Определение № 3501 от 10.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 928/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на „Компания за недвижими активи” ООД, представлявано от адв. С. С., срещу определение от 02.04.2025г. по гр.д. № 158/2025г. на Апелативен съд - Пловдив, с което е потвърдено определение № 1416 от 12.11.2024г. по гр.д. № 437/2023г. на Окръжен съд - Пловдив. С потвърденото първоинстанционно определение е оставена без уважение молбата на частния жалбоподател за освобождаване от държавна такса по подадената молба с правно основание чл.303, ал.1, т.5 ГПК за отмяна на влязлото в сила решение по делото.

Частният касационен жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е неправилно и ограничаващо достъпа му до съд. Сочи, че съгласно практиката на СЕС – определение от 13.06.2012г. по дело С-156/12, принципът на ефективна правна защита, закрепен в чл.47 от Хартата на основните права на ЕС, може да обхваща правото на освобождаване от заплащане на разноски във връзка с производството и/или разноските за адвокатска помощ в производството по такава жалба и в националният съд следва да провери дали условията за предоставяне на такава помощ представляват ограничаване на правото на достъп до съдилищата, дали са насочени към постигането на легитимна цел и дали съществува разумно съотношение на пропорционалност между използваните средства и поставената цел. С оглед на това в рамките на преценката си националният съд може да вземе предвид предмета на спора, доколко има основания да се очаква, че молителят ще спечели делото, значимостта на неговия интерес, сложността на приложимото право и производство и възможността му ефективно да защитава позицията си по делото, а за да прецени пропорционалността, може също да вземе под внимание размера на разноските във връзка с производството, които трябва да се платят предварително, и дали те представляват непреодолимо препятствие пред достъпа до правосъдие. Твърди, че както практиката на СЕС, така и практиката на ЕСПЧ по въпросите за достъпа до съда и съблюдавайки принципа на ефективната съдебна защита /решение от 24.12.2009г. по дело „Агромодел” ООД срещу България, решение от 26.07.2005г. по дело Podbielski и PPUPolpure срещу Полша/, изискват при преценка на основателността на искането за освобождаване от такси преценка на конкретните обстоятелства по случая. Поддържа, е в обжалваното определение въззивният съд не е извършил изследване на конкретните обстоятелства по случая, а е предприел формален подход, игнорирайки правото му на достъп до съд. Сочи, че добросъвестно е представил всички изискани счетоводни отчети и баланси, от които е видно, че единствената собственост на дружеството, което никога не е извършвало търговска дейност, е делът в „МА инвестмънт” ЕООД, чиито недвижими имоти са възбранени от ищеца в исковото производство за обезпечаване на вземанията му. Намира, че особеностите на настоящото дело изключват възможността личното имущество на единия длъжник да служи за заплащане на държавна такса, тъй като предмет на иска, по който е постановено влязлото в сила решение, чиято отмяна се иска, е вземане на другия съдружник към дружеството. Сочи, че влязлото в сила решение е постановено при нарушаване на правото му на участие в производството, а размерът на държавната такса също представлява непреодолимо за дружеството препятствие на достъпа му до съд, което не е обсъдено от въззивния съд.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, като сочи следните процесуалноправни въпроси:

1. При направено искане за освобождаване от държавни такси по делото, направено от юридическо лице, какви факти и обстоятелства следва да обсъди решаващият съд в контекста на принципа на ефективната правна защита, закрепен в чл.47 от Хартата на основните права на Европейския съюз?

2. При направено искане за освобождаване от държавни такси по делото, направено от юридическо лице, в контекста на принципа на ефективна правна защита, закрепен в чл.47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, решаващият съд следва ли да вземе предвид конкретните обстоятелства по делото, като:

• дали условията за предоставяне на такава помощ представляват ограничение на правото на достъп до съдилищата, което накърнява самата същност на това право, дали са насочени към постигането на легитимна цел и дали съществува разумно съотношение на пропорционалност между използваните средства и поставената цел;

• предмета на спора, доколко има основания да се очаква, че молителят ще спечели делото, значимостта на неговия интерес, сложността на приложимото право и естеството на производството и възможността му ефективно да защитава позицията си по делото;

• размера на разноските във връзка с производство, които трябва да се платят предварително, и дали те представляват непреодолимо препятствие пред достъпа до правосъдие?

Частният касационен жалбоподател твърди, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС (определение № 451 от 27.06.2018г. по ч.т.д. № 865/2018г. на ВКС, II т.о.), в противоречие с практиката на СЕС (определение от 13.06.2012г. по дело С-156/12, дело С-279/09, дело С-362/19) и ЕСПЧ (решение от 24.12.2009г. по дело „Агромодел” ООД срещу България, решение от 26.07.2005г. по дело Podbielski и PPU Polpure срещу Полша, решение от 10.01.2006г. по дело Teltronic-CATV срещу Полша), както и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Частният касационен жалбоподател поддържа, че е налице и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл.274, ал.3 ГПК съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК.

Въззивният съд е посочил, че в случая се касае до освобождаване от държавна такса, дължима от търговско дружество, което не попада в предвидените в чл.83 и чл.84 ГПК хипотези, вкл. търговските дружества не подлежат на освобождаване от държавна такса поради липса на достатъчно средства за заплащането и. Изтъкнал е, че в практиката на СЕС и на Европейския съд по правата на човека се признава възможността търговските дружества да бъдат освобождавани изцяло или частично от заплащането на ДТ. Съобразил е, че според практиката на СЕС принципът на ефективна съдебна защита, закрепен в чл.47 на Хартата на основните права на ЕС, трябва да се тълкува в смисъл, че не се изключва възможността юридическите лица да се позовават на него и че предоставената в приложение на този принцип помощ може да обхваща по-специално освобождаването от авансово плащане на разноски във връзка с производството и/или съдействие от адвокат. В това отношение националният съд трябва да провери дали условията за предоставяне на правна помощ представляват ограничение на правото на достъп до съдилищата, което накърнява самата му същност, дали са насочени към постигане на легитимна цел и дали съществува разумно съотношение на пропорционалност между използваните средства и поставената цел. В рамките на тази проверка националният съд може да вземе предвид предмета на спора, доколкото има основания да се очаква, че молителят ще спечели делото, значимостта на неговия интерес, сложността на приложимото право и производство, възможността му ефективно да защитава позицията си по делото. За да прецени пропорционалността, съдът може да вземе предвид разноските във връзка с производството, които трябва да се заплатят предварително, както и дали те представляват непреодолимо препятствие пред достъпа до правосъдие, положението на юридическото лице, правноорганизационната му форма, и дали преследва стопанска цел, както и финансовите възможности на неговите съдружници или акционери, възможността им да си набавят необходимите средства за предявяването на иска или подаването на жалбата.

Въззивният съд е посочил, че в случая окръжният съд е дал указания на молителя за представяне на доказателства, за да се прецени дали не се накърнява правото му на достъп до производството по отмяна на решение, като такива са приложени с две молби. Посочил е, че от приложените доказателства и справка в публичния Търговски регистър се установява, че молителят е дружество с ограничена отговорност с капитал на стойност 5000 лв., разпределен по равно между двамата съдружници С. Дружинин и Д. К.; че са обявени ГФО, в т.ч. и за 2022г., като ГФО за 2023г. в момента се обработва; че счетоводните баланси съвпадат с представения към молбата към 31.12.2023г., като в него са посочени текущите краткотрайни активи - общо 2074 хил., без разбивки по пера. Взел е предвид, че свързано лице с това дружество е „Ма инвестмънт” ЕООД, както и че управител на дружеството е С. Дружинин, както и на дружеството – молител. Посочил е, че едноличен собственик на капитала на „Ма инвестмънт” ЕООД на стойност 2 053 000 лв. чрез апортна вноска два недвижими имота е дружеството молител, като върху дяловете му е наложен запор към настоящия момент, а недвижимите имоти са възбранени. Посочил е, че С. Дружинин участва също така в още две дружества - „Монтес Аури” ООД и „Грийн Лайн” ООД, на които е управител и от обявените ГФО в Търговския регистър се установява, че те са работещи дружества с активи, в т.ч. налични парични средства, превишаващи пасива. Въззивният съд е взел предвид, че е изискана декларация за гражданско, семейно и имуществено състояние на съдружника С. Дружинин, но такава не е приложена.

При така установените факти въззивният съд е достигнал до извод, че не се накърнява правото на молителя за достъп до правосъдие. Посочил е, че при преценката на пропорционалността между използваните средства и поставената цел от значение са обстоятелствата, необходими за тази преценка, очертани в съдебната практика на СЕС и на Европейския съд по правата на човека, в тяхната съвкупност, кумулативно, като бъдат отчетени всички конкретни обстоятелства в случая. Приел е, че дружеството притежава краткотрайни активи, които са посочени общо като размер, без да са конкретизирани – дали са материални запаси, вземания или парични средства, поради което не може да се направи цялостна преценка на финансовото му състояние. Добавил е, че е от значение и финансовото състояние на съдружника С. Дружинин, който не е декларирал гражданското и имущественото си състояние пред съда в съответствие с дадените указания, а и се установяват данни за негово участие в други работещи дружества, осъществяващи дейност. Намерил е за неоснователни оплакванията в частната въззивна жалба, като е посочил, че при преценката не са от значение само обстоятелствата относно свързаното лице, чийто ЕСК е молителят, а следва да се извърши комплексна оценка на обстоятелствата, вкл. и на финансовите възможности на съдружниците, дали могат да набавят необходимите средства за внасянето на държавна такса. Поради това не е споделил становището на жалбоподателя, свързано с особеностите на делото, изключващи възможността личното имущество на единия длъжник да служи за заплащане на държавна.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.

Поставените процесуалноправни въпроси се отнасят до правото на юридическо лице да бъде освободено от заплащане на държавна такса и са обусловили решаващите изводи на въззивния съд. По този въпрос е формирана трайна практика на ВКС, обективирана в определение № 285 от 05.07.2019г. по ч.т.д.№ 1234/2019г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 193 от 24.04.2019г. по ч.т.д. № 810/2019г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 141 от 20.02.2019г. по ч.т.д. № 52/2019г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 122 от 12.02.2019г. по ч.т.д. № 114/2019г. на ВКС, ТК, II т.о. Съгласно тази практика, гарантираното на страните по граждански спор с разпоредбата на чл.6 ЕКПЧОС и чл.47 от Хартата на основните права на ЕС право на достъп до съдилищата се реализира с предоставения на държавите – членки свободен избор на средства за постигане на тази цел. Правото на юридическите лица за освобождаване от задължението за заплащане на такси и разноски в общия граждански процес не е гарантирано от императивна разпоредба на правото на ЕС, като подобни гаранции са предвидени само при спор за нарушаване на правото на ЕС. Прието е, че когато предявеният иск от или срещу юридическо лице няма за предмет такъв спор или искът и/или самото юридическо лице не попадат в някоя от изключителните хипотези на разпоредбите на чл.83, ал.1, т.4, чл.84 ГПК или на особена разпоредба в друг закон (например чл.620, ал.1 и ал.5, чл.649, ал.6, чл.694, ал.2 ТЗ), то внасяне на държавна такса се дължи предварително предвид общото правило на чл.71, ал.1, изр.1 вр. чл.73, ал.3 ГПК, тъй като съгласно изричната формулировка на разпоредбата на чл.83, ал.2 ГПК съдът може да признае липсата на достатъчно средства за заплащане на държавна такса и да освободи страната от внасянето й, само ако тя е физическо лице. Констатирано е, че в практиката на Европейския съд по правата на човека е признато правото на юридическите лица да бъдат освободени изцяло или частично от плащането на държавна такса (решение от 24.12.2009 г. по дело „Агромодел” ООД срещу България (жалба № 68334/01), решение от 26.07.2005 г. по дело Podbielski и PPU Polpure срещу Полша (жалба № 39199/98), решение от 10.01.2006 г. по дело Teltronic – CATV срещу Полша (жалба № 48140/99), като е прието, че достъпът до съд може да бъде обект на ограничения от различно естество, в това число и финансови, когато става дума за изискването да се плати на гражданските съдилища държавна такса, и само по себе си това ограничение на правото на достъп не е несъвместимо с чл.6 §1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, когато преследва законна цел и е налице разумно съотношение на съразмерност между използваните средства и преследваната цел, така че правото на достъп да не е накърнено в самата си същност. В тази връзка факторите, които се преценяват са: размер на таксите, преценен в светлината на специфичните обстоятелства според случая, както и платежоспособността на заинтересованото лице и стадий на производството, в който въпросното ограничение е наложено. Съобразена е и практиката на СЕС, обективирана в Определение от 13.06.2012г. по дело С–156/12 GREP/FreistatBayern, според което принципът на ефективна правна защита, закрепен в член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, може да обхваща правото на освобождаване от заплащане на разноските във връзка с производството и/или на разноските за адвокатска помощ в производството по такава жалба. В тази връзка националният съд следва да провери дали условията за предоставяне на такава помощ представляват ограничение на правото на достъп до съдилищата, което накърнява самата същност на това право, дали са насочени към постигането на легитимна цел и дали съществува разумно съотношение на пропорционалност между използваните средства и поставената цел. В рамките на преценката си националният съд може да вземе предвид предмета на спора, доколко има основания да се очаква, че молителят ще спечели делото, значимостта на неговия интерес, сложността на приложимото право и производство и възможността му ефективно да защитава позицията си по делото. За да прецени пропорционалността, националният съд може също да вземе под внимание размера на разноските във връзка с производството, които трябва да се платят предварително, и дали те представляват непреодолимо препятствие пред достъпа до правосъдие. Когато става дума за юридически лица, националният съд може да вземе под внимание положението им, например правно-организационната форма и дали съответното юридическо лице преследва стопанска цел, както и финансовите възможности на неговите съдружници или акционери и възможността им да си набавят необходимите средства за предявяването на иска или подаването на жалбата.

Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, в това число от посочената в изложението практика на ЕСПЧ и на СЕС, като е взел предвид предмета на делото, размера на дължимата държавна такса, правно-организационната форма на дружеството, както и конкретните твърдения и представени доказателства в подкрепа на искането му, относими към посочените критерии. Съгласно изложените в обжалваното определение мотиви, наред с останалите съображения, въззивният съд изрично се е позовал на неизпълнение в цялост на дадените от първоинстанционния съд указания до молителя, като е съобразил, че в представените счетоводни баланси са посочени текущите краткотрайни активи на дружеството - общо 2074 хил. лева, без разбивки по пера, и следователно дружеството притежава краткотрайни активи, които са посочени общо като размер, без да са конкретизирани – дали са материални запаси, вземания или парични средства, поради което не може да се направи цялостна преценка на финансовото му състояние и в тази връзка – на възможността дружеството да заплати дължимата държавна такса. Следователно решаващият извод на въззивния съд е обусловен не от произнасяне по поставените въпроси в противоречие с формираната практика на ВКС, СЕС и ЕСПЧ, а от съобразяване на конкретните факти по делото, относими към установяване на финансовото състояние на молителя и възможността му да заплати дължимата държавна такса. Поради това не са налице сочените допълнителни основаниа по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационен контрол.

Формираната постоянна практика, в съответствие с която се е произнесъл въззивният съд, изключва и наличието на соченото от частния жалбоподател допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contralegem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или който е постановен „extralegem“, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случаяне е налице очевидна неправилност на въззивнотоопределение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.

По изложените съображения настоящият състав приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение