Определение № 60782 от 03.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1574/2021 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 31110/08.02.2021 г., подадена от ответниците по делото Л. И. И. и Т. И. И. срещу решение № 12504/17.12.2020 г., поправено с решение № 10405/07.06.2021 г., постановени по въззивно гр. дело № 1873/2020 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 7588/08.11.2019 г. по гр. дело № 11602/2014 г. на Софийския градски съд (СГС), е обявен за относително недействителен, на основание чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, по отношение на ищеца по делото Д. А. К., сключеният между жалбоподателите договор от 25.07.2012 г., обективиран в нотариален акт № ..., том ..., рег. № ...., нот. дело № ..../.... г. на нотариус с рег. №....., с който касаторът-ответник Л. И. е дарил на жалбоподателката-ответница Т. И. апартамент №.... и гараж №.... (ведно с принадлежностите им, подробно описани), находящи се в [населено място], [улица], блок ....; в тежест на жалбоподателите са възложени разноските по делото. След образуването на касационното производство ответниците И. са подали и касационна жалба с вх. № 35281/19.07.2021 г. срещу посоченото и по-горе решение № 10405/07.06.2021 г., с което по реда на чл. 247 от ГПК е допусната поправка на очевидни фактически грешки при посочването на въззивния и на първоинстанционния съд по делото в титулната част и в мотивите към първоначалното въззивно решение № 12504/17.12.2020 г., а именно: да се чете „Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, седми въззивен състав“, вместо „Софийски окръжен съд, Гражданска колегия, втори въззивен състав“; да се чете „Софийски апелативен съд“, вместо „Софийски окръжен съд“; да се чете „Софийски градски съд“, вместо „районният съд“; да се чете „апелативния съд“, вместо „окръжният съд“. Двете касационни жалби на ответниците И. са процесуално допустими – подадени са в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащи на касационно обжалване решения на въззивния съд. В жалбата си с вх. № 31110/08.02.2021 г. касаторите излагат оплакване за нищожност на въззивното решение № 12504/17.12.2020 г., като в тази връзка поддържат, че то било постановено в нарушение на правилата за функционалната подсъдност. Излагат и оплаквания за неправилност на това решение, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК към касационната жалба с вх. № 31110/08.02.2021 г., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, жалбоподателите са формулирани следните правни въпроси: 1) длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал по делото, доводите и възраженията на страните, както и да обсъди оплакванията във въззивната жалба, като направи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, които да изложи в мотивите си; 2) следва ли съдът при разглеждане на иск по чл. 135 от ЗЗД да изследва финансовото и имотно състояние на длъжника; 3) наличието на друго секвестируемо имущество в патримониума на длъжника от значение ли е за основателността на претенцията по Павловия иск; 4) с презумпцията, установена в чл. 135, ал. 2 от ЗЗД, регламентирано ли е и законоустановено предположение за знание у прехвърлителя или с нея е въведено единствено предположение за знание у приобретателя, когато той е сред изрично псочените лица; 5) допустимо ли е да се разширяват субективните предели на законоустановена презумпция; и 6) какъв е порокът на въззивното решение, когато е постановено при нарушение на правилата за функционалната подсъдност. По отношение на първия въпрос жалбоподателите навеждат допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 на от ГПК, като поддържат, че въззивният съд разрешил този процесуалноправен въпрос в противоречие с т. 1 и т. 2 от тълкувателно решение (ТР) № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 11/01.02.2021 г. по гр. дело № 1745/2020 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 92/16.03.2012 г. по гр. дело № 980/2011 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, решение № 323/27.09.2012 г. по гр. дело № 408/2016 г. на І-во гр. отд. на ВКС и решение № 480/07.11.2011 г. по гр. дело № 1347/2010 г. на І-во гр. отд. на ВКС. По отношение на останалите пет правни въпроса касаторите навеждат допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като в тази връзка единствено сочат, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, но без да излагат каквито и да било съображения за това. В жалбата си с вх. № 35281/19.07.2021 г. касаторите излагат оплакване за неправилност на решение № 10405/07.06.2021 г., поради нарушение на разпоредбата на чл. 247 от ГПК, а именно – че във въззивното решение № 12504/17.12.2020 г. не били допуснати очевидни фактически грешки, тъй като не било налице несъотвествие между формираната воля на съда и нейното външно изразяване. В жалбата с вх. № 35281/19.07.2021 г. е инкорпорирано и изложението на жалбоподателите по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, в което едниствено е посочена и цитирана практика на ВКС, и е преповторено горното оплакване за неправилност на постановеното по реда на чл. 247 от ГПК решение № 10405/07.06.2021 г., без да е формулиран процесуалноправен или материалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Касаторите поддържат и че това решение било очевидно неправилно. Ответникът по двете касационни жалби – ищецът Д. К. в отговорите си излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбите. Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване и на двете решения на въззивния съд. Както вече беше посочено, от страна на жалбоподателите не е формулиран процесуалноправен или материалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1 от ГПК, като основание за допускане на касационното обжалване на постановеното от апелативния съд по реда на чл. 247 от ГПК, решение № 10405/07.06.2021 г. Съгласно задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, това само по себе си е достатъчно, за да не бъде допуснато касационното обжалване. Независимо от това следва да се посочи, че изводите на апелативния съд, че е допуснал очевидни фактически грешки при посочването на въззивния и на първоинстанционния съд по делото в титулната част и в мотивите към първоначалното си въззивно решение № 12504/17.12.2020 г. – окръжен вместо апелативен съд, респ. – райнонен вместо градския съд, по никакъв начин не са в противоречие, а напротив – в съотвествие са с трайно установената съдебна практика, включително тази на ВКС (обективирана и в част от посочените от самите касатори, множество решения на ВКС; други от тях са напълно неотносими, например – ТР № 1/10.02.2012 г. на ОСГТК на ВКС), съгласно която практика, всяко несъответствие между формираната действителна воля на съда и нейното външно изрязаване в писмения му акт съставлява очевидна фактическа грешка, която следва да се поправи по реда на чл. 247 от ГПК. При това положение, не е налице и твърдяната от жалбоподателите, очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, като основание за допускане на касационното обжалване на постановеното от апелативния съд по реда на чл. 247 от ГПК, решение № 10405/07.06.2021 г. Настоящият съдебен състав намира, че по отношение на това решение на въззивния съд не са налице и хипотезите по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и/или пр. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното му обжалване. Последният (шестият) процесуалноправен въпрос, формулиран в изложението към касационната жалба с вх. № 31110/08.02.2021 г., а именно: „какъв е порокът на въззивното решение, когато е постановено при нарушение на правилата за функционалната подсъдност“, е свързан с оплакването на касаторите за нищожност на въззивното решение № 12504/17.12.2020 г. В съдебната практика никога не е имало съмнение, че нарушениетно на правилата за подсъдността, която е процесуална предпоставка за надлежното развитие на исковото производство, води до процесуална недопустимост, а не до нищожност на съдебното решение. Поради това, нито този процесуалноправен въпрос, формулиран от страна на жалбоподателите, е такъв от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК (в този смисъл е и т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), нито пък е налице вероятна нищожност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 1 от ГПК, като основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение № 12504/17.12.2020 г. Последното не е и вероятно недопустимо по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК, тъй като, както стана ясно от изложеното по-горе, в случая изобщо не е налице вероятност за допуснато нарушение на правилата за функционалната подсъдност при постановяването му, а е налице погрешно посочване на въззивния и на първоинстанционния съд по делото в титулната част и в мотивите към въззивното решение, който порок е отстраним и е вече отстранен от апелативния съд с постановяването по реда на чл. 247 от ГПК на неговото решение № 10405/07.06.2021 г., с което тези очевидни фактически грешки са поправени. Не са налице и наведените от жалбоподателите основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване по останалите пет правни въпроса, формулирани в касационната им жалба с вх. № 31110/08.02.2021 г. срещу въззивното решение № 12504/17.12.2020 г., като съображенията за това са следните: За да постнови въззивното решение, апелативният съд е приел за установено следното: Между страните няма спор, а и с нотариалния акт № ...., том ..., рег. № ...., нот. дело № ..../.... г. на нотариус с рег. № .... е установено, че на 25.07.2012 г. ответникът Л. И. е дарил процесния недвижим имот (апартамента и гаража ведно с принадлежностите им) в [населено място] на сестра си – ответницата Т. И.. Апелативният съд е установил и че с два писмени договора за заем от 11.12.2009 г. и от 12.11.2010 г. ищецът е предоставил, съответно – сумата 170 000 лв. и сумата 230 000 лв. на ответника И., който се е задължил да върне първата сума на 02.04.2013 г., а втората – в срок до 12.11.2011 г., заедно с възнаградителна лихва от 1.66 % месечно. Въззивният съд е установил и че с представената по делото писмена декларация от 11.07.2011 г. ищецът е декларирал, че няма никакви финансови и имуществени претенции към ответника И., че всички съществуващи взаимоотношения между тах са уредени, както и че последният няма задължения към ищеца. Съдът е приел, че няма спор между страните, а и от представените по делото влезли в сила съдебни актове е установил следното: С определение от 27.06.2013 г. СГС е допуснал обезпечение на бъдещи искове на ищеца К. за вземанията му по договора за заем от 12.11.2010 г., чрез налагане на възбрана върху собствен на ответника И. недвижим имот, находящ се в [населено място], съставляващ парцел с двуетажна масивна жилищна сграда в него. С влязло в сила на 27.04.2018 г. решение от 15.01.2016 г., СГС е осъдил ответника И. да заплати на ищеца, на основание чл. 240 от ЗЗД – сумата 170 000 лв. – главница по договора за заем от 11.12.2009 г., и на основание чл. 86 от ЗЗД – сумата 3 741.75 лв. – мораторна лихва за периода 03.04.2013 г. – 20.06.2013 г. С влязло в сила на 24.04.2017 г. решение от 21.06.2016 г., САС е осъдил ответника И. да заплати на ищеца, на основание чл. 240 от ЗЗД – сумата 230 000 лв. – главница по договора за заем от 12.11.2010 г. и сумата 45 816 лв. – възнаградителна лихва по същия договор. Въз основа на това решение е издаден изпълнителен лист, по който е образувано изп. дело № 20178010400160, по което ЧСИ Тр. Д. на 29.06.2018 г. е извършил разпределение на сума, получена от продаден имот, като е останало неизпълнено задължение в размер 85 618.10 лв. Жалбата срещу разпределението е оставена без уважение от съда. По друго изп. дело № 20187860401146, образувано за изпълнение на вземанията по договора за заем от 11.12.2009 г., ЧСИ М. М. е наложил запор върху вземания на ответника-длъжник Л. И., установени с влязло в сила решение от 23.04.2018 г. на СРС. При така установените обстоятелства по делото, за да уважи иска по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, въззивният съд е намерил от правна страна следното: Фактическият състав на конститутивния отменителен иск по чл. 135 от ЗЗД, с който кредиторът претендира да се обяват за недействителни спрямо него действията на длъжника, с които го уврежда, включва наличие на вземане на ищеца-кредитор спрямо ответника, увреждащо за кредитора действие, както и от субективна страна – знание за увреждането у длъжника и другата страна по договора. Апелативният съд е приел, че в случая вземанията на ищеца по двата договора за заем са съдебно признати с обсъдените съдебни решения, поради което с тях е установено, че ищецът е кредитор на ответника И.. Съдът е приел още, че по образуваното изпълнително дело за вземанията по единия договор за заем е извършено разпределение на суми, но е останала неизпълнена част от задължението; а за вземанията по другия договор за заем е наложен запор, но няма доказателства за погасяване на тези вземания. С оглед на това, въззивният съд е приел, че ищецът е кредитор на ответника И.. Относно възражението на ответниците, че с декларацията от 11.07.2011 г. ищецът е декларирал, че няма вземания срещу ответника И., съдът е приел, че това не променя извода му, направен въз основа на влезлите в сила съдебни решения, с които със силата на пресъдено нещо са установени вземанията на ищеца. По отношение на знанието – субективният елемент, апелативният съд е приел, че тъй като сделката (процесното дарение) касае безвъзмедно прехвърляне, то знанието у ответниците е ирелевентно съгласно разпоредбата на чл. 135, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД, като освен това вземането по единия договор за заем е възникнало преди сключването на договора за дарение, а на другия – само падежът на задължението следва процесната сделка. На следващо място, позовавайки се на практиката на ВКС (решение № 639/06.10.2010 г. по гр. дело № 754/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 45/01.06.2011 г. по гр. дело № 450/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 200/17.03.2010 г. по гр. дело № 1417/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС), въззивният съд е приел и че длъжникът знае за увреждането, когато знае, че има кредитор и действието му уврежда правото на последния. Наред с това, тъй като ответницата Т. И. е сестра на ответника-прехвърлител Л. И., съдът е изтъкнал, че законът въвежда презумпция за знание у третото лице, което се намира в определена родствена връзка (съпруг, низходащ, възходящ, брат или сестра) с длъжника, съгласно чл. 135, ал. 2 от ЗЗД. По-натам апелативният съд е приел за доказано увреждането на ищеца-кредитор, тъй като в случая е извършено разпореждане с имущество на ответника-длъжник и е намалена възможността на кредитора да се удовлетвори. Съдът е намерил за неоснователни възраженията на ответниците в тази връзка, че са налични и други имоти на ответника-длъжник, като е изложил съображения, че цялото имущество на длъжника служи за удовлетворяване на кредитора и последният може да насочи претенцията си по свой избор към всеки имот. Съдът е изтъкнал още, че приемането на противното би означавало при недобросъвестност на длъжника като не плаща свой дълг, да му се предостави възможност за избор срещу кое от притежаваните от него имущества да се насочи принудителното изпълнение. Също в тази връзка е посочено, че съществуването на друго имущество предполага разполагането на инструмент за изпълнение на дълга, който не е използван от длъжника, поради което кредиторът не следва да е задължен да установява цялостното финансово състояние на длъжника и само когато длъжникът не разполага с друго имущество или същото е недостатъчно, да упражни правото си по чл. 135 от ЗЗД. Също в тази връзка въззивният съд е изтъкнал, че изследването на състоянието на длъжниковото имущество би имало значение само в хипотезата на чл. 135, ал. 3 от ЗЗД – когато разпоредителното действие е извършено преди възникване на вземането, при което длъжникът и лицето, с което той е договарял, са се споразумели да увредят кредитора, т.е. да намалят или затруднят общото обезпечение на кредитора. Изтъкнато е и че в този случай състоянието на длъжниковото имущество би представлявало факт от значение за доказване на намерението за увреждане, но това е състояние към момента на извършване на атакуваното действие, а не към момента на предявяване на Павловия иск. На следвщо място, позовавайки се отново на решение № 639/06.10.2010 г. по гр. дело № 754/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 45/01.06.2011 г. по гр. дело № 450/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, апелативният съд е приел, че увреждащо за кредитора действие е всеки правен или фактически акт, с които се засягат права, и които биха осуетили или затруднили осъществяването на правата на кредитора спрямо длъжника. По така изложените съображения, съдът отново е посочил, че е неоснователно възражението, че ответникът И. има и друго имущество, върху което може да се изпълнява. В заключение въззивният съд е приел, че с оглед установяването по делото на всички необходими предпоставки за уважаването на предявената искова претенция по чл. 135 от ЗЗД, то същата е основателна и доказана. Настоящият съдебен състав намира, че с така изложените подробни мотиви към обжалваното въззивно решение, апелативният съд е извършил самостоятелна преценка както на събраните по делото доказателства, така и на доводите и възраженията на страните, и въз основа на това е направил свои собствени фактически и правни изводи по съществото на правния спор, като по този начин – в качеството си на инстанция именно по съществото на спора, е дал отговор и на оплакванията във въззивната жалба на ответниците-касатори. С това първият процесуалноправен въпрос, формулиран от касаторите, е разрешен с обжалваното въззивно решение, не в противоречие, а в пълно съответствие с трайно установената практика (включително задължетелна такава) на ВКС, намерила израз и в посочените от жалбоподателите в тази връзка, актове на ВКС (т. 1 и т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 11/01.02.2021 г. по гр. дело № 1745/2020 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 92/16.03.2012 г. по гр. дело № 980/2011 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, решение № 323/27.09.2012 г. по гр. дело № 408/2016 г. на І-во гр. отд. на ВКС и решение № 480/07.11.2011 г. по гр. дело № 1347/2010 г. на І-во гр. отд. на ВКС), и която съдебна практика дава положителен отговор на този въпрос. При това положение, не е налице наведеното от касаторите, допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по този процесуалноправен въпрос. Въззивният съд е дал отрицателен отговор на следващите два правни въпроса (втория и третия), формулирани в изложението към към касационната жалба с вх. № 31110/08.02.2021 г. („следва ли съдът при разглеждане на иск по чл. 135 от ЗЗД да изследва финансовото и имотно състояние на длъжника“ и „наличието на друго секвестируемо имущество в патримониума на длъжника от значение ли е за основателността на претенцията по Павловия иск“), като е приел, че тези въпроси имат положителен отговор само в хипотезата на чл. 135, ал. 3 от ЗЗД – когато атакуваното разпоредителното действие е извършено преди възникване на вземането, какъвто не е случаят по настоящото дело. По отношение на настоящия казус съдът е намерил за неоснователно възражението на ответниците-касатори, че процесното дарение не увреждало ищеца-кредитор поради това, че ответникът-длъжник И. има и друго имущество, върху което може да се насочи принудително изпълнение. До този извод за неоснователност на това възражение, въззивният съд е достигнал, позовавайки и съобразявайки се с трайно установената практика на ВКС, обективирана и в посочените от него – решение № 639/06.10.2010 г. по гр. дело № 754/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, в което е прието, че увреждащо кредитора действие е всеки правен и фактически акт, с който се засягат права, които биха осуетили или затруднили осъществяването на правата на кредитора спрямо длъжника, както и че увреждане е налице, когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или по какъвто и да е начин затруднява удовлетворението на кредитора; както и на решение № 45/01.06.2011 г. по гр. дело № 450/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, в което е прието, че прехвърлителната сделка е увреждащ кредитора акт на длъжника, тъй като намалява длъжниковото имущество, служещо за общо обезпечение на кредитора. Следователно, касационното обжалване не следва да се допуска и по тези два правни въпроса, тъй като възприетото от въззивния съд разрешение на същите по настоящото дело е съобразено с практиката на ВКС, т.е. – тези въпроси не са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като по тях има формирана съдебна практика, която според настоящия съдебен състав не се нуждае от промяна или осъвременяване поради законодателни изменения или съществено изменение на обществените отношения (в този смисъл – също т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Няма основание касационното обжалване да се допуска и по останалите два правни въпроса (четвъртия и петия) в изложението към касационната жалба с вх. № 31110/08.02.2021 г. („с презумпцията, установена в чл. 135, ал. 2 от ЗЗД, регламентирано ли е и законоустановено предположение за знание у прехвърлителя или с нея е въведено единствено предположение за знание у приобретателя, когато той е сред изрично псочените лица“ и „допустимо ли е да се разширяват субективните предели на законоустановена презумпция“), тъй като тези въпроси не са обуславящи решаващите правни изводи на апелативния съд в обжалваното въззивно решение и са без значение за изхода на материалноправния спор по делото (в този смисъл – т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Това е така, защото по отношение на субективният елемент от фактическия състав на иска по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД – знанието за увреждане, апелативният съд е приел, че тъй като в случая сделката (процесното дарение) касае безвъзмедно прехвърляне, то знанието у ответниците е ирелевентно съгласно разпоредбата на чл. 135, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД. Разглежданите два правни въпроса, свързани с приложението на презупцията за знание, установена с разпоредбата на чл. 135, ал. 2 от ЗЗД очевидно нямат никокво отношение към този решаващ извод на въззивния съд. Едва на следващо място – като алтернатива на горния си извод, апелативният съд, позовавайки се на практиката на ВКС, е приел, че ответинкът-длъжник знае за увреждането, когато знае, че има кредитор и действието му уврежда правото на последния. Двата разглеждани въпроса нямат никакво отношение и към този – алтернативен извод в обжалваното решение. Едва като трета алетрнатива в съображенията си, въззивният съд е посочил, че тъй като ответницата Т. И. е сестра на ответника-прехвърлител Л. И., то законът въвежда презумпция за знание у третото лице, което се намира в определена родствена връзка (съпруг, низходащ, възходящ, брат или сестра) с длъжника, съгласно чл. 135, ал. 2 от ЗЗД. Първата част от четвъртия въпрос („с презумпцията, установена в чл. 135, ал. 2 от ЗЗД, регламентирано ли е и законоустановено предположение за знание у прехвърлителя …“) няма никакво отношение и към този алтернативен извод на въззивния съд, тъй като с него той не е приел, че презумцията за знание по чл. 135, ал. 2 от ЗЗД намира приложение по отношение на ответника-прехвърлител (в случая – ответника Л. И.). С този свой извод съдът не е и разширил приложното поле на законоустановената презумпция по чл. 135, ал. 2 от ЗЗД по отношение на длъжника-прехвърлител, поради което петият правен въпрос няма никакво отношение и към този алтернативен извод на съда. Дори и да се приеме, че с него въззивният съд е дал положителен отговор на втората част от четвъртия правен въпрос („с презумпцията, установена в чл. 135, ал. 2 от ЗЗД, регламентирано ли е … единствено предположение за знание у приобретателя, когато той е сред изрично псочените лица“), както и че това разрешение е от обуславящо значение и за крайния му извод по делото, то същото е дадено от съда при точно приложение на разпоредбата на чл. 135, ал. 2 от ЗЗД и в пълно съотвествие с трайно установената съдебна практика по приложението ѝ, поради което не е налице сочената от касаторите хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК (също т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). В заключение – касационното обжалване на двете решения на апелативния съд (първоначалното въззивно решение № 12504/17.12.2020 г. и постановеното по реда на чл. 247 от ГПК решение № 10405/07.06.2021 г. за поправката на първото) не следва да се допуска, тъй като не са налице основания за това по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК жалбоподателите-ответници дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ищеца, претендираните и направени от него разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата му в производството пред настоящата съдебна инстанция, в размер 4 200 лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение