Определение № 152 от 23.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 2261/2008 г.

Производството по делото е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК от 2007 г. и е образувано по частна жалба, подадена от Б. Д. В., И. Д. И., Д. Д. С., С. Д. Т., Г. Д. Г., С. Д. Г., П. Д. Ж., Ж. карамфилова Я., Д. Ж. И. и Д. Ж. Д., всички действащи чрез адв. Д от АК - В., срещу определение № 2227/2008 г. на Варненския окръжен съд, постановено по ч.гр.д. № 1268/2008 г. С него е потвърдено определение на Варненския районен съд за прекратяване на производството по делото. Частната жалба е редовна, като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от 2007 г. от легитимни страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 275, ал. 2, вр. чл. 260 и 261 ГПК. Администриращият съд е извършил размяна на книжата между страните, като ответникът О. В. не е отговорил в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. В частната жалба се излагат съображения за неправилност на обжалваното определение. Представено е приложение с основания за допускане на касационното обжалване по см. чл. 280, ал. 1 ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира, че в случая не намира приложение хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, на които се основава касатора и частната жалба не следва да бъде допускана до разглеждане. Предявен е иск за неистинност на заключение на вещо лице, представено по гр.д. № 2210/2004 г., което е приключило с влязло в сила решение. Районният съд е прекратил производството по делото поради липса на положителна процесуална предпоставка - правен интерес. Съдът е посочил, че единствената правна възможност за промяна на резлутата по приключилото вече дело е неговата отмяна по чл. 231, ал. 1, б.”б” ГПК отм, но това може да стане след осъждане с присъда на вещото лице за престъпление по чл. 291 НК или уважаване на иск по чл. 97, ал. 4 ГПК, предявен против вещото лице. Това определение е потвърдено от въззивния Варненски окръжен съд, който е изложил и допълнителни съображения. Посочено е, че ако фактическите констатации и експертните заключения са неверни, това не е равнозначно на неистинност на документ, поради което и не е възможно да се прилага хипотезата на чл. 97, ал. 3 ГПК. Неверността на заключението, след приключване на съдебния спор, по който има формирана сила на присъдено нещо, може да се установи единствено с присъда, или иск по чл. 97, ал. 4 ГПК /отм./, какъвто, в случая не е предявен. Ответник по делото е Община В. Това изрично е потвърдено и в процедурата по чл. 100, ал. 1 ГПК /отм./, развила се в първа инстанция. Касаторът не е формулирал ясно съществения въпрос, на който обосновава допускане на касационното обжалване. От съдържанието на изложението, настоящият състав намира, че той е от процесуално-правно естество и е следният: нужно ли е установяване на престъпно действие на вещо лице, за да се установи неистинност на дадено от него заключение по приключило дело, за да може да се иска отмяна по чл. 231 ГПК /отм./. Въпросите са съществени за конкретния спор, но разрешението по него не е в противоречие с приложената съдебна практика. Случаят, разгледан от Варненския окръжен съд по ч.гр.д. № 775/2007 г. не е идентичен – по него е обсъждан правният интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост от ищец, за когото няма доказателства, че е приключила реституционната процедура по ЗСПЗЗ досежно същия имот. Аналогичен е и случая, по който се е произнесъл ВКС с решение № 202/17.12.2002 г. Не са представени решения на ВКС, нито друга съдебна практика, в която да е прието, че неистинност на заключение, дадено от вещо лице по съдебна експертиза, поради неправилността му, може да бъде обявена по реда на чл. 97, ал. 3 ГПК /отм./. Напротив, тълкуването на чл. 97, ал. 3 и 4, както и чл. 231, аб. 1, б. „б” ГПК /отм./ е последователно и непротиворечиво /така Решение № 1* от 12.VIII.1965 г. по гр. д. № 1099/65 г., I г. о. Решение № 82 от 20.02.2003 г. на ВКС по гр. д. № 339/1995 г., I г. о Решение № 563 от 3.VI.1986 г. по гр. д. № 244/86 г., II г. о. /. Разрешението, дадено от въззивния съд по настоящото дело е в същия смисъл. В заключение, не следва да се допуска до разглеждане частната касационна жалба. Мотивиран от горното, съдът