Определение № 1134 от 10.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2713/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по постъпила касационна жалба, подадена от К. А. Н.-С., в качеството й на трето лице помагач, действаща чрез адвокат Д. М. П., против решение № 225/06.03.2024 г., постановено по в. гр. дело № 2207 по описа за 2023 г. на Окръжен съд - Варна, в частта му, в която след частична отмяна на решение № 1641/15.05.2023 г., постановено по гр. д. № 815/2023 г. по описа на ВРС, съдът е прогласил за недействителен договор за покупко-продажба, обективиран в нот. акт № ..., том ..., рег. № ..., нот. дело № .../... г., в частта, в която К. А. Д. и Н. Д. Н., чрез пълномощника си К. А. Н., са се разпоредили в полза на Е. П. З. общо с 1/2 ид. част от жилищна сграда с ид.... по кадастралната карта на [населено място], с адм. адрес: [населено място], район А.,[жк], [улица], разположена в ПИ с ид. ..., със застроена площ 111 кв.м. и с 300 кв.м. идеални части от поземлен имот с ид. .... по кадастралната карта на [населено място], целият с площ от 764 кв.м., на основание чл. 40 от ЗЗД, поради договаряне на продажната цена от пълномощника К. А. Н. с купувача Е. П. З. във вреда на представляваните продавачи Н. Д. Н. и К. А. Д..

В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и явна необоснованост.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът твърди, че обжалваното въззивно решение следва да се допусне на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1. Задължен ли е съдът да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства, твърдения и възражения на страните от значение за изхода на спора в тяхната съвкупност и да изложи в мотивите си изводи по отношение на тези доказателства, твърдения и възражения

Посочва решение №209/20.02.2018 г. по т.д, №1096/2017 г. на ВКС, I т.о., решение №75 от 20.06.2016 г. по т. д. № 1608/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о, решение №212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о, решение №134 от 30.12.2013 г. по т. д. №34/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о, решение № 183/21.11.2018 г. по т. д. №542/2018 г. на ВКС, I т.о., решение № 93/27.11.2020 г. по т. д. №2013/2019 г. на ВКС, I т.о., решение № 125/15.01.2020 г. по т.д. №1204/2018 г. на ВКС, II т.о., решение № 240/15.01.2019 г. по т. д. №518/2018 г. на ВКС, I т.о., решение № 112/28.10.2020 г. по т.д. №2029/2019 г. на ВКС, I т.о.

2. Следва ли при тълкуването на съдържанието на един договор да бъде съобразена действителната, а не предполагаемата воля на страните и следва ли договорните разпоредби да се тълкуват във връзка една с друга, както и в смисъла, който произтича от целия договор, и относно приложението на критериите на чл. 20 33Д.

Посочва решение №81 от 07.07.2009 г. по т. д. №761/2008 г. на I т.о., решение №115 от 01.11.2010 г. по т. д. №939/2009 г. на I т. о., решение №54 от 23.07.2010 г. по гр. д. №856/2009 г. на IV г. о., решение №16 от 28.02.2013 г. по т. д. №218/2012 г. на II т. о. решение № 96/22.08.2022 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 50116 от 18.10.2022 г. по т. д. № 1247/2021 г. на Върховен касационен съд, I ТО, решение по т. д.№ 218/2012 г. на 2 т.о. на ВКС и решение по т. д. № 761/2008 г. на 1 т.о. на ВКС, по т.д.№ 666/2010 г. на 1 т.о. на ВКС, решение № 252 от 29.12.2023 г. по гр. д. № 4396/2022 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение, решение № 60079 от 19.01.2022 г. по к. т. д. № 105/2020 г.

3. Касаторът твърди, че обжалваното решение е в противоречие със задължителната практиката на ВКС, постановена в решение № 298/31.10.2013 г. по гр. дело № 1312/2012 г.. ВКС по правния въпрос относно специфичните функции на задатъка и особеностите на неговия правен режим.

Отделно от изложените въпроси, касаторът твърди и очевидна неправилност на съдебното решение - основание по чл. 280, ал. 2, пр. трето, от ГПК.

По така постъпилата касационна жалба насрещната страна, чрез адв. П. П. В., АК- Варна, е депозирала писмен отговор, в който жалбата се оспорва по наведени в него съображения.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и срещу подлежащо на обжалване въззивно решение, поради което се явява допустима.

По допускане на обжалването ВКС намира следното:

За да отмени първоинстанционното решение и да уважи така предявения иск по чл. 40 от ЗЗД, въззивният съд е приел за установено, че няма спор между страните, че Н. Д. Н. и К. А. Д. са придобили в режим на СИО по време на брака си по силата на договор за покупко-продажба от 1981 г. 1/2 ид. част от сграда с ид. № ... по кадастралната карта на [населено място] и 300 кв.м. ид. части от дворното място, в което е построена сградата с ид. № ... по кадастралната карта, цялото с площ от 764 кв.м. с адрес [населено място], район А., кв. Г., [улица], като останалата 1/2 ид.част от сградата и 440 кв.м. ид. части от дворното място са били собствени на К. А. по силата на извършено в нейна полза дарение през 2007 година. Съдът е посочил, че видно от представеното удостоверение за наследници, издадено от [община], К. А. Д. е починала на 22.10.2021 г. и нейни наследници по закон са съпругът й Н. Д. Н. и синът й Д. Н. Д.. Съдът е отбелязал, че по делото е представен предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 26.02.2017 г. /л.175/, сключен между Н. Д. Н. и К. А. Д. като продавачи и К. А. Н. като бъдещ купувач, видно от който страните са поели задължение до 30.11.2017 г. да сключат окончателен договор за покупко-продажба, по силата на който купувачът да придобие собствеността върху притежаваните от продавачите недвижими имоти, а именно 1/2 ид. част от двуетажната жилищна сграда със застроена площ от 111 кв.м. и 300 кв. м. ид. части от дворното място с обща площ от 937 кв.м., находящи се в [населено място], кв.Г., [улица] срещу цена от 150 000 лева. Съдът е посочил съдържащите се в предварителния договор клаузи, а именно: съгласно чл. 3.2 от предварителния договор, при подписването му бъдещият купувач е заплатил на продавачите в брой задатък /капаро/ в размер от 100 000 лева, като е уговорено остатъкът от продажната цена в размер на 50 000 лева да бъде заплатен в деня на подписване на окончателния договор; в чл. 3.4 от договора продавачите са удостоверили, че са получили капаро в размер на 100 000 лева, като е посочено, че договорът има характер на разписка; видно от чл. 5, ал. 1 от договора Н. Д. Н. и К. А. Д. са се задължили до 26.08.2017 г. да узаконят и да се снабдят с валидно удостоверение за търпимост на построената в югоизточната част на ПИ сграда с ид. ...., а при неизпълнение на задължението по ал. 1 се съгласяват продажната цена да е 100 000 лева /чл. 5, ал. 2/; съгласно чл. 6 бъдещите продавачи се задължават да издадат в полза на купувача нотариално заверено пълномощно, по силата на което да има правото от името на продавачите да прехвърли - продаде на себе си или на трето лице по негов избор имота, предмет на предварителния договор. Съдът е посочил, че с ръкописен текст на страница 4 от предварителния договор продавачите Н. Д. Н. и К. А. Д. са декларирали с подписите си, че са получили сумата от 100 000 лева, както и че на 22.03.2017 г. Н. Д. Н. и К. А. Д. са подписали пълномощно с нотариална заверка на подписите /рег.№ 648/22.03.2017 г./ и на съдържанието му /рег.№ 649/22.03.2017 г./, с което упълномощили лицето К. А. Н. да ги представлява пред трети лица, включително пред нотариус в нотариално производство във връзка с разпореждането чрез продажба или по друг избран от нея начин, при избрана от нея цена на собствените им идеални части от терен /300 кв.м. ид.части/ и ид. части от постройка, находящи се в [населено място], кв. Г., бивш парцел ...-..., като пълномощникът има право да сключва предварителни договори, да получава плащания в брой или по банков път на продажната цена; да договаря сам със себе си, както и със страна, която също представлява. Въззивният съд е констатирал, че видно от представения нот. акт № ..., том ..., рег. № ..., дело № ... за ... г., поправен с нот. акт № ..., том ..., рег. № ..., дело № .../... г., на 14.11.2017 г. К. Н. - лично за себе си /като собственик на другата 1/2 ид. ч. от сградата/ и като пълномощник на Н. Д. Н. и К. А. Д. за тяхната ид.част от сградата и терена /300 кв.м. ид.части/ е продала на Е. П. З. цялата двуетажна еднофамилна жилищна сграда с ид. ... по кадастралната карта на [населено място] със застроена площ от 111 кв.м. за цена от 17 000 лева, както и собствените на упълномощителите 300 кв.м. ид. части от дворното място с ид. ... по кадастралната карта, цялото с площ от 764 кв.м., за цена от 3 000 лева. Съдът е констатирал още, че така описаният имот приобретателката Е. П. З. е продала на Й. Д. Д. на 03.04.2018 г. с нот. акт № ..., том ..., рег. № ..., нот. дело № .../... г. за цена от 127 128.95 лева. Съдът е приел, с оглед съдебно-почеркова експертиза, че ръкописният текст и подписите, положени в разписката, изписана ръкописно на гърба на предварителния договор за покупко-продажба на недвижим имот от 26.02.2017 г., са изпълнени от Н. Н. и К. Д.. С оглед назначена по делото съдебно-оценителна експертиза съдът е приел за установено, че средната пазарна стойност на процесните недвижими имоти - двуетажна жилищна сграда и 300 кв.м. ид. части от дворното място в [населено място], кв.Г., [улица] към 14.11.2017 г. е в размер на 148 200 лева, от която 143 177 лева е средната пазарна стойност на двуетажната жилищна сграда и 5 025 лева е средната пазарна стойност на 300 кв. м. ид. части от дворното място. Въззивният съд е обсъдил свидетелските показания на свидетеля П. В., в които същият е посочил, че познава К. А. от 2015 г.; през 2016. заживели заедно, а през 2018 г. сключили фиктивен граждански брак, който прекратили след няколко месеца; че познава Е. З. от К. А. като двете били в много близки отношения; че познава ищците Н. и К., с които живеели в съседство в[жк]и чийто пълномощник била К.; че знае, че Н. искал да продаде къщата си на Г. и частта от дворното място, което притежава за 100 000 лева, а К. искала да ги купи, но не й стигали парите; че свидетелят й дал заем от 30 000 лева, а други 20 000 лева тя получила в заем от съпруга на ответницата Е. на име Р. срещу 10% лихва; че като гаранция, че ще върне парите К. следвало да прехвърли собствеността върху процесните недвижими имоти в полза на Е.; че продажбата на къщата движела К., а след сделката между Е. и действителен купувач К. върнала заетата сума от 20 000 лева, ведно с лихвата на Р.; че К. не му върнала неговите 30 000 лева; че не е виждал К. да е предавала пари на ищците, нито път такива им е давал той.

Въз основа на така установената от него фактическа обстановка въззивният съд е приел, че е сезиран с иск по чл. 40 от ЗЗД - ищците се позовават на нееквивалентност на насрещните престации по двустранен възмезден договор като основание за недействителност на договора, който е сключен чрез представител /пълномощник/. Съдът е приел, че доколкото освен по исковете по чл. 40 от ЗЗД, с обжалваното съдебно решение първоинстанционният съд се е произнесъл и по искове по чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД за нищожност на сделката поради противоречие с добрите нрави, недопустимо основани на същите фактически твърдения като тези даващи квалификацията по чл. 40 от ЗЗД, в тази част обжалваното съдебно решение следва да бъде обезсилено като процесуално недопустимо и производството по делото по отношение на тях да бъде прекратено. Що се отнася до основателността на исковете по чл.40 от ЗЗД, съдът е приел в мотивите си, че хипотезата на чл. 40 от ЗЗД предпоставя осъществяването на два правопораждащи факта: обективен - договор, сключен от пълномощник във вреда на упълномощителя и субективен - споразумяване между пълномощника и третото лице във вреда на представлявания. Съдът е отбелязал, че увреждането на интереса на представлявания може да има различни проявни форми, че институтът на недействителността на договора, сключен в хипотезата на чл. 40 от ЗЗД, е уреден единствено в интерес на представлявания като в тази връзка се е позовал на мотивите на ТР № 5/12.12.2016 г. по тълк. дело № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС. Варненският окръжен съд е приел, че посоченото по-горе пълномощно, с което ищците са упълномощили К. Н. да ги представлява пред нотариус в нотариалното производство, отговаря на специалната форма на чл. 37 от ЗЗД да бъде с нотариална заверка на подписите и съдържанието, а самата упълномощителна сделка е с необходимото съдържание и е годна да породи последиците по чл. 36, ал. 2 от ЗЗД. В същото време съдът е отбелязал, че широката по обем представителна власт на пълномощника не е неограничена. Нейната граница е законовото му задължение /чл. 281 от ЗЗД/ да осъществи представителната власт с грижата на добър стопанин, както и основният принцип в института на доброволното представителство - упълномощеният да действа в интерес на упълномощителя, което означава представителят да избере вида на разпоредителната сделка в интерес на упълномощителя, а при възмездна сделка - да проучи и изследва обстойно пазара, така че да договори с купувача изгодна цена - цена около средната пазарна стойност на имота, а дори и по-ниска от нея, но до степен разликата да е съвместима /да не се отклонява съществено/ с интереса на продавача от осребряване на вещното му право на собственост. В настоящия случай, според въззивния съд, сделката, която е сключена от името на ищците, чрез пълномощника им К. Н., е покупко-продажба, а цената на която е извършена продажбата на собствения на ищците имот- 1/2 ид. част от двуетажна жилищна сграда с площ от 111 кв.м. и 300 кв.м. идеални части от дворно място, находящи се в [населено място], кв. Г., е общо 11 500 лева /8 500 лева за сградата и 3 000 лева за дворното място/, при средна пазарна стойност на същия имот съгласно заключението на проведената оценителска експертиза – 76 613 лева. Макар в пълномощното да не е посочена конкретна цена, нито пък границите, в които пълномощникът може да договаря и да сключва сделката, според въззивния съд, в случая цената, на която е продаден имота, е почти 7 пъти по-ниска от средните пазарни цени на подобен тип имоти към датата на сделката - м.ноември, 2017 г. - разлика толкова съществена, че противоречи изцяло на интереса на продавача от осребряване на актива му и е в състояние да мотивира извод за злоупотреба на представителя с учредената му представителна власт. Съдът е отбелязал, че наличието на съществена разлика между продажната и действителната цена на имота, включително в хипотеза като настоящата, в която сделката е изповядана на цена дори много под данъчната оценка на имота, не е единственият критерий за увреждащият характер на сделката, а следва да бъдат отчетени всички обстоятелства, при които се е стигнало до сключването на увреждащата сделка, в това число мотивите на пълномощника и третото лице - купувач да я сключат, както и доколко те са обусловени от намерението за увреждане на упълномощителя. Съдът е приел, че намерението за увреждане на упълномощителите от страна на пълномощника се установява от анализа на последователно насложилите се във времето факти, а именно: на 26.02.2017 г. К. Н. сключва предварителен договор с ищците-продавачи за закупуване на собствените им идеални части от процесната сградата и дворното място с намерение да ги придобие за себе си като договаря цена от 150 000 лева, която очевидно счита за справедлива за вещните права, които възнамерява да придобие, като включително твърди, че е платила задатък/капаро по договора в размер на 100 000 лева; на 14.11.2017 г. вече в качеството на пълномощник на същите продавачи сключва от тяхно име договор, с който продава с нот. акт № .../... г. на трето лице - ответникът Е. З. същите идеални части от имотите им при цена от 11 500 лева. Според въззивния съд очевидно договарянето на цена 13 пъти по-ниска от тази, която К. Н. в лично качество е възнамерявала да заплати за придобиване на имота по сключения предварителен договор, не съответства на принципа за добросъвестно упражняване на представителство в интерес на упълномощителите, а приобретателят по договора - ответникът З. признава в писмения си отговор, че от 2017 г. познава пълномощника на ищците К. Н., предоставила й е паричен заем в размер на 20 000 лева, който обезпечила със сключването на процесния договор от 14.11.2017 и била постигната договорка между двете, след връщане на заетата сума, имотът да бъде прехвърлен обратно на К.. Според въззивния съд очевидно съобразно целта, заради която е бил сключен атакуваният договор - обезпечаване на паричен заем от 20 000 лева, е била договорена и продажна цена в същия размер, без да е съобразена основната функция на продажната цена да бъде равностойност на придобиваното от ответника имущество /цялата жилищна сграда и 300 кв.м. ид.части от дворното място - собствени на ищците/, както и че данъчната оценка на имота, посочена в нотариален акт /над 65 000 лева/ е в пъти над договорената от 20 000 лева. В тази връзка въззивният съд е отбелязал още, че няколко месеца по-късно, на 03.04.2018 г., купувачката З. е продала закупения от нея за 20 000 лева имот на цена от 127 128,95 лева – т.е. съдът е приел, че са налице косвени доказателства, че третото лице е знаело и се е възползвало от конкретната икономическа ситуация във вреда на продавачите, поради което съдът е достигнал до извода за сговор между пълномощника и третото лице-купувач по атакуваната сделка за увреждане на продавачите - упълномощители, чрез определяне на продажна цена несъответна на пазарната стойност на имота им с цел постигане на собствена облага. Въззивният съд не е споделил наведените от третото лице-помагач на страната на ответника К. Н. възражения, че сделката с нот. акт № .../... г. не е увреждаща за ищците предвид на това, че те са получили изцяло действителната цена за имотите си в размер на 100 000 лева, тъй като е приел, че посочената сума, видно от направеното собственоръчно удостоверително изявление от Н. Н. и К. Д. на гърба на предварителния договор от 26.02.2017 г., е получена от тях в качеството на задатък/капаро по сключения между тях и К. Н. предварителен договор и следователно не може да се приеме, че същата сума представлява продажна цена по договора, сключен 9 месеца по-късно на 14.11.2017 г., не само защото е предоставена по различно облигационно правоотношение /по предварителния договор/, но и защото страните по двата договора са различни - задължено лице по предварителния договор и платец на сумата от 100 000 лева е К. Н., а задължено лице за цената по договора от 14.11.2017 г. е ответникът Е. З..

Въззивният съд не е споделил извода на първоинстанционния съд, че сделката от 14.11.2017 г. съставлява сключване на окончателен договор по предварителния такъв от 26.02.2017 г. между ищците като продавачи и К. Н. като купувач, най-малко защото не е налице субективен идентитет от страната на купувача по двата договора. Според въззивния съд, вярно е, че по силата на даденото й пълномощно, К. Н. е имала право да договаря сама със себе си и да придобие собствеността на имота, предмет на предварителния договор, но е видно, че това не е сторено, за да е допустимо съждението, че капарото от 100 000 лева представлява авансово плащане на продажната цена по сключения от нея договор. Причините за избора на пълномощника да договаря не със себе си, а с трето лице - ответника Е. З., при доказано неблагоприятни за продавачите условия, са релевантни за настоящия спор, доколкото повдигат въпросите за добросъвестността, с която и пълномощникът и купувачът З. са встъпили в продажбеното правоотношение. Съдът е отбелязал, че дори да се приеме, че направеното от третото лице-помагач плащане на сумата на капарото по предварителния договор е в състояние да удовлетвори кредиторовия интерес на ищците като продавачи по сделката от 14.11.2017 г., логично възниква и въпросът за основанието ищците да задържат това капаро, явяващо се дадено по предварителен договор, който с оглед последващо сключените разпоредителни сделки с имота от 14.11.2017 г. и от 03.04.2018 г. не би могъл да се трансформира в окончателен, нито доброволно от страните, нито по съдебен ред по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД. Предвид изложените съображения въззивният съд е стигнал до крайния правен извод, че договорът за покупко- продажба от 14.11.2017 г., обективиран в нот. акт № .../... г., сключен между ищците К. Д. и Н. Н., чрез пълномощника им К. Н. и купувача Е. З., е недействителен на основание чл. 40 от ЗЗД, поради сключването му от пълномощника и купувача във вреда на представляваните. Ето защо е отменил решението на първоинстанционния съд в допустимата му част по предявения иск по чл. 40 ЗЗД, като е уважил същия.

По така поставените от касатора в изложението му по 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси настоящата касационна инстанция приема следното:

По първия процесуалноправен въпрос на касатора за задълженията на въззивния съд да обсъди всички изложени от страните твърдения и да направи анализ на доказателствата, както и в мотивите си да направи изводи по отношение на тях, е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация, доколкото обжалваното решение не противоречи на задължителната съдебна практика, включително и на цитираната в изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото подробно са разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Според това ТР непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. За да признае или да отрече претендираните права или възражения, въззивният съд е длъжен в мотивите си да посочи кои относими факти, предопределящи крайния изход по правния спор, намира за доказани и кои намира недоказани. При всяко положение, в което за въззивния съд е възникнало задължението в решението си да обсъди доказателствата, той е длъжен да извърши анализ на събраните, като ги съотнесе с конкретните твърдения на страните. Обжалваното решение на Варненския окръжен съд е постановено в пълно съответствие с цитираната съдебна практика, включително и със задължителната такава. Решаващият съдебен състав се е произнесъл относно правилността на обжалваното първоинстанционно решение след като е изложил мотиви относно фактите, които приема за установени след подробен анализ на представените доказателства, обсъдил е доводите и възраженията на страните и е формирал собствени правни изводи относно приложението на закона и основателността на иска.

Вторият поставен от касатора въпрос, макар и с не такова значение, което му придава касаторът, обосновава наличието на общата предпоставка за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, доколкото съдът, за да постанови крайния си съдебен акт, е анализирал клаузи, съдържащи се в приложения по делото предварителен договор. По обсъждания въпрос практиката на ВКС е многобройна и непротиворечива. Както в посочените от касатора решения на ВКС, така и в решение по гр.д. №1770/2018 г. на първо г.о., решение № 102/01.08.2017 г. на четвърто г. о. на ВКС по търг. д. № 50254/2016 г., решение № 38/27.02.2012 г. на второ г. о. на ВКС по гр. д. № 1227/2011 г., решение № 156/16.06.2016 г. на четвърто г. о. на ВКС по гр. д. № 6042/2015 г., решение № 133 от 21.06.2019 година по г. д. №2918/2018 г. на четвърто г. о. на ВКС, решение №60229 от 30.12.2021 г. по гр. д. №3998/2020 г., трето г.о. на ВКС, се приема, че на тълкуване подлежат не само неясните или двусмислени уговорки на договора, а и тези, които макар и външно да са ясни, пораждат между страните спор за действителното им съдържание. При тълкуването съдът трябва да преценява уговорката не самостоятелно сама за себе си, а във връзка с останалите уговорки на договора, като при това се изхожда от смисъла на целия договор и целта му. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор с оглед неговата цел, обичаите в практиката и добросъвестността, а при съществуващо противоречие между отделните уговорки, съдът трябва да извърши преценка може ли отделната уговорка да бъде тълкувана по аргумент на противното или на по-силното основание, преценявайки и обстоятелствата, при които е сключен договорът, както и поведението на страните преди и след сключването му. При това уговорките в договора и използваните в тях понятия не трябва да бъдат тълкувани буквално, а в смисъла, който следва от целия договор, като се има предвид, че използваните понятия могат да се различават от законовата дефиниция и да са съобразени с обичая. Съдът е длъжен да изясни действителната воля на страните, а не да я подменя. Договорите се тълкуват като се търси действителната воля на страните в смисъла, който произтича от целия договор, всичките предходящи го отношения между тях с оглед целта му, обичаите в практиката и добросъвестността - чл. 20 ЗЗД / р. по гр. д. №408/1993 г. на първо г.о./. Трите способа в чл. 20 ЗЗД дават основните насоки, но не изчерпват средствата за тълкуване на сделката. Наред с тях съдът може да използва и други средства като езикови, логически, исторически и други обстоятелства, които отчитат спецификата на волеизявлението и са релевантни за установяване на действителната воля на лицето/ р. по гр.д. №89/2016 г. на първо г.о./. При тълкуване на договора /сделката/ се отчитат и конкретните обективни факти, които могат да изяснят истинската воля на страните / р. по гр.д. №1497/2009 г. на първо г.о./. Тълкуването може да се осъществи не само въз основа на самия договор, но и с оглед обстоятелствата, изявленията и поведението на страните при сключването му, както и според обкръжаващите сключването на договора факти, други сделки между страните или с трети лица, когато от самия текст не може да се открие точната воля.

С оглед изложеното настоящата касационна инстанция приема, че въззивният съд не се е отклонил от така посочената съдебната практика на ВКС. Обжалваното решение е постановено в пълно съответствие с нея. Решаващият съдебен състав е анализирал съдържанието на сключения между ищците и третото лице помагач предварителен договор като е установил точния му смисъл.

По правния въпрос относно специфичните функции на задатъка и особеностите на неговия правен режим следва да се отбележи, че въззивният съд не се отклонил от посочената от касатора съдебна практика. Съдът е посочил принципната роля на задатъка при сключване на предварителен договор и възможността същият да се приеме като авансово плащане, но изрично е посочил, че в конкретния случай, сумата, представляваща задатък, е предоставена по различно облигационно правоотношение /по предварителния договор/, а не по повод обсъжданата в производството покупкопродажба, чиято недействителност се претендира. Спрямо така зададения въпрос, макар да е налице общото основание за допускане на въззивното решение на касационно обжалване, не е налице допълнителният селективен критерий. За да постанови своя краен правен извод, съдът е изхождал от продажната цена, посочена в нотариалния акт, а не от тази, която е посочена в предварителния договор, като е изложил своите съображения за това.

Съображенията в изложението за очевидна неправилност на решението не могат да бъдат споделени. Решението, постановено от Окръжен съд-Варна, не е очевидно неправилно. Очевидната неправилност на въззивното решение е самостоятелно основание за достъп до касационен контрол, за което касационният съд следи служебно като израз на обществения интерес от законосъобразно, предвидимо и справедливо правораздаване. Върховният касационен съд определя очевидната неправилност като неправилност на въззивното решение, която може да бъде изведена от неговите мотиви, при пороци на решението, при които са накърнени основните принципи на гражданския процес, така че не е постигната основната цел на правораздаването - да е справедливо, при което и касационната жалба трябва да бъде селектирана и разгледана. Съгласно съдебната практика при неправилност поради нарушение на материалния закон трябва да се касае за нарушение на императивна правна норма, приложение на правна норма в нейния обратен, противоположен смисъл, приложение на несъществуваща или отменена правна норма или неправилна квалификация на приет за установен по делото факт, с което е нарушен принципът на законност по чл. 5 от ГПК, вр. чл. 4, ал. 1 от Конституцията. При неправилност поради необоснованост трябва да е налице нарушение на правилата на формалната логика при очевидно логическо противоречие между обсъдените доказателства в мотивите на въззивното решение и направените въз основа на тях фактически изводи, с което да е нарушен принципът за установяване на истината по чл. 10 от ГПК, вр. чл. 121, ал. 2 от Конституцията. При неправилност на въззивното решение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила трябва да е налице нарушение на посочените в чл. 5 - чл. 13 от ГПК, вр. чл. 4, ал. 1, чл. 6, ал. 2 и чл. 121 от Конституцията принципи и изисквания към правораздаването като справедливо, приемано в практиката на Върховния касационен съд като пълна липса на мотиви относно приет или отречен като осъществил се факт, отсъствие на анализ на събраните по делото доказателства и на фактически констатации по релевантни за спора обстоятелства, незачитане на силата на пресъдено нещо на влязло в сила решение, незачитане на правила относно подсъдността и др. С оглед изложеното, настоящата касационна инстанция приема, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради очевидна неправилност, тъй като то не страда от посочените особени тежки пороци.

С оглед изложените съображения твърдените от касатора основания за допускане на обжалването не се установяват - касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част не следва да се допуска. В необжалваната част решението е влязло в сила.

На основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв и чл. 78, ал. 10 ГПК на адвокат П. П. В., АК-Варна, л. № ..., следва да се определи адвокатско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 300 лева поотделно за всеки ищец или общо 600 лева, за която сума следва да бъде осъден касаторът.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение