Определение № 4732 от 21.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 135/2024 г.

Производство по чл. 274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба от Д. С. Г. и Л. С. Г., действащи чрез адв. Т. Г. от АК-Б., против определение № 1091 от 02.11.2023 г. по в.гр.д. № 937/2022 г. на ОС-Благоевград, с което е допълнено решение № 5172/22.08.2023 г. по същото дело в частта за разноските, като и е потвърдено решение № 191/22.07.2022 г. по гр.д. № 837/2021 г. на РС–Петрич, в частта му имаща характер на определение, с което са присъдени съдебни разноски. С частната касационна жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното определение на въззивния съд, поради нарушение на материалния закон и нарушение на съдопроизводствените правила. Насрещните страни М. С. К. и Л. Б. Т. не са взели становище. Настоящият състав на касационната инстанция, като взе предвид данните по делото, намира следното при преценката за допустимостта на касационно обжалване: Частната касационна жалба е допустима. Производство е било образувано пред РС-Петрич по искова молба на М. С. К. и Л. Б. Т. против Д. С. Г. и Л. С. Г., с искане да бъде определена частта от поземлен имот с идентификатор № *** по КККР на [населено място], необходима на ищците за ползване на построената в същия имот тяхна сграда с идентификатор № **** на основание чл. 64 ЗС. Първоинстанционния съд, с решение № 8176/22.07.2022 г. по гр.д. № 837/2021 г. на РС – Петрич, на основание чл.64 ЗС, е определил необходимата площ от поземлен имот с идентификатор № ***, която е нужна на ищците, за да ползват изградената в този имот сграда с идентификатор ****, собственост на ищците, съобразно вариант II, представляващ скица– приложение № 5 към писменото заключение на изслушаната по делото съдебнотехническа експертиза, изготвено от вещото лице инж. В. Ю., на която скица площта за ползване е тонирана в жълт цвят, като скицата е приподписана от председателя на съдебния състав и е неразделна част от решението. С решението си първостепенният съд е осъдил ответниците да заплатят на ищците сумата в размер на 1900 лв. съдебно – деловодни разноски. Първоинстанционното решение е обжалвано с въззивна жалба от ответниците, с която, наред с оплаквания по същество на спора, са обжалвали решението и в частта за разноските, защото считат, че не дължат такива в това производство. По повод жалбата в частта за разноските, въззивният съд, с определение № 962/30.09.2022 г. по в.гр.д.№ 731/2022 г. на ОС-Благоевград, е приел, че в тази част тя има характер на молба по чл.248, ал.1 ГПК, прекратил е въззивното производство, преди да разгледа въззивната жалба, и е върнал делото на първата инстанция, с указание да се произнесе по молбата по чл.248, ал.1 ГПК. С определение по чл.248 ГПК с № 735 от 10.10.2022 г. по първоинстанционно гр.д.№ 837/2021 г. на РС - Петрич, първоинстанционният съд е оставил без уважение искането на ответниците, инкорпорирано във въззивната им жалба, за изменение на решението в частта за разноските. Това определение не е било обжалвано по реда на чл.248, ал.3 ГПК. С въззивното решение № 518/22.08.2023 г. по образуваното ново в.гр.д. № 937/2022 г. на ОС–Благоевград, е отменено първоинстанционното решение в частта по произнасянето по иска по чл.64 ЗС, и въззивният съд е постановил ново решение, с което е определена необходимата площ от поземлен имот с идентификатор № ***, съобразно вариант I, представляващ скица–приложение № 5 към писменото заключение на изслушаната по делото съдебнотехническа експертиза, изготвено от вещото лице инж.В. Ю., на която скица площта за ползване е тонирана в жълт цвят, като скицата е приподписана от съдебния състав и обявена за неразделна част от въззивното решение. В мотивите на въззивното решение, съдът е посочил, че макар да намира, че в производството по чл.64 ГПК, представляващо спорна съдебна администрация, чл.78 ГПК не намира приложение, доколкото ответниците не са обжалвали определението на първата инстанция по чл.248 ГПК, с което искането им за изменение решението на първата инстанция не е уважено, то въззивният съд не може да ревизира решението в тази част. Съответно и не е постановил диспозитив по разноските. По молба от ответниците-въззивници за допълване на въззивното решение с произнасяне по разноските за първата инстанция, доколкото същите са били предмет и на подадената въззивна жалба, макар да не е било обжалвано определението по чл.248 ГПК на първоинстанционния съд отделно, въззивният съд, е постановил сега обжалваното определение. С него, на основание чл.248 ГПК, е допълнил въззивното решение в частта за разноските, като е потвърдил първоинстанционното решение № 8176/ 22.07.2022 г. по гр.д. № 837/2021 г. на РС–Петрич, в частта му, имаща характер на определение, за присъдените разноски, т.е. за сумата 1900 лв., която ответниците са били осъдени да заплатят на ищците като разноски. За да постанови определението си в горния смисъл, въззивният съд е приел, че молбата за допълване на въззивното решение е основателна, т.е. че е налице основание за допълване на въззивното решение с произнасяне по жалбата относно разноските за първата инстанция, но не и като краен резултат в посочения от молителите смисъл. Направил е решаващ извод, че ответниците са обжалвали решението на първата инстанция в неговата цялост, вкл. и в частта за разноските, при което въззивният съд дължи произнасяне по обжалваното решение в неговата цялост, доколкото и въззивната жалбата не е оттеглена. Добавил е довод, че не е възможно решение да влезе в сила по отношение на разноските, а впоследствие в останалата част. По същество относно разноските е направил решаващ извод, че в производството по чл.64 ГПК като такова по спорна съдебна администрация, разноските се присъждат по правилото на чл.78 ГПК, макар решението да ползва и двете страни, и макар на съда да е известно наличие на противоречива практика по разноските в производство по спорна съдебна администрация за родителските права. Така е приел, че първоинстанционното решение в частта за разноските/с характер на определение /следва да се потвърди, в който смисъл и е допълнил въззивното решение. В конкретния случай, не се установява наличие на сочените от частните жалбоподатели в изложението им по чл.284, ал.3, т.1 ГПК основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, и по чл.280, ал.2, предл. последно ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/2010 г., по т.д. № 1/2009 г., ОСГТК, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Този въпрос определя рамките, в които ВКС селектира касационната жалба с оглед допускането и до касационно разглеждане, тъй като касационната инстанция няма правомощие да изведе въпросите от касационната частна жалба или от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, или от самото обжалвано решение /ТР № 1/ 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС/. Непосочването на конкретен правен въпрос, чието разрешаване е обусловило изводите на въззивния съд, по отношение на който да се преценят допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал.1, т. 1 -3 ГПК, е достатъчно основание за недопускане на въззивното определение до касационен контрол. В приложеното изложение на основанията за допускане на касационното обжалване на въззивното определение, жалбоподателите на първо място твърдят, че въззивното определение е неправилно поради неправилно приложение на материалния закон, нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, които са основания за отмяна по чл.281, т.3 ГПК, защото, като е приел, че в производство по спорна съдебна администрация разноски се присъждат на общо основание, макар да има противоречива съдебна практика за това, се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 275/30.10.2012 г. по гр.д.№ 444/12 г. на ВКС, ІІ г.о. и определение № 73/3.08.2012 г. по гр.д.№ 1934/2019 г. на ВКС, І г.о. Така те се позовават на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, но не са формулирали конкретен правен въпрос по чл.280, ал. 1 ГПК, а правят оплакване за неправилност по чл.281, т.3 ГПК, което оплакване не може да се преценява във фазата по чл.288 ГПК. В същата част на изложението си, жалбоподателите твърдят, че съдебната практика за разноските в производството по чл.64 ГПК е оскъдна, което налагало допускане касационното обжалване, за да се допринесе за точното прилагане на закона и развитие на правото (което е основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК), но отново не формулират конкретен правен въпрос. Непосочването на конкретен правен въпрос сочи на липса на общото основание за селекция по чл.280, ал.1 ГПК, и е достатъчно основание за недопускане на въззивното определение до касационен контрол, без да е нужно да се преценява дали е налице кумулативното допълнително основание за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК-противоречие с посочена от жалбоподателите практика на ВКС, или чл.280, ал.1, т.3 ГПК- значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото ГПК. На второ място, жалбоподателите поставят в изложението си следните конкретно формулирани въпроси по оплакването си за допуснато процесуално нарушение от въззивния съд: 1. При инициирано производство за допълване на съдебно решение по чл.250 ГПК, следва ли диспозитива на определението за допълване да кореспондира с мотивите на акта, чието допълване се иска?; 2. Страда ли от порок и ако да какъв, определение за допълване на решение, ако същото противоречи на мотивите на решението? Твърди се, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото, и по тях не се открива практика на ВКС. Макар жалбоподателите да са формулирани конкретни въпроси, същите не са обуславящи за спора, защото въззивният съд не е формирал мотиви по такива въпроси, и не е налице общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане касационното обжалване по тях. В случая въззивният съд с обжалваното определение е приел, че е длъжен да се произнесе по въззивната жалба на ответниците срещу първоинстанционното решение и в частта за разноските, независимо от влязлото в сила първоинстанционно определение по чл.248 ГПК, и затова е разгледал въззивната жалба и в тази част, с което е поправил пропуска си с основното решение да разгледа спора за разноските по същество, и това е същественият процесуален въпрос в случая, а по него е формирана практика на ВКС, на която въззивното определение съответства (определение № 769/19.04.2023 г. по ч.гр.д.№ 808/2023 г. на ВКС, ІІ г.о., определение № 267/11.07.2022 г. по ч.гр.д.2382/2022 г. на ВКС, ІV г.о.). Изразеното от въззивния съд в мотивите на решението му становище относно разноските в производството по чл.64 ГПК е само правно мнение, а не решаващ извод по разноските, защото съдът е отрекъл възможността да ревизира първоинстанционния акт в частта за разноските, и така не е следвало да взема отношение по същество за дължимостта на разноските в първата инстанция. Това мнение в решението относно разноските, доколкото няма характер на решаващ извод за дължимостта на разноските в първата инстанция, не може да се противопоставя на решаващия извод по обжалваното определение за дължимостта на разноски в производство по чл.64 ГПК, което също сочи на необуславящия характер на поставените въпроси. Следва да се има предвид, че произнасянето на съда по разноските е с характер на определение, независимо дали е инкорпорирано в решение, пропускът на съда да се произнесе с акта си по същество и по разноските за първата инстанция, или неправилното му произнасяне по тях, се отстранява по искане на страна в процеса, също с определение в производство по чл.248 ГПК. Именно с чл.248 ГПК е предвидена възможността съдът и да измени (не само да допълни) произнасянето си по разноските, което включва и промяна на вече направени с решението изводи относно разноските и тяхната дължимост, а не само отстраняване на технически грешки, и това е допълнително съображение, че поставените два въпроса не са такива от значение за спора относно разноските, което ги лишава от характера на правни въпроси съгласно вече посоченото ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС. Поставените два въпроса като необуславящи и неотносими препятстват преценката налице ли е допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по тях, и не могат да послужат като основание за допускане касационното обжалване. Не се констатира очевидна неправилност на обжалваното въззивно определение по смисъла на чл.280, ал.2, предл.трето ГПК, на каквато се позовават жалбоподателите. В практиката на ВКС очевидната неправилност е определена като порок, който се установява от съдържанието на самия съдебен акт, без да са необходими допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти, и би било налице единствено при видимо тежко нарушение на закона /когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма/, както и когато съдебният акт е явно необоснован, вследствие допуснати нарушения на основни съдопроизводствени правила или на правилата на формалната логика. В случая такива пороци не се констатират. Обжалваното определение не повдига съмнение и за нищожност или недопустимост като отделни основания за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.2, предл. първо и второ ГПК, за които се следи служебно. Разноски в настоящето производство не са поискани и съдът не дължи произнасяне по такива съгласно чл.81 ГПК. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение: