Определение № 1389 от 24.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2114/2024 г.

Производство е по чл. 274, ал.3, т.2 вр. чл.248 ГПК. Образувано е по частни жалби с вх. № 12727 от 22.12.2023 г., подадена от името на Й. Т. чрез адв.А. И., и с вх. № 1359 от 30.01.2024 г., подадена от името на К. П. и А. П. чрез адв.Н. К., против определение № 1397 от 19.12.2023 г., постановено по гр. д. № 445/2023 г. на Окръжен съд – Велико Търново, с което въззивният съд отменил частично определение № 901 от 21.04.2023 г. по гр. д. № 597/2022 г. на Районен съд – Велико Търново. С определението на районния съд, постановено по реда на чл.248, ал.1 ГПК, по искане на ищците е изменено постановеното по делото решение в частта за разноските като са намалени присъдените на ответницата Й. Т. разноски за адвокатско възнаграждение от 3250 лева на 1750 лева. С обжалваното определение, постановено по частна жалба на Й. Т., въззивният съд отменил намалението на присъдените на ответницата разноски до сумата 2500 лева като оставил без уважение частната й жалба в останалата част. Жалбоподателите ищци молят това определение да бъде отменено в частта, с която жалбата е била уважена, а жалбоподателката ответник иска отмяната му в отхвърлителната част. В изложенията за допускане до касационно обжалване, представени от двете страни, е формулиран следния въпрос, идентичен в двете изложения: 1. Какви са критериите за определяне на едно дело като такова с фактическа и правна сложност и кога са налице предпоставките за приложение на чл.2, ал.9 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения? Твърди се, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото. Сочи се и очевидна неправилност като основание за допускане на обжалваното определение до касационно обжалване. Всяка от страните оспорва жалбата на насрещната страна. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, като взе предвид доводите на жалбоподателя и данните по делото, приема следното: Частните касационни жалба са процесуално допустими – изхождат от легитимирани страни, насочени са против подлежащ на обжалване съдебен акт и са депозирани в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че договореното от ответницата адвокатско възнаграждение е определено по следния начин: 3000 лева по чл.7, ал.5 вр. чл.2, ал.9 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и 250 лева - по чл.7, ал.9 от Наредбата. С постановеното решение предявеният срещу Й. Т. иск е отхвърлен, поради което ищците й дължат направените от нея разноски в производството. Посочено е, че с оглед с оглед предмета на спора минималното адвокатско възнаграждение, определено по чл.7, ал.5 от наредбата, е в размер на 1500 лева, а в хипотезата на чл.2, ал.9 от наредбата то е 3000 лева. Преценена е действителната фактическа и правна сложност на делото и е прието, че заплатеното от ответницата възнаграждение следва да бъде намалено до 2500 лева. Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, по следните съображения: Съгласно разясненията, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, което според чл. 274, ал. 3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е включен в предмета на делото, обусловил е решаващата правна воля на съда и има значение за изхода на делото, но не и за правилността на обжалвания съдебен акт, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Освен задължението на касатора да посочи правен въпрос, съответстващ на тези критерии, в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване следва да се обоснове и докаже и някоя от допълнителните предпоставки по т. 1 – т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Поставеният и от двете страни въпрос не удовлетворява предпоставките за достъп до касация по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По въпроса за критериите за определяне на едно дело като такова с фактическа и правна сложност е налице обилна и непротиворечива съдебна практика, включително и задължителна такава. При преценката си за размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, при приложение на разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от посочените в Наредба № 1/2004 г. минимални размери на адвокатското възнаграждение. Предвид задължителното за съдилищата решение от 25.01.2024 г. по дело С - 438/22 на СЕС, съгласно което приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация, Наредба № 1/9.01.2004 г. относно минималните размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, което е забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС, и националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба. Наличието на празнота в закона следва да се преодолее, като се тълкува нормата на чл. 36, ал. 2, изр. 2 от ЗАдв, с изключение на частта, в която се препраща към наредба на Висшия адвокатски съвет за определяне на минимални размери на адвокатските възнаграждения. В разпоредбата на чл. 36, ал. 2, изр. 2 вр. ал. 1 от ЗАдв се посочва, че възнаграждението на адвоката е за положения от него труд и размерът му следва да е справедлив и обоснован. Както е изяснено с т. 3 на Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, при разглеждане на искане по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът следва да извърши преценка на фактическата и правна сложност на спора и ако след тази преценка се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права да намали договорения адвокатски хонорар. При преценката за фактическата и правна сложност на спора, съдът съобразява доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай. Въззивното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване поради очевидна неправилност, каквато не се констатира от настоящата инстанция. Твърдението за очевидна неправилност не е мотивирано с доводи, относими към посочения порок. В обобщение въззивното определение не следва да се допуска до касационно обжалване. При така изложените съображения състав на Второ гражданско отделение на ВКС