Определение № 2541 от 22.08.2025 г. на ВКС по т. д. № 578/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Алианц банк България” АД, [населено място] срещу решение № 207 от 12.12.2024 г. по в. гр. д. № 302/2024 г. на Варненски апелативен съд, потвърждаващо решение № 475 от 29.04.2024 г. по гр. д. № 2024/2023 г. на Варненски окръжен съд, с което са отхвърлени предявените от банката-касатор срещу „Солвей Соди“ АД, [населено място] обективно съединени искове: иск с правно основание чл. 49 във връзка с чл. 45 ЗЗД за сумата 500 000 лв., частично от 714 194.17 лв., претендирана като неоснователно платена от банката по договор за факторинг № 56 от 06.01.2022 г. поради подписване от служител на ответното дружество на неверен приемо-предавателен протокол № [ЕГН] от 29.07.2022 г., удостоверяващ извършване на работата по поръчка за доставка № [ЕГН] от 18.03.2021 г. към "Билдингс Комерс" ЕООД; иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 67 032.80 лв. – законна лихва върху първата сума за периода от 04.08.2022 г. до датата на исковата молба –04.10.2023 г.; иск с правно основание чл. 49 във връзка с чл. 45 ЗЗД за сумата 500 000 лв., частично от 605 619.78 лв., претендирана като неоснователно платена от банката по договор за факторинг № 56 от 06.01.2022 г. поради подписване от служител на ответното дружество на неверен приемо-предавателен протокол № [ЕГН] от 03.08.2022г., удостоверяващ извършване на работата по поръчка за доставка № [ЕГН] от 01.07.2021 г. към "Билдингс Комерс" ЕООД; иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 66 893.90 лв. – законна лихва върху първата сума за периода от 05.08.2022 г. до датата на исковата молба – 04.10.2023 г. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради противоречие с материалния и процесуалния закон и поради необоснованост. Изразено е несъгласие с извода, че не са налице предпоставките на чл. 49 във връзка с чл. 45 ЗЗД за ангажиране отговорността на ответното дружество за претърпените от банката вреди поради плащане на сумите по процесните две фактури и по-конкретно – че не е налице причинно-следствена връзка между противоправното поведение на служител на ответника, изразяващо се в съставянето на неверни приемо-предавателни протоколи, използвани впоследствие от неучастващото в делото лице „Билдинс Комерс“ ЕООД за получаване на финансиране съгласно сключения между него и банката договор № 56 от 06.01.2022 г. за факторинг. Твърди се, че въззивният съд неоснователно не е преценил съставянето на неверните документи като задължителна предпоставка (condition sine qua non), без която вредата за банката не би настъпила, т. е. като иманентен компонент от един общ комплексен каузален фактор за настъпване на вредата, а е отчел единствено и само последния елемент от каузалната верига – използването на неверните документи от „Билдинс Комерс“ ЕООД с цел получаване на финансирането. Като неправилен поради несъответствие с доказателствата по делото и поради противоречие с чл. 51, ал. 2 ЗЗД касаторът счита и извода, че сам е допринесъл за настъпването на вредата, тъй като преди да извърши плащане на сумите по процесните фактури не е проверил дали съществуват прехвърлените му вземания по тях. Според него, въззивният съд е тълкувал превратно клаузата на чл. 4.5. от договора за факторинг, тъй като тя урежда едно субективно право в полза на банката, а не задължение. Освен това, поддържа, че произнасянето по посоченото възражение е в нарушение на съдопроизводствените правила предвид обстоятелството, че същото е преклудирано – заявено е едва в отговора на въззивната жалба, а не с отговора на исковата молба, както и че в доклада по чл. 140 ГПК на банката не е възложено в тежест да доказва подобна „добросъвестност“. В изложението по чл. 284, а. 3, т. 1 ГПК, като обосноваващи допускане на касационното обжалване, са поставени въпросите: „ 1. Прекъсва ли се пряката причинно-следствена връзка по иск по чл. 49 във връзка с чл. 45 ЗЗД, в случай че извършеното от ответника противоправно деяние е част от поредица от явления/събития, съвкупното наличие на които е довело до настъпването на вредоносния резултат; Отговаря ли за причиняване на деликта лице, което (или чийто служител/работник) е извършило част от действията, довели в своята съвкупност до възникване на вредоносния резултат; 2. При наличие на повече от едно вредоносно действие по чл. 49 във връзка с чл. 45 ЗЗД, във връзка със съвкупното наличие на които е постигнат даден вредоносен резултат, следва ли съдът да съобрази всяко отделно деяние (като отделен компонент) с оглед каузалния принос на последното за постигането на крайния вредоносен резултат и пряката му връзка с този резултат; 3. Изключва ли се отговорността на причинителя на вредата при деликт, ако е налице съпричиняване и виновно действие/бездействие на пострадалия, което също е допринесло за настъпване на вредата; 4. Може ли въззивният съд да разглежда възражения (правоизключващи/правопогасяващи) на страната, които не са въведени от нея в сроковете за настъпване на преклузиите пред първата инстанция и въобще до края на съдебното дирене пред първата инстанция, а с въззивната жалба, когато тези възражения касаят факти и обстоятелства, които не са „нови“ и „новонастъпили“ по смисъла на процесуалния закон; 5. Може ли въззивният съд да даде разрешение на правен спор на базата на възражение, което нито е въвеждано от ответника в рамките на преклузивния срок за подаване на отговор на исковата молба, нито е обсъждано от страните в хода на първоинстанционното производство; 6. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в решението си всички събрани по делото допустими доказателства и всички направени твърдения и възражения на страните от значение за изхода на спора в тяхната съвкупност и да изложи в мотивите си изводи по отношение на тези твърдения и възражения и кога се счита, че съдът е изпълнил това свое задължение“. Касаторът поддържа, че поставените от него въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК), съответно: решение № 50049 от 13.06.2024 г. по гр. д. № 1224/2022 г. на II г. о., решение № 9 от 2.02.2018 г. по гр. д. № 1144/2017 г. на III г. о., решение № 50051 от 12.06.2024 г. по гр. д. № 1822/2022 г., II г. о., решение № 35 от 12.08.2022 г. по гр. д. № 3901/2021 г. на IV г. о., решение № 60289 от 4.07.2022 г. по гр. д. № 131/2021 г. на III г. о. – за материалноправните въпроси по т. 1 и т. 2; решение № 674 от 12.11.2024 г. по гр. д. № 4324/2023 г. на IV г. о. и решение № 431 от 2.07.2024 г. по гр. д. № 2452/2023 г. на I г. о. и решение № 345 от 11.06.2024 г. по гр. д. № 3497/2023 г. на IV г. о. – за материалноправния въпрос по т. 3; решение № 292 от 16.10.2018 г. по т. д. № 3148/2017 г. на II т. о., решение № 120 от 11.12.2018 г. по гр. д. № 4813/2017 г. на III г. о., решение № 592 от 17.10.2024 г. по гр. д. № 4716/2023 г. на IV г. о., решение № 19 от 30.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 262/2010 г., II г. о., решение № 94 от 09.07.2024 г. по т. д. № 926/2023 г. на II т. о. и Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС– за процесуалноправните въпроси по т. 4 и т. 5; решение № 27 от 02.02.2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г. на IV г. о., решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на IV г. о., ГК, решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на II т. о., решение № 206 от 31.07.2015г. по гр. д. № 6832/2014г. на IV г. о., решение № 134 от 30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г. на II т. о. и решение № 40 от 4.02.2015 г. по гр. д. № 4297/2014 г. на IV г. о. – за процесуалноправния въпрос по т. 6. Освен по поставените въпроси, е заявено искане за допускане на касационния контрол и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, аргументирана с твърдението за допуснато грубо нарушение на правилата на формалната логика, изразяващо се в това, че, макар съдът да е приел за доказано противоправно действие на ответника, не го е осъдил да заплати обезщетение за вреди от това свое действие, както и с твърдението за прилагане на закона (чл. 51, ал. 2 ЗЗД) в неговия обратен смисъл поради цялостното освобождаване на делинквента от отговорност на делинквента, с оглед прието съпричиняване от пострадалия и поради неприлагане на солидарната отговорност при съпричиняването на вредата от няколко лица. Ответникът по касационната жалба – „Солвей Соди“ АД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение, по съображения в писмен отговор от 14.03.2025 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно установено по делото, че: На 06.01.2022 г. между „Алианц Банк България“ АД и „Билдингс Комерс“ ЕООД (неучастващо в делото) е сключен договор за факторинг, с който е постигнато съгласие, че „Билдингс Комерс“ ЕООД ще прехвърля на банката съществуващи вземания от трети лица-длъжници, предварително одобрени от банката; В изпълнение на договора ищецът е одобрил „Солвей Соди“ АД и се е съгласил вземанията на „Билдингс Комерс“ ЕООД към него да му бъдат цедирани; „Солвей соди“ АД е възложило на „Билдингс Комерс“ ЕООД поръчки за доставка № [ЕГН]/20 от 18.03.2021г. и № [ЕГН]/20 от 01.07.2021г., като между страните е подписано и рамково споразумение № [ЕГН] от 01.07.2021 г.; От страна на „Билдингс Комерс“ ЕООД са подадени молби за финансиране на вземания, към които са приложени: приемо-предавателен протокол № [ЕГН] от 29.07.2022г. за работи на стойност 665 283.71лв., подписан за „отговорно лице“ от инж. Д. Б.; фактура № 81 от 01.08.2022г., издадена от „Билдингс Комерс“ ЕООД, неподписана от получател; опис на вземания № 8577 от 03.08.2022г. от „Билдингс Комерс“ ЕООД по фактура № 81; приемо-предавателен протокол № [ЕГН] от 03.08.2022г., фактура № 82 от 05.08.2022г., издадена от „Билдингс Комерс“ ЕООД, неподписана от получател, опис на прехвърлените вземания № 8678 от 05.08.2022г. по фактура № 82; Сумите по процесните фактури са изплатени на „Билдингс Комерс“ ЕООД; Приемо-предавателните протоколи са подписани за „отговорно лице“ от инж. Д. Б., който до 01.09.2022 г. е бил служител в ответното дружество; Процесните фактури не са приети от „Солвей Соди“ АД и не са осчетоводени като дължими от дружеството, като на 12.09.2022 г. са върнати обратно на доставчика „Билдингс Комерс“ ЕООД по негово искане, което обстоятелство е съобщено на „Алианц Банк България“ АД на 16.09.2022 г. по повод отправеното от банката искане до „Солвей Соди“ АД от 15.09.2022 г. за потвърждение за получаване и приемане на двете фактури. При тази безспорна фактическа обстановка, въззивният съд е споделил извода на първата инстанция за неоснователност на претенциите. Счел е за доказано извършването на противоправни действия от служител на ответното дружество, изразяващи се в подписване на неверни приемо-предавателни протоколи, но не и че настъпилата за ищеца вреда е пряка и непосредствена последица от това противоправно поведение. Според съдебния състав, в случая вредата за ищеца е настъпила вследствие използването на документи с невярно съдържание от страна на дружеството, с което ищецът е в облигационни отношения въз основа на сключения договор за факторинг при заявяване на плащания по този договор. В тази връзка се е позовал на предвиденото в договора, че представянето на приемо-предавателен протокол не е достатъчно за да бъде извършено плащане и че, за да се прехвърлят вземанията на банката, е необходимо клиентът да предаде издадените от него фактури и опис на прехвърлените вземания, придружен от съпроводителни документи. Приел е, че като основание за извършеното плащане са представените от „Билдингс Комерс“ ЕООД фактури за несъществуващи при заявяването им вземания и че съставените неверни протоколи от служител на ответното дружество, което не е страна по договора за факторинг и няма задължение да представя на банката документи, сами по себе си, не биха могли да представляват основание за плащане по този договор и да доведат пряко и непосредствено до причиняването на вреди на ищеца. Наред с това, въззивният съд е отчел и обстоятелството, че вредата не би настъпила, ако ищецът, преди да извърши плащането, е положил грижа да провери съществуват ли прехвърлените му вземания, съгласно чл. 4.5 от договора за факторинг, съгласно който, при възникване на спор клиентът трябва да го разреши в срок, считано от уведомяването му от фактора /банката/ или от длъжника /ответника/, като до края на срока вземането се счита временно изключено и за фактора не възниква задължение за плащане, като е посочил, че в случая извършените от ищеца плащания по двете фактури предхождат значително датите на получаването им от ответното дружество и че едва след плащането е предприел действия по проверка на представените от „Билдингс Комерс“ ЕООД документи и налице ли е спор относно вземането. Поради тези съображения, въззивният съд е формирал извод, че не е налице пряка причинно-следствена връзка между противоправното поведение на служителя на ответното дружество и претърпяната от ищеца имуществена вреда. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. На първо място, поставените от касатора въпроси не могат да бъдат преценени като правни въпроси, обусловили изхода на конкретното дело по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен по задължителен за съдилищата начин в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, т. е. да са от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Материалноправните въпроси по т. 1 и т. 2 от изложението са относими изцяло към правилността на въззивното решение и по-конкретно към правилността на извода за липса на причинно-следствена връзка между противоправното деяние на служителя на ответното дружество и настъпилата за ищцовата банка имуществена вреда. Решаващият въззивен състав е приел, че вредоносно е единствено поведението на неучастващото в делото дружество („Билдингс Комерс“ ЕООД, съконтрахент на банката по договора за факторинг), изразяващо се в използването на документи с невярно съдържание (издадените от него фактури за несъществуващи вземания и опис на прехвърлените вземания, придружен от съпроводителни документи), а не поведението на служителя на ответника, доколкото съставените от него неверни протоколи, сами по себе си, не представляват основание за плащане съгласно договора за факторинг и следователно не могат до доведат пряко и непосредствено до причиняването на вреди на ищеца. Този извод е направен въз основа на клаузите на процесния договор за факторинг, т. е. резултат е от обсъждането на конкретно доказателство и от начина на възприемане на фактическата обстановка, което, съгласно цитирания тълкувателен акт, изключва възможността за допускане на касационния контрол по тези въпроси. Именно защото преценката за наличието на причинно-следствена връзка е в зависимост от конкретните факти по делото (в случая от предвидените в договора за факторинг изисквания, за да бъде извършено плащане на прехвърлените вземания), не може да се счете, че е налице и твърдяното от касатора противоречие с практиката на ВКС по посочените въпроси. Що се отнася до третия материалноправен въпрос, отсъствието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК по отношение на него произтича от несъответствието му с мотивите на обжалваното решение. Въззивният съд изобщо не е обсъждал наличието на съпричиняване на вредата от страна на ищеца, нито е „изключил“ отговорността на причинителя на вредата независимо, че е допринесъл за настъпването й. Такова възражение би могло да се обсъжда само при извод, че е изпълнен целият фактически състав на деликта, докато в случая е прието, че липсва единият от елементите му, т. е. че изобщо не е възникнала отговорност за обезвреда. Съображенията, че вредата не би настъпила при проявена грижа от самия ищец да провери съществуването на прехвърлените вземания преди да извърши плащането, са изложени само във връзка с преценката относно наличието на причинно-следствена връзка между деянието на служителя на ответното дружество и настъпилата за ищеца вреда, правилността на която, включително и посочените съображения, са предмет на самия касационен контрол, но не и основание за допускането му. Доколкото въззивният съд не се е произнесъл по „възражение за съпричиняване“, некореспондиращи с мотивите на въззивния акт се явяват и поставените от касатора процесуалноправни въпроси по т. 4 и т. 5 от изложението. Следва да се отбележи също, че съдържащото се в тези въпроси твърдение, че ответникът не е заявил възражение за съпричиняване, не отговаря на данните по делото, тъй като, видно от отговора на исковата молба (стр. 4), такова възражение в действителност е направено и то би подлежало на разглеждане евентуално при преценка за дължимост на претендираното обезщетение за вреди, какъвто настоящият случай не е. Поради това, не може да обоснове допускане на касационното обжалване и процесуалноправният въпрос по т. 6, касаещ задълженията на въззивната инстанция да се произнесе по всички заявени в жалбата доводи и възражения, независимо че решаващият състав действително не е отговорил на оплакването във въззивната жалба, че първоинстанционният съд е разгледал незаявено от ответника възражение. С оглед отсъствието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, не следва да бъде обсъждано наличието на поддържаното за въпросите основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. На второ място, касационният контрол не може да бъде допуснат и на основанието по чл. 282, ал. 2, предложение последно ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт, необходимо е неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без необходимост от анализ и излагане на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност е налице при видимо тежко нарушение на материалния или процесуалния закон или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебният акт, който е постановен contra legem до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл; когато е постановен extra legem, т. е. съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма; както и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая, основанието „очевидна неправилност“ е аргументирано с твърдение за допуснато от въззивния съд драстично нарушение на правилата на формалната логика, изразяващо се в това, че макар да е приел наличие на противоправно действие от страна на служител на ответното дружество, не е осъдил същото да заплати на ищеца обезщетение за вреди. Така изложените доводи от касатора не сочат на „очевидна неправилност“ на въззивното решение в посочения по-горе смисъл. За да бъде ангажирана отговорността на ответника за претърпените от ищеца вреди, не е достатъчно само да е извършено противоправно действие от служител на ответника, а е необходимо да е установена и причинно-следствена връзка между това действие и вредите, наличие на каквато въззивният съд е отрекъл. Що се отнася до второто твърдение, с което е обоснована очевидната неправилност – че съдът е приложил разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД в обратен на вложения в нея смисъл, тъй като е изключил отговорността на ответника поради прието съпричиняване от банката-ищец, както беше посочено вече, в обжалваното решение изобщо не е разглеждано възражение за съпричиняване и разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не е прилагана. Поради всички изложени съображения, настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК