Определение № 3075 от 10.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4498/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на УМБАЛ“Софиямед“ООД срещу решение №.1101/2.09.25 по г.д.№.2092/24 на АС София, 4с., с което, след отмяна на реш.№.2951/16.05.24 по г.д.№.8955/23, касаторът е осъден да плати на основание чл.49 ЗЗД 45 000лв. обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху сумата 30 000лв., считано от 2.11.21, и върху сумата 15000лв., считано от 25.04.24 - до окончателното изплащане, както и 559лв. обезщетение за имуществени вреди, със съответно произнасяне по разноските Ответната страна В. С. М. оспорва жалбата. Третото лице помагач „Застрахователно дружество Евроинс“АД не взема становище. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице. Тя е процесуално допустима само в частта, касаеща претенцията за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди. Размерът на иска по чл.49 ЗЗД за заплащане на обезщетение за имуществени вреди /559лв./ е под предвидения в чл.280 ал.3 т.1 ГПК минимум – 5000лв. за граждански дела. Поради това и въззивното решение в частта относно имуществените вреди не подлежи на касационно обжалване, респективно касационната жалба в тази част следва да бъде оставена без разглеждане като недопустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалвания съдебен акт въззивният съд е обсъдил пропуските в доклада на първата инстанция и съответно предприетите в тази връзка действия. След като в определението си по насрочване на откритото съдебно заседание и доказателствените искания е посочил - предвид съдържащите се в жалбата оплакванията за допуснати процесуални нарушения и непълен доклад - какви пропуски в същия констатира, какви указания липсват и защо намира, че следва да се даде възможност на ищеца да ангажира доказателства, в решението е отразил, че в отговора на исковата молба ответникът се е позовал на уведомяването на В.М. „под формата на устна консултация“ от лекуващия лекар най-общо за възможните рискове от операцията и даденото от него в писмена форма информирано съгласие за нея в обосноваване на правоизключващото възражение, че увредата на сафенен нерв е именно такъв реализиран и акцептиран от пациента риск; в обявения в о.с.з. на дата 25.01.24 за окончателен доклад първата инстанция е пропуснала да укаже на ответника да конкретизира твърденията си, да изиска при изясняване на фактическата страна на спора становище от ищеца по тях и да посочи твърденията на всяка от страните в доклада /чл.143 ал.1, чл.145 ал.2 и чл.146 ал.1 т.1 ГПК/; при това положение оплакването, че извеждането на фактически и правни изводи въз основа на обстоятелства, непосочени (при това достатъчно ясно и конкретно) като основание на възраженията на ответника, без ищецът да е могъл да вземе становище по тях и при оспорването им да му бъде възложена с доклада доказателствената тежест за сочени от него факти, съставляват процесуални нарушения - основание за допускане на доказателства при условията на чл.266 ал.3 ГПК; във въззивното производство въз основа на дадени указания с опр.№.2768/ 29.10.24 болницата е изложила в молба /вх.№.28212/1.11.24/ положително твърдение за информирането на ищеца и неговите близки за съществуването на риск от увреждане на сафенен нерв при оперативно лечение „от д-р Д. Н. както устно, така и писмено“; ищецът е оспорил това твърдение /молба вх.№.31092/28.11.24/ като е посочил, че преди операцията от него било изискано само полагането на подпис върху документите непосредствено преди оперативната интервенция и декларациите му за информирано съгласие са бланкетни; заявил е искане за доказване на липсата на проведено разясняване за възможните усложнения и другите сочени от него обстоятелства с разпит на един свидетел, докато УМБАЛ „Софиямед“ООД не е упражнила правото си да посочи доказателства във въззивното производство. По отношение на основателността на претенцията е намерено, че са налице предпоставките на чл.49 ЗЗД за ангажиране на деликтната отговорност на ответника-за претърпени неимуществени вреди вследствие на извършена в болницата интервенция на ищеца на 2.11.21 за отстраняване на тумуровидно подкожно образование /оказало се фибром/ на лява подбедрица, при което е станало засягане на ляв сафенен нерв. На база заключението на комплексна съдебно-медицинска експертиза /КСМЕ/ и разпита на вещите лица е прието, че: увреждането е установено с електромиография на 16.11.21 и потвърдено отново с ЕМГ-данни на 28.01.22; извършено е механично в хода на операцията при отпрепариране на артериовенозната фистула и разделяне на стените на съдовите стволове за възстановяване на целостта на артерията, разположена в съседство (от порядъка на милиметър) със сафенения нерв, като стволът му е преразтегнат, а не е прекъснат/срязан; засягането е улеснено от структурата на нерва: от много влакънца като „конец“, които понякога са от разсипен тип и не се виждат ясно; при операцията алгоритъмът на клиничната пътека е изпълнен и ищецът е изписан на следващия ден с подобрение, в добро общо състояние и с пулс на стъпалните артерии съгласно издадена от ответника епикриза; той има старо заболяване - дискогенно в поясната област на гръбначния стълб, за което е претърпял през 2003г. операция за дискова херния и през 2019г. му е определена 50% трайно намалена работоспособност за три години, считано от 1.01.22; видно от ново експертно решение от 2022г., същият размер трайно намалена работоспособност, считано от 1.02.25 за три години, е определен освен заради дискогенното заболяване, и заради „посттравматичната увреда на н. сафенус в ляво като състояние след оперативна корекция на артериовенозна фистула на лява подбедрица“; настъпилото увреждане на левия сафенен нерв не е резултат от лекарска грешка, а съставлява реализиран медицински риск. Намерено е, обаче, че за да се приеме, че присъщият на конкретната медицинска интервенция риск е прехвърлен на пациента и лекарят и лечебното заведение се освобождават от отговорност, е необходимо пациентът да е бил информиран за диагнозата и характера на заболяването, целите и естеството на лечението, разумните алтернативи и очакваните резултати от прогнозата, потенциалните рискове, свързани с предлаганите диагностично-лечебни методи, вкл. страничните ефекти и нежеланите лекарствени реакции, болки и други неудобства съгласно чл.88 ал.1 ЗЗ. От значение е действителното, а не формалното информиране на пациента като гаранция за правата му на сигурност и безопасност, като се изхожда от обстоятелството дали той би дал съгласието си за определено лечение и операция, ако би бил действително, а не формално информиран. В случая съдържанието на декларацията за информирано съгласие за хоспитализация и лечение /л.103, л.107-л.108/ е бланкетно и не дава яснота за „възможните негативни непосредствени и късни странични ефекти от манипулациите и лечението“, за които ищецът е получил информация от лекуващия лекар /съдържанието сочи, че той е информиран за болестното състояние и е дал съгласие за извършване на операция за „прекъсване на АВ-фистула“, като в кръга на обяснените специфични рискове за индивидуалното състояние и усложнения са посочени единствено кървене и супурация (образуване на гной); отново бланкетно е удостоверено, че са му обяснени „възможните усложнения“ и рискът, който могат да създадат за по-тежко протичане на следоперативния период или за живота, и ищецът е дал съгласието си и за тях/. Събраните свидетелства от лекаря-ангеолог Е.Г. за даването на информирано съгласие са общи и принципни /“всеки пациент дава съгласието си за всичко, което се случва с него“, а изявлението, че ищецът бил информиран относно „всичко това“, в т.ч. „възможните усложнения“, които не са били назовани от свидетелката, отново е лишено от конкретност; същевременно според показанията на съпругата на ищеца, основани на казаното й от него, операцията била извършена като планова, „рутинна и козметична“; при консултацията преди нея той бил осведомен от лекарския екип за необходимостта от оперативно премахване на образуванието, за да се види дали е злокачествено или не; не е получил разяснения за възможна увреда на нервите; връчени му били документи, които припряно подписал/. При тези обстоятелства, на база съвкупната оценка на доказателствата /вкл. декларациите и свидетелските показания/, е формиран извод, че В. М. не е бил информиран в действителност за риска от увреждане на сафенен нерв по изискването на чл.88 ал.1 ЗЗ. Неустановяването на това обстоятелство от носещия доказателствената тежест ответник е основание да се приеме, че отговорността за настъпването на риска е останала у него в качеството му на възложител на работата, при която е реализиран рискът - независимо от това, че вредата не се дължи на друго противоправно поведение на опериращите го лекари - и следователно на основание чл.49 ЗЗД ответното лечебно заведение дължи обезщетение за произлезлите от засягането на сафенения нерв неимуществени вреди. Изяснено е състоянието на ищеца след операцията и отражението на последиците й върху начина му на живот. Отразено е, че, съгласно заключението на КСМЕ, 12 дни след интервенцията е констатирано снижение на сетивната нервна проводимост на левия сафенен нерв и изменение във функциите, изразяващи се в намален усет по предно-вътрешната повърхност на подбедрицата, дистално под горната трета до вътрешния малеол в областта на глезенната става, по вътрешната страна на лявото стъпало и целия палец; симптомите на тръпнене, неприятно дразнене, парене и болка са постоянни (над две години към експертното освидетелстване на 23.12.23); ищецът (на 53г. тогава) ще прекара живота си в сетивен дискомфорт от смутена повърхностна и болева сетивност и хиперпатна болка, тъй като нервният ствол под мястото на операцията е фиброзирал и регенерацията му е невъзможна; налице е продължаваща пареща, вибрираща болка, изтръпване и дискомфорт в крайника от оперираното място надолу до глезена; животът на В.М. се е променил негативно: преди бил пътешественик, а след операцията бил обсебен от здравословния проблем, изпитвал притеснения дали увреждането е за цял живот, усещала се раздразнителност и депресивност у него, пострадал сънят му; увреждането е породило трайни негативни емоционални състояния с умерена интензивност-от шок и ужас, възмущение, страх от инвалидизация в началната фаза, до неудобство, притеснение и безпокойство в последващата фаза и понастоящем остатъчни невротични фиксации и чувство на необратима загуба и психосоматичен дискомфорт; в резултат на това е намалена общата адаптивност, без обаче да се е стигнало до психично разстройство /съдебно-психологичната експертиза/. Съдът, като е съобразил, предвид изискванията на чл.52 ЗЗД, конкретните факти, характерът и степента на увреждането, обстоятелствата, при които е получено, възрастта на пострадалия, вредоносните последици, болките и страданията, тяхната продължителност и интензитет, протичането на възстановителния процес, прогнозата за здравословното състояние и обществено-икономическите условия в страната към датата на увреждането-в това число, че обуславят по-висок интензитет на моралните вреди неочакваното настъпване на увреждането /при постъпване за планово оперативно премахване на подкожно образувание на лява подбедрица/, обстоятелството, че травматичното засягане на ляв сафенен нерв е пожизнено и обуславя търпене на сетивен дискомфорт от смутена повърхностна и болева сетивност и хиперпатна болка до края на живота, наличието на негативни емоционални състояния с умерена интензивност в продължение на повече от две години, като към 8.01.24 са налице остатъчни невротични фиксации и чувство за необратима загуба, свързани с увредата-и същевременно че от друга страна няма прекъсване на целостта на сафенения нерв и причинени от травмата двигателни нарушения, а пълното преодоляване на негативните последици е възможно в бъдеще време и при посочените от вещото лице психолог условия (едно от тях е липса на соматична проблематика в засегнатия крайник), е приел, че обезщетение в размер от най-малко 45 000лв. - колкото е цената на частичния иск, отговаря на законовия критерий за справедливост по чл.52 ЗЗД и може да репарира търпените от ищеца физически болки, неудобства и негативни емоционални изживявания. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК във връзка с въпросите: 1. „Дължи ли се изчерпателно изброяване на всяко конкретно усложнение в писмената бланка или е достатъчно реално, своевременно и в подходящ обем информиране по чл.88 от ЗЗ, за да се приеме, че присъщите рискове преминават върху пациента?“ /реш.№.255/18.03.21 по г.д.№.985/20, ІV ГО, опр.№.3628/20.11.23 по г.д.№.4800/22/; 2.“При установена липса на лекарска грешка и спазени стандарти може ли да се ангажира отговорност по чл.49 вр. с чл.45 ЗЗД само поради пороци на бланката за информирано съгласие?“; 3.“Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на решението си да обсъди всички приети по делото доказателства в тяхната съвкупност, вкл. заключенията на вещите лица, и едва след съпоставянето им с останалия доказателствен материал да изгради вътрешното си убеждение относно наличието или липсата на причинно-следствена връзка между релевантните факти?“ /реш.№.130/10 по г.д.№.640/09, ІІІ ГО/; 4.“При наличието на експертиза, която е приета от двете страни по делото, в която изрично се посочва, че интервенцията е извършена съгласно диагностично-лечебния алгоритъм на клиничната пътека и не е налице лекарска грешка, може ли въззивният съд да не се съобрази с тези факти при постановяването на решението си?“ /опр.№.248/ 12.04.18ІІІ ГО, реш.№.508/10 по г.д.№.1411/09, ІІІ ГО, реш.№.130/10 по г.д.№.640/09, ІІІ ГО/; 5.“Какви задължения има съда, когато кредитира или не е съгласен с приетите по делото СМЕ, дължи ли въззивният съд да постанови акта си след преценка на всички ангажирани по делото доказателства, в това число и всички приети по делото експертизи? Длъжен ли е съдът да изложи подробни мотиви защо кредитира или не експертиза?“ /опр.№.3516/8.07.24 по г.д.№.4326/23, реш.№.649/1.11.24 по г.д.№.4326/23, реш.№.508/18.06.10 по г.д.№.1411/09, ІV ГО, реш.№.108/ 16.05.11 по г.д.№.1814/09, ІV ГО, реш.№.142/20.06.17 по г.д.№.3673/16, ІV ГО, реш.№.117/22.01.21 по т.д.№.1409/19, І ТО, реш.№.10/9.02.22 по г.д.№.1921/21 ІІІ ГО, реш.№.14/2.03.22 по г.д.№.997/21, ІІІ ГО/; 6. „Изисква ли законът писмено конкретизиране на всяко възможно усложнение като единствено допустим начин за доказване на информирано съгласие или са допустими и други доказателства /вкл. свидетелски показания и мед. документация/ при оценка в съвкупност, предвид, че декларацията за информирано съгласие е свидетелстващ документ, а не конститутивна форма по чл.146 ал.1 т.3 ГПК?“; 7.“Допустимо ли е въззивният съд да приложи чл.266 ал.3 ГПК и да допуска нови твърдения/доказателства въз основа на общо оплакване за непълен доклад, когато докладът на първата инстанция е обявен, приет и неоспорен, без въззивният съд да е индивидуализирал конкретния порок на чл.146 ГПК и без да е посочил какви указания липсват и как именно този порок е възпрепятствал страната да стори исканията си в първата инстанция?“; 8.“Следва ли въззивният съд да обоснове изводите си за причинна връзка между настъпилата вреда и противоправно поведение на дееца въз основа на факти, доказани по безсъмнен начин, и в частност следва ли при вреда, настъпила при и по повод оказана здравна помощ, от медицинско заведение да се посочи в какво се изразява нарушението утвърдените медицински стандарти и правилата за добрите медицински практики?“ /опр.№.913/9.12.16, ІV ГО, реш.№.77/30.05.17 по г.д.№.2956/16, ІV ГО, опр.№.665/23.08.19 по г.д.№.4691/18, ІV ГО/. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице. Съгласно цитираната във връзка с първия въпрос практика от разпоредбите на чл.86 ал.1, чл.88 ал.1 и чл.92 ЗЗ се извличат основните задължения на лекаря - да приложи диагностични и лечебни методи, които са общоприети, отговарят на съвременното ниво на диагностика и лечение, безопасни и безболезнени са, доколкото това е възможно; да уведоми пациента за лечението и произтичащите от него рискове, с цел да го подготви за неговото информирано съгласие-което включва уведомяване за диагнозата и характера на заболяването, за целите и естеството на лечението, за разумните диагностични и терапевтични алтернативи, очакваните резултати, евентуалните рискове, свързани с предлаганите на пациента диагностично-лечебни методи, за вероятността за благоприятно повлияване и риска за здравето при прилагане на други методи, имената, длъжността и специалността на лицата, които участват в диагностично-лечебния процес; изпълнението на тези задължения гарантира правата на пациента на сигурност и безопасност на диагностичните и лечебните процедури, провеждани по време на лечението му, и правото му да получи ясна и достъпна информация за здравословното му състояние и методите за евентуалното му лечение; отдава се значение на действителното, а не на формалното информиране, като на установяване подлежи обстоятелството дали пациентът би дал съгласието си, ако би бил действително, а не формално информиран; когато той се е съгласил с определено лечение, диагностичен метод, манипулация или операция, след като е получил информацията, посочена в чл.88 ал.1 ЗЗ, рискът от възникването на конкретни усложнения, присъщи за предприетите диагностично-лечебни дейности, преминава върху него. Въззивната инстанция не се е отклонила от така установената практика – напротив, сама се е позовала на нея и е извършила преценка съобразявайки горепосочените насоки. Изрично е посочила, че от значение е действителното, а не формалното информиране на пациента като гаранция за правата му на сигурност и безопасност, като се изхожда от обстоятелството дали той би дал съгласието си за определено лечение и операция, ако би бил действително, а не формално информиран. Същевременно, именно на база всички събрани по делото доказателства – писмени, гласни, експертни заключения, съдът е приел, че не се установява ищецът да е бил надлежно уведомен за негативни непосредствени и късни странични ефекти от конкретните манипулации и лечението, респективно за възможните усложнения /в това число за възможното засягане на сафенен нерв/ извън единствено изрично вписаните в бланката кървене и супурация (образуване на гной), като операцията му е било представена като рутинна и козметична. Този извод е направен като се има предвид, че надлежното уведомяване за усложнения и рискове с цел подготовка на пациента за даване на информирано съгласие - което обуславя прехвърляне на риска върху него, включва уведомяване за диагнозата и характера на заболяването, за целите и естеството на лечението, за разумните диагностични и терапевтични алтернативи, за очакваните резултати и евентуалните рискове-и доколкото е съобразено и разяснението на вещите лица, изготвили КСМЕ, че зоната, в която се работи, е зона, където минава и сафенения нерв, и при отстраняването на ръбовете на раната той може да се травмира и засегне - още повече, че тези нервни структури понякога са от разсипен вид, има много влакънца, които са като конец, и не винаги могат да се видят ясно. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Вторият въпрос не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/09 на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Изведеният въпрос е неотносим – доколкото не съответства на обстоятелствата по делото и не е свързан с решаващите мотиви на въззивната инстанция. Съдът не е приел, че при липса на лекарска грешка и спазени стандарти може да се ангажира отговорност по чл.49 вр. с чл.45 ЗЗД само поради пороци на бланката за информирано съгласие. Изводът за липса на надлежно такова е направен не само на база бланката и евентуалните пороци на съдържанието й, а след съвкупна преценка на събраните доказателства, в това число писмени и свидетелските показания, за начина, по който е бил информиран ищецът – писмено и устно, и за евентуалните рискове и усложнения от предстоящата оперативна интервенция-с оглед изслушаната КСМЕ. Предвид изложеното не е налице годно общо основание и съответно хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Безспорно съгласно практиката на ВКС във връзка с третия въпрос, в това число цитираната, всяка страна е длъжна да установи обстоятелствата, на които основава своите искания и възражения; съдът основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, след съвкупна преценка на доказателствата и доводите на страните по делото, от значение за изхода на спора; за фактите, от които страната черпи изгодни правни последици, следва да бъде проведено пълно доказване, т.е. да бъде създадено сигурно убеждение на съда в истинността или неистинността на съответното фактическо твърдение. Въззивната инстанция не се е отклонила от така установената практика. Обсъдила е съвкупно събраните по делото доказателства, в това число писмени, гласни, заключения на вещи лица, и на тази база е формирала изводите си за това кои факти са установени и кои не и защо, респективно налице ли е изискуемата причинна връзка. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи, съответно е приел, че е налице причинно-следствена връзка. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество - след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл.280 ГПК, а не в настоящата фаза на селекция по тези критерии. Предвид изложеното не е налице соченото основание на чл.280 ал.1 ГПК. Четвъртият въпрос е неотносим - не е свързан с решаващата роля на съда. Претенцията е намерена за основателна не поради това, че не е възприето заключението на КСМЕ, че интервенцията е извършена при спазване на диагностично-лечебния алгоритъм на клиничната пътека и не е налице лекарска грешка /т.е. не поради това, че не са съобразени тези факти/, а поради това, че, предвид липсата на надлежно информирано съгласие, рискът не е преминал върху пациента. С оглед на изложеното не е налице годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК и съответно твърдяната хипотеза на разпоредбата. Съгласно цитираната във връзка с петия въпрос практика съдът е длъжен да направи преценка на всички ангажирани по делото доказателства, вкл. и на приетите експертизи, които да обсъди, да констатира дали съществуват противоречията между тях, да посочи кои възприема, съобразявайки установените противоречия и останалите доказателства; той не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице дори и когато страната не е направила възражения срещу него /чл.202 ГПК/, а да прецени доказателствената му сила съобразно обосноваността му; независимо дали го възприема или не, следва да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата. Въззивната инстанция не е процедирала в отклонение от така установената практика. Обсъдила е събраните по делото доказателства, в това число приетите съдебно-медицински експертизи, и ги е кредитирала. Съдът не е приемал, че не възприема заключението на вещите лица, вкл. изготвили КСМЕ -– напротив, изрично е посочил, че възприема извода на същата, че интервенцията е извършена при спазване на диагностично-лечебния алгоритъм на клиничната пътека и не е налице лекарска грешка. Именно поради това и претенцията е намерена за основателна не поради констатирано неспазване на този алгоритъм или поради лекарска грешка, а поради липса на надлежно информирано съгласие, което да прехвърли риска върху пациента. Предвид изложеното не е налице сочената хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Шестият въпрос е неотносим. Съдът не е приемал, че законът изисква писмено конкретизиране на всяко възможно усложнение като единствен допустим начин за доказване на информирано съгласие. Преценката дали е налице надлежно предоставена информация, която да подготви пациента да даде информирано съгласие, е направена не само на база бланката и евентуалните й пороци, а след съвкупна преценка на събраните доказателства, в това число писмени и свидетелските показания, за начина, по който е бил информиран ищеца – по твърдения на ответника писмено и устно - за евентуалните рискове и усложнения от предстоящата оперативна интервенция. Предвид изложеното не е налице твърдяното основание на чл.280 ал.1 ГПК. Седмият въпрос не съответства на фактите по делото. Въззивната инстанция изрично е посочила, предвид съдържащите се в жалбата оплакванията за допуснати процесуални нарушения и непълен доклад, какви пропуски в същия констатира, какви указания липсват и защо намира, че следва да се даде възможност на ищеца да ангажира доказателства – от която той се е и възползвал, а ответникът - не. Отделно от изложеното, видно от мотивите на решението, изводът за липса на надлежно информиране и съответно на информирано съгласие е изведен поради несправянето на ответната страна да изпълни лежащата върху нея доказателствена тежест за установяване на положителния факт на надлежно информиране и получаване на съгласие, при обсъждане на всички събрани по делото доказателства - писмени, гласни и експертни заключения, именно при съобразяване на възражението, че информирането е било извършено писмено и устно – и съответно липсата на надлежно доказване на такова. С оглед на изложеното не е налице сочената хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Аналогичното важи и за осмия въпрос. Съдът не е отричал необходимостта да обоснове изводите си за наличие на причинна връзка на база безсъмнено установени факти, нито е отричал нуждата при вреда, настъпила при и по повод оказана здравна помощ, да посочи в какво се изразява нарушението на медицинските стандарти и правилата на добрите медицински практики. В случая, както вече беше посочено, претенцията е намерена за основателна не предвид неспазване на диагностично-лечебния алгоритъм на клиничната пътека и наличие на лекарска грешка, а поради липса на надлежно информирано съгласие /т.е. съгласие, дадено след надлежно информиране/, което да прехвърли риска от болницата върху пациента. Предвид изложеното въпросът е неотносим и не е налице твърдяното основание на чл.280 ал.1 ГПК С оглед всичко изложено по-горе касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,