Определение № 299 от 28.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 1727/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Велде България“ АД, [населено място], представлявано от адв.Е. М., срещу решение № 65 от 25.02.2020г. по в.т.д. № 354/2019г. на Великотърновски апелативен съд, Гражданско отделение в частта, с която е потвърдено решение № 44 от 12.06.2019г. по т.д. № 115/2018г. на Ловешки окръжен съд, граждански състав и касаторът е осъден да заплати на „В и К Стенето“ ЕООД сумата 1 565,23 лева – разноски по делото пред въззивната инстанция. С потвърденото първоинстанционно решение е отхвърлен предявеният от „Велде България“ АД иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД за осъждане на „В и К Стенето“ ЕООД да заплати неоснователно получената в повече парична сума по фактура № [ЕГН]/31.05.2014г. в общ размер от 12 639,06 лева без ДДС, както и законната лихва за забава върху същата сума от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на всички дължими суми, и неоснователно получената в повече парична сума по фактура № [ЕГН]/30.06.2014г. в размер от 13 172,88 лева без ДДС, както и законната лихва за забава върху същата сума от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на всички дължими суми.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че е налице нарушение на разпоредбите на чл.235, ал.2, чл.236, ал.2, тъй като въззивният съд не е установил всички обстоятелства по делото и не е обсъдил релевираните от касатора възражения относно степента на замърсеност на промишлените му води за процесния период, основанията, поради които договорът не е прекратен, както и основанията за нищожност на разпоредбата на чл.31 от договора. Поддържа още нарушение на чл.154, ал.1 ГПК, тъй като ответникът не е доказал основанието да получи и да задържи процесните суми. Счита за неправилен извода на въззивния съд, че договорът е прекратен. Поддържа, че чл.31 от договора не дава право на ответника за едностранното му прекратяване и същевременно - че разпоредбата е нищожна на основание чл.9 вр. чл.26, ал.1 ЗЗД. Твърди още, че процесните услуги за процесния период не могат да бъдат предоставени на основание и по цените, одобрени с решение № Ц -12/26.02.2013г. на КЕВР. Счита за неправилен извода на съда, че работата е приета и процесните фактури са осчетоводени. Моли за отмяна на обжалваното решение и за уважаване на предявените искове.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК, като сочи следните правни въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички основания и фактически твърдения за отмяна, посочени от жалбоподателя?

2. Как следва да бъде разпределена доказателствената тежест при иск по чл.55 ЗЗД и следва ли ответникът да докаже съществуването на основание да получи, съответно задържи процесното плащане, или ищецът следва да докаже тяхната липса?

3. Допустимо ли е ВиК оператор едностранно и без основание да прекрати договор за ВиК услуги, с оглед разпоредбата на чл.3, ал.2 ЗРВКУ?

4. Допустимо ли е предоставянето на ВиК услуги без договор – било индивидуален или при общи условия?

5. Допустимо ли е предоставянето на ВиК услуги по приемане и пречистване на промишлени отпадъчни води без индивидуален писмен договор, съответно без регламентиране на степени на замърсеност и конкретни показатели за топлина и количества за всяка степен?

6. При иск по чл.55 ЗЗД има ли ограничение за ищеца да заяви по делото с допълнителната искова молба възраженията си срещу направените от ответника с отговора на исковата молба възражения срещу иска или следва да изчерпи /направи/ възраженията си предварително и извънсъдебно преди делото?

Касаторът твърди, че по първи въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ППВС № 1/13.07.1953г., ППВС № 7/27.12.1965г., ППВС № 1/10.11.1985г., решение № 20 от 09.02.2017г. по гр.д. № 2885/2016г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 176 от 31.10.2017г. по т.д. № 2299/2016г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 72 от 13.04.2016г. по гр.д. № 3582/2015г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 91 от 21.04.2016г. по гр.д. № 4497/2015г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 37 от 29.03.2012г. по гр.д. № 241/2011г. на ВКС, ГК, I г.о. По втори въпрос се позовава на решение № 211 от 26.11.2013г. по т.д. № 1082/2012г. на ВКС, ТК, II т.о. Твърди, че останалите въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Касаторът излага съображения и за недопустимост и очевидна неправилност на обжалваното решение. Оплакването за недопустимост е обосновано с твърдения за наличие на ненадлежно процесуално представителство на ищеца. Доводът за очевидна неправилност е обоснован с твърдението за допуснато нарушение на правилата на формалната и правната логика във връзка с извода на въззивния съд за неоснователност на предявения иск въпреки приетото прекратяване на договора и във връзка с произнасянето му по възражението относно степента на замърсеност на водите на дружеството.

Ответникът „В и К Стенето“ ЕООД, [населено място], представляван от адв.А. К. и адв.Н. М., оспорва касационната жалба. Поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, тъй като поставените от касатора въпроси са общи и касаят правилността на обжалваното решение. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, е приел за безспорно, че „В и К Стенето“ ЕООД и „Велде България“ АД са били обвързани в облигационна връзка по силата на сключен между тях на 01.08.2005г. договор за приемане, отвеждане и пречистване на промишлени отпадъчни води. Констатирал е, че договорът е прекратен от изпълнителя „В и К Стенето“ ЕООД с писмено предизвестие на основание чл.31 от договора. Тълкувайки договора съобразно чл.20 ЗЗД, въззивният съд е приел, че волята на страните е прекратяването му да настъпи с изтичането на посочения в чл.31 тридесетдневен срок, без да е необходимо и задължително постигането на отделно съгласие за прекратяването. Изтъкнал е, че ако за прекратяването след отправяне на предизвестието е необходимо изрично съгласие на другата страна, се обезсмисля даденият срок. В тази връзка решаващият съд е тълкувал използваното съществително „предизвестие“ като синоним на уведомление, съобщение, предупреждение. Отчел е и обстоятелството, че уговорката за прекратяване на договора с предизвестие е включена в общата клауза на чл.31 за влизане в сила на договора /с подписването му/ и с неговия срок /неопределен/. С оглед на това въззивният съд е заключил, че волята на страните относно срока на договора е да бъде прекратен с изтичането на едномесечен срок от отправяне на предизвестие от едната на другата страна. Извел е аргумент и от разпоредбата на чл.32 от договора, изискваща съгласието на двете страни при изменение, допълнение или отменяне на клаузи от договора. Изтъкнал е, че в този случай постигането на съгласие е задължително, тъй като касае действащ договор, който следва да бъде изпълняван занапред.

Апелативният съд е приел за неоснователно възражението на „Велде България“ АД за нищожност на клаузата на чл.31 като противоречаща на закона и добрите нрави. Изтъкнал е, че същата е съответна на чл.20а, ал.2 ЗЗД – страните отнапред са договорили начин за прекратяване на договора. Приел е, че не е налице противоречие и със специалните норми на ЗРВКУ и Наредба № 7/14.11.2000г. за условията и реда за заустване на производствени отпадъчни води в канализационните системи на населените места. Счел е, че възможността за прекратяване на договора е допустима, след като същата не е изрично изключена от специалните норми. Според въззивния съд специалната нормативна уредба не може да забрани на страните да уговарят прекратяване на договорната връзка между тях, доколкото тя е възникнала въз основа на свободната им воля и съгласие. В тази връзка е посочил, че самата специална уредба допуска договарянето на различни от общите условия клаузи за предоставянето на ВиК услуги, стига да не противоречат на общите условия и нормативните изисквания /чл.8, ал.4 и ал.8 от Наредба № 4/2004г. за условията и реда за присъединяване на потребителите и за използване на водоснабдителните и канализационните системи/.

Решаващият състав е приел, че чл.31 не противоречи и на добрите нрави, по - конкретно – на принципите на добросъвестност и равнопоставеност. Посочил е, че прекратяването с предизвестие е предвидено за всяка от страните, а не само за едната. Според въззивния съд правото на ответника да прекрати договор с потребител не може да бъде отречено като противоречащо на добросъвестността, независимо че според чл.3, ал.2 ЗРВКУ дейностите, които той осъществява като ВиК оператор, са в обществен интерес. Изложил е съображения, че обществената значимост на дейностите е съобразена при въвеждане на специален контрол и регулация от КЕВР, но тя не може бъде основание за лишаване на ВиК оператора от права като страна по облигационна връзка. Като значимо е преценено обстоятелството, че договорът е прекратен след изтичане на значителен период от сключването му, през който ответникът е изпълнявал своите договорни задължения. С оглед на това въззивният съд е приел, че упражняването на правото за прекратяване на договора по реда на чл.31 не може да бъде квалифицирано като недобросъвестно. Изтъкнал е, че като изпълнител по договора „В и К Стенето“ ЕООД е изразил готовност да сключи нов договор с възложителя „Велде България“ АД.

Апелативният съд е приел за неотносими към спора, съответно не е обсъдил наведените от ищеца доводи относно действието на Общи условия за предоставяне на ВиК услуги на потребителите от ВиК оператор „В и К Стенето“ ЕООД – [населено място], одобрени от ДКЕВР с Решение № ОУ – 038/09.06.2006г. Изтъкнал е, че след прекратяване на договора на 05.08.2013г., изпълнителят е продължил предоставянето на услугата пречистване на отпадъчни води, а възложителят – заплащането й, като за периода след тази дата страните не са обвързани от договор, включително и такъв при общи условия. С оглед на това въззивният съд е приел, че възнаграждението, което възложителят дължи на изпълнителя за предоставените услуги след 05.08.2013г., следва да се определи съобразно цената на услугата, определена с Решение № Ц – 12/26.02.2013г. на ДКЕВР за съответната степен на замърсеност, а именно: 0,87 лв./куб.м. за втора степен на замърсеност. Посочил е, че решението за утвърждаване на цените на услугата, считано от 01.03.2013г., е взето в рамките на компетентността на комисията, съгласно чл.6, ал.1, т.2 и чл.14 ЗРВКУ, а прилаганите от оператора цени са разгласени по реда на чл.20 ЗРВКУ. Изтъкнал е, че прилагането на утвърдените цени е задължително за ВиК оператора и се контролира от КЕВР, съгласно чл.21, ал.1, т.3 ЗРВКУ.

Апелативният съд е констатирал, че процесните фактури с № 43212/31.05.2014г. и № 43713/30.06.2014г. са издадени след прекратяване на договора между страните. Счел е за безспорно, че услугите са предоставени от ответника. С оглед на това е приел, че за извършените за тези периоди услуги за пречистване на отпадъчни води се дължи възнаграждение при единична цена в размер на 0,87 лв./куб.м. без ДДС за втора степен замърсеност, съгласно Решение № Ц – 12/26.02.2013г. на ДКЕВР. Отчел е, че според отразеното във фактурите цената на услугите е по същата единична цена и възлиза на 26 180,91 лева без ДДС по фактура № 43212/31.05.2014г. и 27 286,68 лева. без ДДС по фактура № 43713/30.06.2014г., като сумите са платени за извършените от ответника услуги в полза на ищеца на основание утвърдените по реда на ЗРВКУ цени. С оглед на това въззивният съд е достигнал до извода, че предявените искове по чл.55, ал.1 ЗЗД за връщане на платените по двете фактури суми в размер на 12 639,06 лева и на 13 172,88 лева, представляващи разликата в цената на услугата, изчислена по единична цена 0,45 лв./куб.м. без ДДС, ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковете до окончателното изплащане, са неоснователни.

Решаващият съдебен състав е приел за неоснователни възраженията на ищеца, че исковите суми са платени без основание, тъй като показателите за замърсеност на отпадъчните води не покриват тези на Общите условия за втора степен. Изложил е съображения, че установяването на различна степен на замърсеност на водите е следвало да бъде извършено към датата на предоставяне на услугата, но по делото не са налице доказателства за настъпили в процесния период промени в степента на замърсеност на отпадъчните води, които да са установени чрез съответните технически действия и процедури, предвидени в специалната нормативна уредба, както и че в този период ищецът не е правил подобни възражения, а е приел услугата, издал е съответните документи /фактури/ и е платил цената, като единствените му възражения са относно размера на единичните цени, по които следва да се определи дължимата за услугата сума. Изтъкнал е, че дори в исковата молба „Велде България“ АД твърди частично плащане по фактурите без основание, а не изцяло – за услугата по пречистване на отпадъчни води.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Не са налице основанията за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.2, пр.2 ГПК. Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество – решение, постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, както и ако съдът е бил десезиран, решение, постановено при липсата на положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка. Атакуваното решение отговаря на всички изисквания за допустимост. Доводите на касатора относно наличието на ненадлежно процесуално представителство на ищеца в производството пред ОС – Ловеч и АС – В.Търново не съответстват на данните по делото. Пълномощно за упълномощаване на адв.Е. Д. е представено към исковата молба. Видно от същото, трима адвокати, включително и адв.Д., са овластени да представляват „Велде България“ АД по повод предявяване на искове срещу „В и К Стенето“ ЕООД, свързани с договор от 01.08.2005г. за приемане, отвеждане и пречистване на промишлени отпадъчни води, като водят защитата до окончателното приключване по делата и извършват всички необходими правни и фактически действия във връзка с горното. В случая приложима е разпоредбата на чл.34, ал.4 ГПК, като адв.Е. Д. е представлявал ищеца в цялото производство до приключването му във въззивната инстанция.

По отношение на поставените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК материалноправни и процесуалноправни въпроси не е налице основание за допускане на касационно обжалване.

Поставеният първи процесуалноправен въпрос се отнася до задължението на въззивния съд съгласно чл.236, ал.2 ГПК в мотивите си да обсъди твърденията и доводите на страните и събраните по делото доказателства. По този въпрос не е налице противоречие с постоянната практика на ВКС, тъй като, противно на твърденията на касатора, в решението си въззивният съд е обсъдил всички въведени в процеса твърдения и доводи на страните, в това число направените във въззивната жалба оплаквания, както и събраните във връзка с тях доказателства. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд представлява оплакване за необоснованост и незаконосъобразност на въззивното решение, по което касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

Вторият въпрос, касаещ приложението на чл.154, ал.1 ГПК, е хипотетичен и не съответства на мотивите на въззивния съд. Решаващият състав не е формирал правна воля, че ответникът не следва да доказва степента на замърсеност на пречистените промишлени води на ищцовото дружество и наличието на основание за получаване, съответно за задържане на получените суми. Отхвърлянето на предявените искове по чл.55, ал.1 ЗЗД е резултат от извода, че ищецът е получил услугата, за която твърди, че е фактурирана на по – високи от договорените цени, но не е установил твърдението си, че са приложими цените по договора. В съответствие с цитираната от касатора съдебна практика на ВКС въззивният съд е приел, че ответникът е доказал основанието, на което е получил плащането, поради което е налице причина да го задържи.

Третият, четвъртият и петият въпроси не осъществяват общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като, макар да са обсъждани от въззивния съд, не са единствено обуславящи решаващия му извод. Крайният извод за неоснователност на иска е обусловен от преценката на въззивния съд, че е извършена от ответника услуга за пречистване на отпадъчни води, за която се дължи възнаграждение при единична цена в размер на 0,87 лв./куб.м. без ДДС за втора степен замърсеност, съгласно Решение № Ц – 12/26.02.2013г. на ДКЕВР. Следва да се посочи още, че третия въпрос не съответства на данните по делото, тъй като дейностите по предоставянето на ВиК услуги не са преустановени, макар да е прекратен индивидуалният договор между страните; предложено е сключването на нов, съответно потребителят е уведомен, че при несключването на такъв, считано от прекратяването на договора услугите по отвеждане и пречистване на производствените отпадъчни води ще се извършват съгласно ОУ за предоставяне на ВиК услуги на потребителите от оператора „ВиК Стенето“ ЕООД. От друга страна, въпросът е предпоставен от счетеното за неоснователно от въззивния съд твърдение, че договорът между страните е прекратен неоснователно. Във връзка с четвърти и пети въпроси следва да се посочи, че независимо от неточността на мотивите на въззивния съд, че след прекратяването на договора Общите условия на оператора не са източник на облигационна връзка между страните, следва да се има предвид, че самите Общи условия, действали за процесния период и до септември 2014г. /одобрени с Решение № ОУ – 038/09.06.2006г. на ДКЕВР/, не съдържат посочване на цените, по които следва да се заплащат услугите, а препращат към утвърдените от регулаторния орган цени за оператора. Съгласно чл.29 от тези Общи условия, ВиК услугите се предоставят по утвърдените от ДКЕВР пределни цени. Цените са тези, утвърдени от КЕВР по реда на чл.14 ЗВРКУ. Съгласно чл.12, ал.1 ЗРВКУ на регулиране от Комисията подлежат цените, по които ВиК операторите доставят вода на потребителите, отвеждат отпадъчните води, пречистват отпадъчните води и присъединяват потребителите към водоснабдителните и канализационните системи – в случая, цените съгласно Решение № Ц – 12/26.02.2013г. на ДКЕВР.

Шестият въпрос, касаещ процесуалните права на ищеца, чието реализиране е допустимо в срока за депозиране на допълнителната искова молба, е формулиран общо и не е съобразен с конкретните факти по делото. Въззивният съд е приел за допустими наведените от ищеца доводи срещу приетата от ответника степен на замърсеност на промишлените води, но е формирал извод за тяхната неоснователност. В този смисъл съдът не е отрекъл възможността ищецът с допълнителна искова молба да заяви възражения срещу въведените от ответника с отговора на исковата молба оспорвания.

Въззивното решение не се преценява и като очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или който е постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост, поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая обжалваното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. Доводите на касатора за очевидна неправилност повтарят оплакванията за неправилност, изложени в касационната жалба. Приложното поле на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК следва да бъде ясно обосновано, тъй като същото не е тъждествено на касационните основания по чл.281, т.3 ГПК и е независимо от въпросите по чл.280, ал.1 ГПК.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото на касатора не следва да се присъждат разноски за касационното производство. На основание чл.78 ГПК на ответника следва да се присъдят разноски в размер на 3 363,64 лева - заплатено адвокатско възнаграждение за касационното производство.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение