Определение № 1759 от 03.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 37/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Обжалвано е определение № 2450/24.09.2025 г. по в.ч.гр.д. № 1998/2025 г., с което Софийският апелативен съд е потвърдил разпореждане № 8168/27.03.2025 г. за връщане на исковата молба на основание чл. 129, ал. 3, вр. чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК по образуваното гр.д. № 10700/2024 г. на Софийския градски съд. Определението се обжалва от ищеца Г. В. К. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по процесуалноправния въпрос за необходимите мотиви, които следва да съдържа въззивното решение. Касаторът счита въпросa, включен в предмета на обжалване – общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, и твърди, че въззивният съд му е отговорил в противоречие с т. 19 ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д № 1/2000 г. ОСГК на ВКС – допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По същество се оплаква, че в нарушение по чл. 129, ал. 3 ГПК въззивният съд е потвърдил незаконно разпореждане за връщане на редовна искова молба. Преди да бъде върната като нередовна, препис от искова молба не е връчван на Прокуратурата на Република България/ответник. По аргумент от по-силното основание по чл. 129, ал. 3, изр. 2 ГПК от ответника не следва да се очаква и отговор по частната касационна жалба. В обжалваното определение въззивният съд е приел, че с предявения иск се претендира сумата 10 000 000 евро - обезщетение за неимуществени вреди, като искът е обоснован с твърденията, че е незаконно постановлението от 05.09.2024 г. по пр. № 3055/2024 г. на Апелативна прокуратура – София за отказ да се образува досъдебно производство срещу магистрати за извършени престъпления по чл. 282, ал. 2 и ал. 3 НК при разглеждането на внохд № 643/2022 г. на Софийския апелативен съд. Намерил е, че това е така, защото в изпълнение на дадени указания от първостепенния съд ищецът изрично е заявил, че с отправеното искане до съда не обжалва прокурорското постановление, а претендира обезщетение като лице, чиито права са засегнати от незаконния акт, включително произтичащите от Правото на Европейския съюз. Въззивният съд е споделил мотивите в обжалваното разпореждане, че допустимостта на предявения иск изисква надлежни твърдения за спорно субективно право. Надлежни са твърденията, които могат да обосноват възникнало право, признато от действащия правопорядък. При изложените в исковата молба обстоятелства обаче заявеното с иска обезщетение не може да възникне. Преценката за законосъобразност на прокурорско постановление се извършва в рамките на инстанционния контрол (в структурата на Прокуратурата на Република България), а при изчерпването й – на съдебен, все при условия и ред в НПК. Специалният ред за обезщетяване на вреди на частноправен субект от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз не представлява алтернативен ред за проверка за законосъобразност на актовете на Прокуратурата. Липсата на конкретни фактически твърдения, които могат да обосноват отговорност на ответника, представлява нередовност на исковата молба. След дадените указания и в границите на срока по чл. 129, ал. 2 ГПК нередовността не е отстранена. При тези мотиви, с които въззивният съд е заключил, че първостепенният съд правилно е приложил санкционната последица по чл. 129, ал. 3 ГПК, обуславящите определението въпроси са: дали заявяването на субективно право, възникването на което обективното ни право не предвижда, е въпрос по допустимост или по основателност на иска; дали обективното право предвижда възможност да възникне вземане за обезщетение на вреди в полза на частноправен субект, засегнат от незаконен акт на прокуратурата и в частност, от постановление за отказ да се образува досъдебно производство, и дали при предявяването на такъв иск гражданският съд разполага с компетентност да се произнесе по не/законността на прокурорското постановление. Повдигнатият от касатора въпрос е различен. По въпроса за необходимите мотиви, които следва да съдържа въззивното решение, е изключена всяка предпоставка за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалваният акт е въззивно определение, а не въззивно решение. За него не се отнася т. 19 ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк.д № 1/2000 г. ОСГК на ВКС. За необходимото съдържание на това определение, изводимо от правомощията на въззивния съд в производството по обжалване на първоинстанционно определение или разпореждане, значение има ТР № 6/15.01.2019 г. по тълк.д. № 6/2017 г ОСГТК на ВКС. Обжалваното определение не противоречи, а му съответства. При тези мотиви, съдът