Определение № 275 от 31.05.2018 г. на ВКС по т. д. № 79/2018 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. Д. В. и С. З. К. срещу решение № 1347/12.06.2017г. по т.д. № 2661/2016г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 43/ 02.07.2015г. по т.д. № 5/2015г. на ОС-Кюстендил за признаване за установено на осн. чл.422 ,ал.1 ГПК по отношение на касаторите, че в полза на [фирма] съществуват вземания за солидарно заплащане от ответниците по иска въз основа на договор за ипотечен кредит от 17.06.2008г. и две допълнителни споразумения към него на следните суми: 21 725,97 евро – просрочена главница, ведно със законната лихва от 04.12.2013г., 2 961,25 евро – договорна лихва за периода 20.01.2012г.-03.12.2013г. и такси за обслужване на кредита в размер на 216,77 евро. В касационната жалба се поддържа становище за неправилност на обжалваното въззивно решение и за наличие на основания по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касацията [фирма] в писмения си отговор оспорва основателността на касационната жалба и изпълнението на изискванията по чл.280, ал.1 ГПК за селектиране на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните е бил сключен договор за кредит, като отпуснатата по него сума е била усвоена изцяло от касаторите. Те са спрели плащанията на 17.07.2012г. и поради неплащане на четири дължими вноски на 19.10.2012г. банката е обявила целия дължим остатък за предсрочно изискуем, за което е уведомила и двамата касатори. Възраженията на длъжниците относно неизпълнение на изискванията по договора за кредит за обявяване на предсрочна изискуемост на дълга и за нищожност на отделни договорни клаузи като неравноправни по смисъла на З. са намерени от въззивния съд за неоснователни по съображения, идентични с тези на първата инстанция като съставът е препратил към мотивите на решението на окръжния съд. В допълнение е изложил, че счита клаузите за индивидуално уговорени между страните и че кредитира заключението на вещото лице по ССЕ, което потвърждава правилното отнасяне от страна на банката на извършените плащания към действащия между страните погасителен план. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите поставят следния правен въпрос: Приложим ли е чл.143, т.3, т.10 и т.12 З. по отношение на чл.24.3 от ОУ, относно правото на банката едностранно да изменя лихвения процент по сключения договор за банков кредит? Като допълнително основание за допускане на касационно обжалване е въведено това по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК /редакция до изменението с ДВ бр. 86/2017г./ поради противоречие на становището на въззивния съд по така поставения въпрос със задължителна практика на ВКС, противоречиво разрешване на същия въпрос в практиката на съдилищата с оглед приетото в Решение от 19.05.2014г. по т.д. № 235/2013г. на ОС-Търговище и предвид значимостта на въпроса за точното приложение на закона и за развитие на правото. Настоящият състав на ВКС намира, че така формулираният въпрос не отговаря на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК. С поред разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Има значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събрани по делото доказателства. Поставеният от касаторите в изложението въпрос насочва към проверка изводите на въззивния съд относно конкретна клауза от документ, ангажиран като доказателство в процеса, която дейност не може да се извърши във фазата по чл.288 ГПК. Не е изпълнено и условието да е налице допълнително основание за селекция на касационната жалба по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК. Касаторите не сочат на задължителна практика на ВКС. Цитираното от тях решение на ОС-Търговище разглежда конкретен казус по договор за банков кредит с определено съдържание на договорните клаузи, които не могат да се съпоставят с процесния договор. Позоваването на допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е формално, без да се обосновава необходимост от промяна в създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменение в законодателството и обществените условия, нито се обосновава хипотеза на непълни, неясни или противоречиви закони, което да налага създаване на съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството или обществените условия промени. Горното налага извод за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода от спора в полза на ответника по касацията следва да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100лв., на осн. чл.78, ал.8 ГПК. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд