Определение № 644 от 27.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1620/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационните жалби на прокурор Я.Ш. при АП П. и на адвокат М.К. като процесуален представител на К. П. срещу въззивното решение на АС Пловдив от 09.01.2020г. по в.гр.д. № 536/2019г. В отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез адвокат К. К. П. е изложил съображения за нейната неосножвателност. Отговор на касационната жалба на К. П. не е подаден. Касационните жалби са допустими – подадени са в преклузивния срок, от страни, имащи право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт. За да се произнесе по допускането на касационно обжалване, ВКС съобрази следното: С атакуваното решение ПАС по въззивни жалби и на двете страни е отменил решението на ОС Хасково от 11.02.2019г. по гр.д. № 433/2018г. в осъдителната му част за разликата над 25000лв. до 50000лв. и вместо него е постановил друго, с което е отхвърлил предявения от К.П. срещу ПРБ иск за посочената разлика – обезщетение по чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ за вреди от наказателното производство за престъпления по чл.242 ал.4 пр.1 и по чл.354а ал.2 пр.1 вр. с ал.1 пр.1 по сл.д. № 134/2012г., прекратено с постановление от 25.10.2016г., в сила от 15.02.2017г., ведно със законната лихва от 17.02.2017г., и е потвърдил първоинстанционното решение в осъдителната му част за сумата 25000лв. обезщетение, ведно със законната лихва от 15.02.2017г., и в тежест на ПРБ са присъдени 2080лв. разноски по съразмерност. За да постанови решението, въззивният съд е приел, че се установява от доказателствата по делото, а и не спори относно водено срещу ищеца наказателно производство по сл.д. № 134/2012г. за извършени от него престъпления по посочените текстове от НК, което производство е прекратено с влязло в сила на 15.02.2018г. постановление. Взето е предвид, че е била взета мярка за неотклонение „задържане под стража“ за периода 26.11.2012г. – 30.05.2014г. – около 18 месеца. На 19.08.2014г. е постановена и мярка „забрана за напускане на страната”. При тези обстоятелства е формиран извод, че следва да бъде ангажирана отговорността на държавата за причинените на ищеца неимуществени вреди. При определяне размера на дължимото се обезщетение е съобразено: ищецът е претърпял значителни вреди от преживян страх и притеснения за развоя на наказателния процес – че може да му бъдат наложени предвидените в закона наказания при съзнанието, че не е извършил престъпленията; страхът го е съпътствал през цялото време, оставяйки отражение и към настоящия момент; стресът и страхът се задълбочават след двукратно отхвърляне на молбите му за изменение на мярката за неотклонение; изживяното и към момента го прави неспокоен, напрегнат и психически нестабилен; задържането му пред децата и близките е създало у него чувство на неудобство, негативни емоции и депресия; осъзнаването, че със задържането му се лишава семейството от финансовата и моралната му подкрепа и е обречено на град и несгоди допринася допълнителни негативи в психиката му, защото съпругата му не е работела, а се е грижела за седемгодишните им деца, ищецът се чувствал безпомощен да им помогне, което се засилило след като поради липса на средства семейството му напуснало жилището в София и се установило да живее в дома на тъща му в [населено място]; на три пъти пробвал да започне работа, но не го одобрявали поради наказателното производство срещу него; след освобождаването му бил много изнервен, не общувал с хората, не можел да спи спокойно; поради безизходната ситуация съпрузите решили да отидат да живеят в Турция; срокът на наказателното производство е извън разумния; обвиненията са за тежки престъпления; мярката за неотклонение е с висок интензитет и за значителен период; взетае и мярка за забрана за напускане на страната; личните, семейните /вкл. от финансов характер/ и професионалните притеснения; наложената промяна на местоживеенето. При тези обстоятелства е направен извод, че обезщетение в присъдения размер е в съответствие с разпоредбата на чл.52 ЗЗД. В изложението на касатора-ответник се сочи произнасяне от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС по въпросите: 1. Относно определянето на размера на обезщетението след извършване на преценка на всички установени по делото релевантни обстоятелства и на конкретното им значение; 2. Относно съдържанието на понятието „справедливост“ и как се прилага обществения критерий за справедливост, и 3. При определяне размера на обезщетението трябва ли да се държи сметка и за общата икономическа среда, жизнен стандарт и за общоприетото разбиране за справедливост на обезвредата. В изложението на касатора-ищец се сочи произнасяне от въззивния съд по въпросите: 1. Какво е съдържанието на понятието „справедливост“ и как би могъл да се приложи обществения критерий за това понятие по смисъла на чл.52 ЗЗД, към който препраща чл.4 ЗОДОВ, и 2. От значение ли са критериите жизнен стандарт, среда и т.н. при определянето на размера на обезщетението, които въпроси били разрешени в противоречие с практиката на ВКС. ВКС намира, че са налице предвидените в чл.280 ал.1 т.1 ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение само в осъдителната му част по касационната жалба на ответника, тъй като по първия поставен от последния въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, като не е взел предвид и не е подложил на преценка за значението му в разглеждания случай установеното по делото обстоятелство, че ищецът е осъждан на 10 години затвор в Република Турция за търговия с наркотици. Не са налице предвидените в закона и твърдяни от ищеца основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в отхвърлителната му част. По поставените от него въпроси въззивният съд се е произнесъл в съответствие, а не в противоречие със сочената практика / ППВС № 4/1968г., решения по гр.д. № 2896/2017г. ІV ГО, по гр.д. №4546/2015г. ІІІ ГО, по гр.д. № 812/2015г. ІІІ ГО, по гр.д. № 1600:2017г. ІІІ ГО, по гр.д. № 1423/2017г. ІІ ГО/. Съдът е подложил на преценка приетите за установени по делото обстоятелства при определяне размера на дължимото се обезщетение за неимуществени вреди, като предвид характера на всяко от тях е ясно отражението му относно вида и интензитета на вредите, респективно, относно размера, и без необходимост изрично да се сочи дали то ги увеличава или ги намалява. От неспоменаването изрично в мотивите на икономическите условия на живот в страната като релевантен за приложението на чл.52 ЗЗД фактор не следва еднозначно, че те не са съобразени - във всички случаи справедливият размер на обезщетението се основава именно на тези условия, налични към момента на увреждането. А относно прилагането на обществения критерий за справедливост е налице многобройна трайна и непротиворечива практика, включително сочената, според която справедливостта не е абстрактно понятие, а е свързана с преценката на конкретните установени обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид при определянето на стойността, която засегнатите блага са имали за ищеца. Съобразяването на тази практика в случая обосновава липса на твърдяното основание за допускане на касационно обжалване по поставените от ищеца въпроси. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,