобила на заден ход (около 150-200 метра) децата издърпали дръжката на задната дясна врата, изпаднали на платното, при което и настъпило притискане на главата и гръдния кош на С. от задното дясно ходово колело на автомобила. Поради настъпилата съчетана механична травма С. С. С. починал за минути. Другото дете имало само охлузвания.

Съставът на Апелативен съд – София е приел, че В. М. Г. не е активно легитимиран да търси обезщетение по чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.). Той не е имал намерение да припознае или осинови С., нито е предприел действия за това, поради което не е от лицата, посочени в ППВС № 5/1969г. При позоваване на разрешението, дадено в Тълкувателно решение № 1/2016 от 21.06.2018 на ОСНГТК на ВКС, въззивният съд е приел още, че не е налице легитимация и съгласно постановките на това тълкувателно решение. Присъждането на обезщетение в такъв случай е по изключение, когато е създадена трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и от неговата смърт се търпят продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени, а по делото такива обстоятелства не са установени.

Фактическите изводи на въззивния съд в решението му са били изградени въз основа на събраните по делото в първоинстанционното производство писмени доказателства, включително присъдата на наказателния съд, и разпит на свидетели. В мотивите към присъдата е бил описан конкретният механизъм на пътния инцидент, включително поведението на пострадалия С. С. С.. То е било отчетено от наказателния съд като обстоятелство от значение за степента на вината и индивидуализация на отговорността (смекчаващо вината обстоятелство). Като свидетели пред Софийски градски съд са били разпитани С. Стохитчану и А. С. (за болките и страданията на ищците от смъртта на С. С. С.), както и П. Ц. Г. за обстоятелствата по пътния инцидент. Допълнително във въззивното производство е била изслушана съдебно-психиатрична експертиза за психическото състояние на ищците след смъртта на С. С. С..

В хода на делото срещу ответното застрахователно дружество е било открито производство по принудителна съдебна ликвидация поради неплатежоспособност (несъстоятелност) и дружеството - обявено в несъстоятелност с акт на Областен съд на Никозия, Кипър, по номер на дело 656/2018г. Вземанията на ищците не са били включени в списъка на приетите в производството по несъстоятелност вземания. Въззивното решение е било постановено след издадена заповед и дадено разрешение от съдия при Областен съд – Никозия от 31.10.2022г. за възобновяване и продължаване на настоящото исково производство с предявени вземания срещу застрахователя. Заповедта е била издадена съгласно изискванията на кипърското корпоративно право (чл. 274 от Директива 2009/138/ЕО на Парламента ш на Съвета от 25.11.2009г. относно започването и упражняването на застрахователна и презастрахователна дейност (Платежоспособност ІІ)).

При тези установени обстоятелства вторият поставен въпрос (относим към оплакванията на касатора С. С. С.) относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и доказателства на страните и по-конкретно да изложи мотиви защо приема един факт за доказан, е въпрос от значение за изхода на делото, съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Според изложеното в касационната жалба на страната въззивният съд е приел съпричиняване и е намалил дължимото на С. С. С. обезщетение, но не е посочил въз основа на какви доказателства приема, че С. се е качил на теглича на товарния автомобил, поради което е настъпил пътният инцидент.

По отношение на въпроса не е налице поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК и касационно обжалване не може да бъде допуснато. Не се установява противоречие на въззивното решение със задължителната практика на Върховния касационен съд, обективирана в т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 от 04.01.2001г. по гр. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС на РБ и т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС (мотиви), на което се позовава касаторът. Обстоятелствата относно поведението на пострадалото дете при ПТП са били изведени от мотивите към постановената присъда на Окръжен съд – Плевен. Въззивният съд се е опрял на фактическите изводи на наказателния съд относно механизма на пътния инцидент, изложени в присъдата, приета като писмено доказателство по делото.

Касаторът излага оплаквания в касационната жалба, че мотивите на наказателната присъда са негодно доказателствено средство в гражданския процес относно съпричиняването, като се позовава на решение № 168 от 23.10.2012г. по т.д. № 509/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., но не е поставен отделен правен въпрос в този смисъл, само при което касационната жалба може да бъде селектирана и допусната до касационно обжалване.

Третият въпрос, също относим към касационната жалба на касатора С. С. С., следва ли съпричиняването на вредоносния резултат от страна на пострадалия да бъде безспорно установено, е правен въпрос от значение за изхода на делото. От ответника – застраховател е било направено правоизключващо възражение за съпричиняване от страна на пострадалото дето (качване на теглича на товарния автомобил в нарушение на чл. 137, т. 1, пр. 2 от ЗДвП), по което въззивният съд се е произнесъл, намирайки възражението основателно.

По отношение на въпроса също не е налице поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК и касационно обжалване не може да бъде допуснато. Въззивният съд не се е отклонил от практиката на Върховния касационен съд. По-конкретно е била съобразена трайната практика на Върховния касационен съд, на която се позовава и касаторът, съгласно която принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е налице винаги, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за настъпване на деликта и за възникване на вредите или е улеснил настъпването им, и такъв принос трябва да е установен конкретно от ответника, който с позоваване на предпоставките по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД цели намаляване на отговорността си към увреденото лице. В случая, въз основа на обстоятелствата и доказателствата по делото (мотивите към присъдата на наказателния съд), въззивният съд е приел, че такъв принос е доказан – поведение на пострадалото дете в нарушение на чл. 137, т. 1, пр. 2 от ЗДвП, за което носи отговорност С. С. С., негова майка, неупражнила родителски контрол, довело до настъпване на пътния инцидент, съответно смъртта на делото. Поради това и дължимото й обезщетение е било намалено. Правилността на фактическите и правни изводи на въззивния съд относно възприетото съпричиняване не може да бъде обсъждана във фазата по допускане на касационно обжалване.

Касационно обжалване следва да бъде допуснато по първия поставен и относим към жалбата на касатора В. М. Г. материалноправен въпрос относно това дали започната процедура по осиновяване/припознаване или поне намерение на отглеждащия да я инициира е предпоставка за възникване на право на обезщетение за неимуществени вреди при смърт от непозволено увреждане на отглеждано, но неосиновено дете в полза на отглеждащия го. Въпросът е от значение за изхода на делото, тъй като във въззивното решение на него е отговорено положително и искът на този касатор по чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.) е отхвърлен. Прието е, че В. М. Г. не е активно легитимиран да търси обезщетение, тъй като не е имал намерение да припознае или осинови пострадалия С., нито е предприел действия за това. При допуснатото обжалване следва да бъде извършена преценка за съответствие на въззивното решение със задължителната практика на върховния касационен съд (ППВС № 5/1969г., Тълкувателно решение № 1/2016 от 21.06.2018 на ОСНГТК на ВКС), както и практиката на този съд, обективирана в решение № 227 от 09.02.2017г. по т.д. № 53676/2015г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 309 от 30.01.2019г. по т.д. № 2843/2017г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др., на които се позовава касаторът.

Касационно обжалване следва да бъде допуснато и по последния четвърти относим към жалбата на С. С. С. материалноправен въпрос относно измененията в нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите с оглед отчитане на конкретната икономическа обстановка като критерий при прилагането на чл. 52 от ЗЗД. Въпросът е във връзка с оплакванията на този касатор срещу базовия размер на определеното обезщетение по чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.) - че този размер е занижен. При допуснатото обжалване ще бъде съобразено съответствието на въззивното решение с практиката на ВКС, посочена от касатора, както и допълнително решение № 215 от 03.02.2017г. по т.д. № 2908/2015г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 50021 от 09.03.2023г. по т.д. № 1476/2022г. на ВКС, ТК, І т.о. и др., съдържащи отговор на въпроса.

Касаторите С. С. С. и В. М. Г. са освободени от заплащане на държавна такса по делото на основание чл. 83, ал. 1, т. 4 от ГПК, при което делото следва да се докладва за насрочване в открито заседание без предварително внасяне на държавна такса за разглеждане на касационната жалба по чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

Воден от горното съдът