Определение № 1357 от 14.05.2026 г. на ВКС по т. д. № 574/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗАД“ Армеец“ АД срещу решение № 164/10.02.2026 г. по в.гр.д. № 3186/2025 г. на САС в частта, с която е потвърдено решение № 6139/14.10.2025 г. по гр.д. № 1524/25 г. на СГС – за уважаване на предявения от Т. М. М. срещу касатора иск по чл.432 КЗ до размера от 124 350 лв., както и в частта, с която решението на СГС е отменено в отхвърлителната част и в полза на ищцата е присъдена допълнително сумата от 25 650 лв. - обезщетение за неимуществени вреди от ПТП. Сочи се от касатора, че обжалваното решение е неправилно, защото въззивният съд не е отчел обстоятелството, че пострадалият при процесното произшествие пешеходец се е намирал на пътното платно, където в нарушение на предвидените в чл.108 и чл.113 ал.1, т.2 ЗДвП правила е престоял общо 29 секунди, с което е допринесъл за настъпване на процесното ПТП. От заключението на СТЕ се установява, че пешеходецът е спрял полуобърнат с дясната си страна по посоката на огледа върху платното за движение и е останал в това положение до момента на удара, което поведение стои в причинна връзка с настъпване на произшествието. Повдигнато е възражение за необоснованост на извода на въззивния съд, че не са представени доказателства за спирането на пешеходеца върху пътното платно. Оспорва се като направилен изводът на решаващия съд, че законът не задължава пешеходците, докато са на пътното платно, да се оглеждат наляво и надясно. Според касатора увреденият, преди да навлезе от тротоара на пътното платно, е бил длъжен да се огледа, за да се съобрази с приближаващите се пътни превозни средства. Пострадалият е нарушил нормата на чл.113 ал.1, т.2 ЗДвП, защото е бил длъжен да не удължава ненужно времето си за пресичане и да не спира без необходимост на платното за движение. Повдигнат е доводът, че ненужно дългият престой на пострадалия върху платното за движение /общо 29 секунди/ представлява предпоставка и улеснява настъпването на процесното ПТП, защото всеки пешеходец, когато е върху пътното платно, е длъжен да се съобразява с приближаващите се пътни превозни средства.

Ответницата Т. М. М. е подала отговор, с който оспорва касационната жалба и наличието на посочените в нея основания за допускане на касационно обжалване.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Кaсационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт; отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна въз основа на представения по делото констативен протокол за ПТП с пострадали лица, че на 25.07.2022 г. в [населено място], около 15.30 ч., товарен автомобил "Дачия Докер" с водач П. Л. Д. се е движел по [улица]с посока на движение от [улица]към [улица]и в района на № 107 – на паркинга пред [жилищен адрес] е причинил ПТП, от което е бил увреден намиращият се зад него пешеходец Методи К. М.. След процесното събитие пострадалият е бил настанен в УМБАЛ "Света А." с опасност за живота. Била е поставена диагноза „кръвоизлив и хематом в мозъка, фрактура на черепа, фрактура на първи шиен прешлен“. Решаващият съд е констатирал, че Методи К. М. е починал на 29.07.2022 г. и е оставил за наследници ищцата Т. М. М. – дъщеря, и съпруга. Наличието на причинна връзка между процесното ПТП и смъртта на пострадалия е приета за установена от заключението на СМЕ, според което получените от пострадалия травматични увреждания /черепно- мозъчната травма и охлузванията по гърба/ са причинени при процесното ПТП - от удара с автомобила пешеходецът е паднал по гръб върху терена, от което е получил черепно-мозъчната травма, довела до смъртта му.

Въззивният съд е обсъдил заключението на съдебно-автотехническа експертиза, въз основа на което е намерил за установено, че причината за настъпване на процесното събитие са субективните действия на водача на т.а. „Дачия Докер", който е предприел маневра „движение на заден ход“, но не се е съобразил с положението на намиращия се на паркинга неподвижен пешеходец, въпреки че е имал такава възможност. Решаващият съд е констатирал, че мястото, където е бил спрял т.а."Дачия Докер", представлява паркинг, което предполага, че има движение на пешеходци. От правна страна е прието, че водачът на т.а."Дачия Докер" е нарушил нормата на чл. 40, ал. 1 от ЗДвП, която предвижда задължение, преди да започне движение назад, водачът да се убеди, че пътят зад превозното средство е свободен, както и че няма да създаде опасност или затруднения за останалите участници в движението. Нарушена е и ал. 2, която предвижда задължение водачът по време на движението си назад непрекъснато да наблюдава пътя зад превозното средство.

По релевираното от ответника възражение за принос по чл.51 ал.2 ЗЗД въззивният съд е приел за установено, че на мястото на произшествието не е имало пътна маркировка за „пешеходна пътека“, а тротоарът е бил от двете страни на паркинга, както и че за да премине пешеходецът от единия тротоар на другия, е било необходимо да прекоси платното, което е част от паркинга. Тъй като на паркинга, на който е станал ударът, не е била предвидена пешеходна пътека, решаващият съд е достигнал до фактическия извод, че пострадалият пешеходец не е създал предпоставки за настъпване на произшествието, защото не е извършил нарушение на чл. 113, ал. 1, т. 1 ЗДвП. Увреденият се е намирал на платното на паркинга, но това не е допринесло за настъпване на ПТП, защото по делото не са представени доказателства за факта, че той е бил спрял на платното за движение. От заключението на СТЕ е установено, че времето на движение на автомобила, потегляйки от място на заден ход, е около 9 секунди до удара, а за това време пешеходецът е имал възможност да се придвижи към левия тротоар и така да излезе от коридора на движение на автомобила, но въззивният съд е намерил, че това не е достатъчно, за да се приеме, че е налице поведение на увредения, обуславящо наличие на съпричиняване. Разяснено е в мотивите на въззивното решение, че нормата на чл. 113, ал. 1, т. 1 ЗДвП задължава пешеходците, преди да навлязат на платното за движение, да спрат, да се огледат наляво и надясно и да се съобразят с приближаващите се пътни превозни средства, но не е предвидено задължение, докато са на пътното платно, да се оглеждат наляво и надясно. Обстоятелството, че пострадалият е могъл да възприеме предприелия маневра автомобил, не означава, че е бил длъжен да го прави. Преди потеглянето водачът на автомобила е разполагал с около 20 секунди, през което време е имал възможност да възприеме намиращия се на паркинга зад неговия автомобил пешеходец, който е бил на около 34-35 метра зад него. Въззивният съд е намерил, че скоростта на движение на автомобила - от около на 29 км/ч, е прекомерна за извършване на маневра „заден ход“ на паркинг. Направено е заключение, че вината за процесното ПТП е изцяло на водача на т.а. „Дачия Докер", който е причинил смъртта на пешеходеца. Решаващият съд е приложил критериите по чл.52 ЗЗД и е приел, че дължимото обезщетение на ищцата /дъщеря на починалия от процесното ПТП пешеходец/ възлиза на 150 000 лв., поради което е отменил първоинстанционното решение в отхвърлителната част и е присъдил сумата от още 25 650 лева, а в останалата осъдителна част – за сумата от 124 350 лв., е потвърдил обжалваното пред него решение.

В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните правни въпроси по чл.280 ал.1, т.1 ГПК,

1. „При определяне дали увреденият е допринесъл за настъпване на вредите по смисъла на чл.51 ал.2 ЗЗД длъжен ли е съдът да вземе предвид всяка една проявна форма на поведение на увредения, независимо в какво отношение е с резултата – като създаваща предпоставка, улеснение или като активно действие или бездействие, след като допринася за настъпване на резултата и е в каузалитет спрямо него?“

Наличието на допълнителния селективен критерий се обосновава от касатора с твърдението, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение N 117/08.07.2014 г. по т.д. 3540/2013 г., решение N 16/04.02.2014 г. по т.д. N 1858/13 г. на ВКС, решение N 118/27.06.2014 г. по гр.д. N 3871/2013 г., решение N 109/13.01.2021 г. по т.д. N 2410/2019 г. на ВКС, решение N 60129/28.01.2022 г. по т.д. N 1992/2020 г. на ВКС, решение N 347/12.06.2024 г. по гр.д. N 3745/2023 г. на ВКС, решение N 674/12.11.2024 г. по гр.д. N 4324/2023 г. на ВКС, решение 248/07.05.2025 г. по гр.д. N 195/2024 г. на ВКС, решение N 674/12.11.2024 г. по гр.д. N 4324/2023 г. на ВКС, както и с т.7 на ТР 1 от 23.12.2025 г. по т.д. 1/2014 г. ОСТК на ВКС.

2. „ Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички доводи и възражения на страните, както и да обсъди в тяхната взаимна връзка събраните по делото доказателства за фактите от значение за правния спор относно възражението за допринасяне на вредоносния резултат от пострадалото лице?“ Сочи се от касатора, че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с разрешенията, дадени в множество цитирани от него решения по чл.290 ГПК на ВКС. В аргументатацията са повдигнати доводи за това, че от приложените към заключението на СТЕ снимки се установява, че пострадалият е спрял върху пътното платно и е останал в това положение в продължение на 15 секунди до настъпване на удара, а автомобилът се е движел 9 секунди до настъпване на събитието, но тези доказателства не са подложени на самостоятелна преценка, както и доводите за принос на увредения поради престой върху пътното платно.

Посочено е и основание по чл.280 ал.2, предл.3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, която по твърдения на касатора произтича от обстоятелството, че при описание на фактическата обстановка е посочено във въззивното решение, че от заключението на СТЕ се установява спирането на пешеходеца върху платното за движение, но в правните изводи е прието от въззивния съд, че липсват доказателства за това фактическо обстоятелство. Налице е противоречие между доказателствата по делото и извода на въззивната инстанция за липсата на доказателства за факта, че пострадалият е спрял на пътното платно.

Касационният съд намира, че по отношение на първия въпрос – относно условията за прилагане на чл.51 ал.2 ЗЗД, са налице предпоставките за допускане на касационен контрол. Поставеният правен въпрос е решаващ за крайните изводи на въззивния съд, обусловили изхода на делото. Във връзка с правомощието си съгласно указанията по ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, настоящият състав на ВКС приема, че този въпрос следва да се уточни по следния начин „Длъжен ли е съдът при определяне дали е налице принос по смисъла на чл.51 ал.2 ЗЗД да вземе предвид всяка една проявна форма на поведение на увредения, ако тя създава предпоставка или представлява улеснение за настъпване на вредоносния резултат?“

По отношение на този значим за изхода на спора въпрос е осъществено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а за проверка на съответствието обуславящия изхода на делото извод на въззивния съд с цитираните от касатора решения на ВКС по чл.290 ГПК - решение N 117/08.07.2014 г. по т.д. 3540/2013 г., решение N 118/27.06.2014 г. по гр.д. N 3871/2013 г., решение N 60129/28.01.2022 г. по т.д. N 1992/2020 г., решение N 347/12.06.2024 г. по гр.д. N 3745/2023 г., решение N 674/12.11.2024 г. по гр.д. N 4324/2023 г. на ВКС, решение 248/07.05.2025 г. по гр.д. N 195/2024 г. и решение N 674/12.11.2024 г. по гр.д. N 4324/2023 г., следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение. По отношение на посоченото от касатора ТР N 1 от 23.12.2025 г. по т.д. 1/2014 г. ОСТК на ВКС касационният съд намира, че то не може да обоснове допълнителния критерий, защото дадените в т.7 на това ТР разяснения са по въпроса за наличието на принос, но когато пострадалото лице е пътувало в автомобил, управляван от водач, употребил алкохол над законоустановения минимум, ако този факт е бил известен. Този извод се отнася и за решение N 16/04.02.2014 г. по т.д. N 1858/13 г. на ВКС, което разглежда хипотезата на управление на мотопед без свидетелство за управление, както и решение N 109/13.01.2021 г. по т.д. N 2410/2019 г. на ВКС, в което са дадени разяснения относно знанието на определени обстоятелства, за да се приеме, че пострадалият се е поставил в риск, съгласявайки се да пътува в автомобил, управляван от непълнолетен и неправоспособен водач.

По втория въпрос – относно задължението на въззивния съд да се произнесе по всички доводи и възражения на страните, да обсъди в тяхната взаимна връзка събраните по делото доказателства за фактите от значение за правния спор относно възражението за принос, касационният съд намира, че този въпрос принципно е значим за всяко едно въззивно производство, по което в предмета на делото е включено възражение за принос по чл.51 ал.2 ЗЗД, но в конкретния случай не са налице основания за допускане на касационен контрол. Този въпрос не съответства на мотивите на въззивното решение, в което са обсъдени събраните по делото доказателства, включително и заключението на СТЕ, въз основа на което е направен доказателственият извод, че не се установяват факти, които да сочат, че пострадалият има принос за увреждането му. Приложените от в.лице фотоснимки към заключението на СТЕ нямат качеството на отделни доказателства, защото са част от експертното заключение, което е било предмет на извършената от въззивния съд проверка. Доводът на касатора, че приложените към заключението на СТЕ фотоснимки не са обсъдени в мотивите на обжалваното решение, по същество представлява довод за необоснованост на формираните от въззивния съд доказателствени изводи относно установяването на определени правнорелевантни факти с помощта на вещото лице, а несъгласието на касатора с този доказателствен извод не може да е основание за допускане на касационен контрол. Правилността на изводите във въззивното решение относно оценката на доказателствата и възприемането на фактическата обстановка е извън предмета на настоящата фазата на касационно производство. Касационният съд констатира, че доводите на касатора /въззивник/ за престой на пешеходеца върху платното за движение са били разгледани, но са приети за недоказани, защото въззивният съд е намерил, че от заключението на СТЕ не се установява това фактическо обстоятелство.

Не е налице и поддържаното от касатора основание по чл.280 ал.2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото и извършените от въззивния съд процесуални действия. Посоченото основание ще е налице при видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален /когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма/, както и когато съдебният акт е явно необоснован, вследствие допуснати нарушения на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.

Касаторът в случая извежда основанието по чл.280 ал.2, предл.3-то ГПК с доводите, че във въззивното решение при описание на събраните доказателства е посочено, че от заключението на СТЕ се установява спирането на пешеходеца върху платното за движение, но в правните изводи е прието, че липсват доказателства за това фактическо обстоятелство. Касационният съд намира, че проверката на основателността на тези доводи изисква да се изследват и да се подложат на преценка събраните по делото доказателства и установените от тях факти в съвкупност, което е извън предмета на настоящата фаза на касационното производство по чл. 288 ГПК. В него не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, които да са довели до постановяване на очевидно неправилен съдебен акт.

С оглед на изложеното касационният съд намира, че на основание чл.280 ал.1, т.1 ГПК въззивното решение следва да се допусне до касационен контрол по въпроса „Длъжен ли е съдът при определяне дали е налице принос по смисъла на чл.51 ал.2 ЗЗД да вземе предвид всяка една проявна форма на поведение на увредения, ако тя създава предпоставка или е улеснение за настъпване на вредоносния резултат?“

Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд