Определение № 1807 от 28.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 360/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба и обективирана в нея частна касационна жалба на „Лъки инвест“ АД и „Горубсо лъки“ ЕАД срещу решение №194 от 17.11.2023 г. по в.гр.д.№376/2023 г. на АС Пловдив. С обжалваното решение е обезсилено решение №73 от 21.01.2023 г. по гр.д.№1188/2022 г. ОС Пловдив, в частта му, с която са отхвърлени предявените от „Горубсо-Лъки“ ЕАД срещу В. С. К. инцидентни установителни искове по чл.124, ал.1 ГПК, вр. чл.110 и чл.111 ЗЗД за погасяване по давност на: - 67 203.84 лв., претендирани от В. К. по изп.д.№72/2013 г. на ЧСИ Ат. А., образувано по ИЛ от 10.05.2005 г., за следните суми: 611.13 лв. – обезщетение за периода 11.09.2002 г. – 31.12.2002 г.; 6 263.76 лв., ведно със законната лихва от 29.11.2002 г. до окончателното плащане, и 2500 лв. – съд. разноски; - 66 607,14 лв., претендирани от В. К. по изп.д.№736/2015 г. на ЧСИ П. И., образувано по ИЛ от 18.02.2009 г., за следните суми: по 430 лв. месечно за периода 13.11.2001 г. – 13.05.2003 г.; по 300 лв. месечно за периода 13.05.2003 г. – 31.12.2006 г. и по 500 лв. пожизнено, за периода 01.01.2007 г. – 04.11.2010 г. и производството по тези искове е прекратено, а решение №73 от 21.01.2023 г. по гр.д.№1188/2022 г. ОС Пловдив е потвърдено в частта му, с която са обявени на основание чл.135 ЗЗД за относително недействителни по отношение на В. С. К. сделките, с които „Горубсо-Лъки“ ЕАД, като продавач, е прехвърлило на „Лъки Инвест“ АД, като купувач, свои недвижими имоти, подробно посочени в решението. С въззивното решение е оставена без уважение и частната жалба на „Горубсо-Лъки“ ЕАД и „Лъки Инвест“ АД срещу определение №857 от 05.04.2023 г. по гр.д.№1188/2022 г. на ОС Пловдив, в частта му, с която е оставено без уважение искането за изменение на решението по делото присъждане на сторените от двете дружества разноски от 1250 лв. в обезпечителното производство по в.ч.гр.д.№1251/2018 г. на ОС Пловдив. В касационната жалба се навеждат доводи, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се поддържа наличие на селективните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК: 1. Правилно ли съдът е постановил решение, с което е уважил исковете по чл. 135 от ЗЗД. Следвало ли е съдът да прецени и да мотивира своето решение, с оглед начина, по който е извършено плащането срещу прехвърлените имоти, чрез прихващане, както да оцени писмените доказателства, касаещи предназначението на тези суми, отишли за покриване на трудови възнаграждения и други публични вземания/осигурителни вноски, такса смет, битови отпадъци и данъци, вкл. ДДС/. Добросъвестен ли е бил длъжникът и може ли да се приеме, че не е имал за цел да увреди К., при положение, че с извършеното прехвърляне, не цели да увреди кредитора, а да изпълни свои публични задължения, доказано изплатени чрез прихващане. При описаната ситуация, правилно ли съдът е приел, че управителят на ответните дружества, е недобросъвестен и е целял увреждане на К., с извършените сделки, при положение, че „Лъки Инвест“ АД е извършил спрямо К. доказано плащане, по привилегировани задължения на дружеството „Горубсо Лъки“ ЕАД. 2. Имало ли е съзнавано увреждане на ищеца, при положение, че една част от задълженията са били платени, а друга голяма част от съществуващите задължения са били погасени по давност. 3. Правилно ли въззивната съдебна инстанция е обезсилила въззивното решение в частта, с която се е произнесъл по предявените инцидентни установителни искове за погасяване по давност на посечените суми, като е прекратил производството по тези искове. Съдът не трябва ли да обсъди, че към момента на завеждане на искова молба, цялото вземане по описа на ЧСИ П. И., в посочения в удостоверението размер е погасено изцяло в пълен обем по давност и ако няма вземане към момента на завеждане на исковата молба, то искът по чл.135 от ЗЗД, не се ли явява недопустим, респ. неоснователен. 4. Императивни или диспозитивни са нормите на чл.210, ал.2 ГПК и чл.212 от ГПК, в частност при първоначално приемане за разглеждане на инцидентните установителни искове, съдът има ли право на преценка дали да приеме за съвместно разглеждане същите или е длъжен да постанови исковете да бъдат разделени. Трябвало ли е при втората хипотеза, съдът ако приеме, че инцидентните установителни искове са недопустими, да ги отдели в отделно производство, което от своя страна се явява преюдициално на спора по чл. 135 от ЗЗД. 5. Следва ли съдът да обсъди допуснатите доказателствени искания. Допустимо ли е съдът да не кредитира показанията на свидетел и да не ги обсъди в постановения краен съдебен акт. Следва ли съдът да направи преценка на всички доказателства по делото и като не го е сторил, нарушени ли са били материалноправните и процесуалните правила. Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и без да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни. Липсата на мотиви на съда защо кредитира едни свидетелски показания, а други не, води ли до процесуално нарушение на нормата на чл.235, ал.2 ГПК и чл.12 ГПК. 6. Следвало ли е да бъде обсъден въпросът относно момента на възникване на вземането спрямо разпоредителните сделки, които са твърди да са увреждащи по отношение на кредитора - дали същото я предхожда, или е възникнало след нея и длъжен ли е бил съдът да обсъди приложимостта на разпоредбата на чл. 135, ал.3 от ЗЗД. 7. Разполага ли длъжникът, съответно третото лице, придобило имота, с възможност да посочи притежавано друго имущество на длъжника, от което да се удовлетвори взискателя. 8. За да бъдат присъдени разноски, представляващи адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал.2 от Закона за адвокатурата, не е ли необходимо да бъде приложен договор за правна защита и съдействие между адвоката и клиента, в който да е договорена правна защита по смисъла на посочената разпоредба. Поддържа се, че решението е и очевидно неправилно. В частната касационна жалба са изложени съображения за неправилност на решението в посочената, имаща характер на определение част, като общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд, в противоречие с практиката на ВКС по въпроса: Длъжен ли е бил съдът да присъди разноски по в.ч.гр.д.№1251/2018 г. на ОС Пловдив, във връзка с успешно реализираното оспорване в обезпечителното производство и отмяна на издадената обезпечителна заповед. Ответникът по касация В. С. К. заявява становище за липса на основание за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата. Обжалва с частна касационна жалба решение №194 от 17.11.2023 г. по в.гр.д.№376/2023 г. на АС Пловдив в частта му /имаща характер на определение/, с която след частична отмяна на определение №857 от 05.04.2023 г. по гр.д.№1188/2022 г. на ОС Пловдив, решение №73 от 21.01.2023 г. по гр.д.№1188/2022 г. на ОС Пловдив е изменено в частта за разноските и са намалени присъдените в полза на жалбоподателя разноски, като „Горубсо-Лъки“ ЕАД и „Лъки Инвест“ АД са осъдени да заплатят общо на основание чл.78, ал.1, вр. чл.80 ГПК на В. С. К. общо 4167 лв., разноски по първоинстанционното производство, от които 4000 лв. за адвокатско възнаграждение и 167 лв. за държавни такси. В жалбата се излагат съображения, че решението в тази част е неправилно, като в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. За задължението на въззивния съд да вземе в предвид и изложи съображения по всички критерии, по които прави преценка за прекомерност по чл.78 ал.5 ГПК, които са обусловили произнасянето му. 2. Включва ли заплатеното от ищеца възнаграждение за адвокат по представен при завеждане на делото договор за правна защита и съдействие защита и по всички бъдещи отклонения във връзка с предмета, страните и развитието на производството по делото, включително и представителство и защита на ищеца по всички въведени от ответника възражения, предявени инцидентни искове, насрещни искове и други процесуални действия на ответника, израз на негови процесуални права, или при всяко отклонение във връзка с предмета, страните и развитието на производството, страните следва да уговарят и представят доказателства за допълнително уговорено и платено адвокатско възнаграждение. 3. Следва ли решаващия съд по направено възражение за прекомерност по чл.78 ал.5 ГПК при определяне и присъждане на размера на адвокатското възнаграждение на страните да съобрази действителната фактическа и правна сложност на делото, обема и сложността на извършената дейност към момента на приключването му като вземе предвид всички отклонения в развитието на процеса или при преценката си следва да се ограничи с фактическата и правна сложност на делото към момента на завеждането му и сключването на договора за правна защита и съдействие. Спрямо първия от въпросите се поддържа селективното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а спрямо останалите – че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, като се поддържа, че е налице и очевидна неправилност. „Горубсо-Лъки“ ЕАД и „Лъки Инвест“ АД заявяват становище за неоснователност на жалбата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Жалбите са процесуално допустими - подадени са от надлежни страни в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че предявените от „Горубсо-Лъки“ ЕАД - ответник по исковете по чл.135 ЗЗД, инцидентни установителни искове, с оглед очертания предмет, не отговарят на изискването по чл.211, ал.1 ГПК - да имат връзка с първоначалния иск или ако може да стане прихващане с него, в смисъла, заложен от законодателя, а именно – или да касаят права на ответника, произтичащи от същото правоотношение, по повод което е предявен главния иск или дори и да не са от същото правоотношение, да е възможно извършване на прихващане. Също така е посочил, че тези установителни искове се явяват недопустими и поради липсата на правен интерес, който винаги се явява абсолютна положителна процесуална предпоставка - в случая такъв интерес би съществувал ако се оспорва, респ. опровергава качеството на кредитор на ищеца по иска по чл.135 ЗЗД, което обаче не би могло да бъде постигнато с частичното оспорване на вземанията на ищеца, както е направено с предявените установителни искове. В този смисъл е достигнал до извод, че приемането им за разглеждане от първоинстанционния съд е извършено в нарушение на процесуалните правила, предвид липсата на предпоставките за това, поради което и първоинстанционното решение се явява недопустимо в частта, с която окръжният съд се е произнесъл по същество по тях и ги е отхвърлил. По исковете по чл.135 ЗЗД е установил, че приетите по делото доказателства категорично подкрепят твърденията на ищеца в ИМ, че се явява кредитор на първия ответник „Горубсо-Лъки“ ЕАД, като конкретният общ размер на вземанията на ищеца към датата на подаване на ИМ, както и към датата на приключване на съдебното дирене по делото е без значение, доколкото е извън предмета на делото – налице са, както падежирали преди завеждане на ИМ парични вземания, така и такива, чиито падежи са настъпили след това, предвид пожизнения периодичен характер на една част от присъдените в полза на ищеца обезщетения. В тази връзка е съобразил трайната съдебната практиката на ВКС по въпроса, че предмет на делото по чл.135 ЗЗД не е самото вземане на кредитора, а потестативното му право да обяви за недействителна по отношение на себе си сделка или друго действие, с които длъжникът го уврежда, като съдът изхожда от положението, че вземането съществува, ако произтича от твърдените факти и може да приеме обратното само ако вземането е отречено със сила на пресъдено нещо. Посочил е, че в случая обаче инициираното в рамките на първоинстанционното производство оспорване на съществуването на част от вземанията на ищеца, легитимиращи го като кредитор, не е извършено надлежно, а и не би могло да отрече качеството на ищеца на кредитор на посочения ответник, доколкото не обхваща всичките му твърдяни вземания към първия ответник и по изложените съображения е намерил, че не следва да обсъжда заключенията на приетите пред първата инстанция съдебно-счетоводни експертизи, свързани с релевираните от първия ответни възражения за погасяване на задълженията към ищеца, както и относно актуалния размер на същите към датата на предявяване на иска. Счел е, че дори и една част от вземанията на ищеца към първия ответник да са погасени чрез плащане или по давност, това не променя качеството кредитор, както към датата завеждане на ИМ, така и към датата на приключване на устните състезания пред въззивния съд. Изложил е съображения, че увреждане е налице при осъществена прехвърлителна сделка с вещ, собственост на длъжника, тъй като имуществото на длъжника се намалява, като затруднение за удовлетворението на кредитора е налице дори при продажба на имот по действителната му цена. Изразил е становище, че упражняването на правото по чл.135 ЗЗД е вид обезпечение за кредитора, което той може да получи, както и след като разполага с изпълнителен титул, така и преди да се е снабдил с него, а възражението, че длъжникът разполага и с друго имущество, извън това, с което се е разпоредил или че получената насрещна престация е равностойна на цената на недвижимия имот не е основание да се приеме, че не е налице увреждане. Предвид изложеното е приел, че с извършването на атакуваните сделки, първият ответник безспорно е увредил ищеца, като негов кредитор, тъй като се е разпоредил със свое имущество, лишавайки ищеца от възможността да насочи принудителното изпълнение за удовлетворяване на вземанията си именно към това имущество, което право му дава законът в нормата на чл.133 ЗЗД, още повече, че фактически и юридически в патримониума на продавача не е постъпило друго еквивалентно имущество или пари срещу прехвърлената собственост, доколкото цената на отчуждените имоти е платена чрез прихващане със задължения, които продавачът има към купувача. Установил е с оглед приетите изпълнителни дела, наличие на знание у продавача за увреждането, а знанието на купувача за увреждането е приел за установено с оглед факта, че представител по процесните сделки, както на продавача, така и на купувача, е едно и също лице, явяващо се едновременно изпълнителен директор и на едното, и на другото дружество, а и двете дружества са свързани лица по смисъла на §1 от ДР на ТЗ /едното е собственик на капитала на другото/. По частната жалба на дружествата срещу първоинстанционното определение, оставящо без уважение искането им за изменение на решението в частта за разноските е посочил, че с първоинстанционното решение в полза на ищеца са присъдени общо 9827 лв. - 9660 лв. за адвокатско възнаграждение и 167 лв. за държавни такси. Приел е, че в представения пред първата инстанция договор за правна защита и съдействия е уговорено възнаграждение от 9660 лв. за представителството по делото с предмет иск по чл.135 ЗЗД и не е представен допълнителен договор или анекс към първоначалния, с който да е уговорено, че в тази цена се включва и представителството по предявените от ответника два отрицателни установителни иска. В този смисъл е намерил, че уговореното и платено възнаграждение в посочения размер е само за първоначално предявените от ищеца искове по чл.135 ЗЗД, като с оглед материалния интерес по същите, определен от данъчните оценки на всеки от имотите, общият размер на възнаграждението по тези искове съобразно действащата към сключването на договора през 2018 г. наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждение е 3766.23 лв., а платеният от ищеца адвокатски хонорар за защитата по тези искове е почти три пъти по-висок, поради което и се налага извод за неговата прекомерност. Ето защо, на основание чл.78, ал.5 ГПК въззивният съд е намалил възнаграждението до размер от 4000 лв. Счел е за неоснователно искането на въззивниците да им се присъдят разноските по обезпечителното производство по в.ч.гр.д.№1251/2018 г. на ОС Пловдив, тъй като разноските на страните, в това число и тези по обезпечителното производство, независимо в чия полза е приключило, се присъждат с оглед изхода на основния спор, който в случая не е разрешен в полза на въззивниците. Настоящият състав намира, че обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване по касационните жалби на „Горубсо-Лъки“ ЕАД и „Лъки Инвест“ АД. Доколкото посочените касатори изобщо са формулирали въпроси, които могат да се квалифицират като правни по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, то тези въпроси се свеждат до наличието на правен интерес от водене на искове с предмет отричане на част от вземанията на кредитора, предявил иск по чл.135 ЗЗД, респ. до възможността тези искове да бъдат предявени по реда на чл.212 ГПК, до това кое действие е увреждащо, за правото на кредитора да избере начина, по който да се удовлетвори от имуществото на длъжника, за добросъвестността на последния, за релевантността на притежаваното от длъжника имущество след извършване на увреждащата сделка и за задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства и наведените от страните доводи. Отговори на посочените въпроси се съдържат в константната, в това число и задължителна практика на ВКС /наличието на която изключва бланкетно поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК/, обективирана в множество решение по чл.290 ГПК и в ТР №2 от 09.07.2019 г. по т.д.№2/2017 г. на ОСГТК на ВКС и ТР №1 от 09.12.2013 г. по т.д.№1/2013 г., ОСГТК на ВКС. Съобразно дадените от ВКС разяснения, правото на кредитора да иска обявяване за недействителни спрямо него на увреждащите го актове на длъжника по реда на чл.135 ЗЗД е предпоставено от наличие на действително вземане, което може да не е изискуемо или ликвидно и не е необходимо и предварително да бъде установено с влязло в сила решение. Съдът по Павловия иск изхожда от положението, че вземането съществува, ако произтича от твърдените факти /предмет на делото по чл.135 ЗЗД/ не е самото вземане на кредитора, а потестативното му право да обяви за недействителна по отношение на себе си сделка или друго действие, с които длъжникът го уврежда (правоотношението, легитимиращо ищеца като кредитор, става предмет на делото единствено когато Павловият иск е обективно съединен с иск за вземането)/. Той може да приеме обратното само ако цялото вземане е отречено със сила на пресъдено нещо. Признаването или отричането на вземането ще рефлектира върху преценката дали ищецът действително има качество на кредитор с права по чл.135 ЗЗД, респективно върху основателността на предявения иск. С инцидентния установителен иск се цели да се установи със сила на пресъдено нещо съществуването или несъществуването на преюдициално правоотношение, от което зависи правилното разрешаване на обусловеното спорно право - предмет на главния или насрещния иск. С него се променя предметът на делото като наред с обусловеното право - предмет на първоначалния или насрещния иск се добавя обуславящото правоотношение и така се постига последващо кумулативно обективно съединяване на искове. Неприемането на инцидентния установителен иск за съвместно разглеждане не би се отразило върху правилността на решението, тъй като съдът дължи произнасяне по преюдициалното правоотношение в мотивите на съдебния акт, а разрешението по съществото на преюдициалното правоотношение се проверява заедно с правилността на решението по главния иск. В случаите, когато съдът неправилно е приел за разглеждане инцидентния установителен иск, решението по него е недопустимо и отделният диспозитив, с който съдът се е произнесъл, подлежи на обезсилване. Отменителният иск по чл.135 от ЗЗД е основателен, когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или извършва други правни действия, с които се създават трудности за удовлетворение на кредитора. За обезпечение вземането на кредитора служи цялото длъжниково имущество, поради което право на кредитора е да избере начина, по който да се удовлетвори от това имущество - дали с обезпеченото в негова полза имущество на длъжника или с друго налично такова, като длъжникът не разполага с възражение, че притежава и друго имущество извън разпореденото - той не разполага с възможност за избор срещу кое от притежаваните от него имущества да се насочи принудителното изпълнение. В случай, че длъжникът е добросъвестен, то притежаваното друго имущество би му послужило за доброволно изпълнение на дълга и в този случай обявената на основание чл.135 от ЗЗД относителна недействителност на разпоредителната сделка би изгубила правно значение. При недобросъвестност на длъжника обаче, кредиторът разполага с възможност да се удовлетвори по своя преценка и с оглед интересите си чрез насочване на принудителното изпълнение върху всяко от притежаваните от длъжника имущества, за която именно цел на кредитора е предоставена възможността за провеждане на отменителния иск по чл.135 от ЗЗД. В случая изцяло съобразени с посочената практика са становищата на въззивния съд за липса на правен интерес от предявяване на инцидентен установителен иск, с предмет отричане на част от вземанията на предявилия искове по чл.135 ЗЗД кредитор и за наличието на всички предпоставки за уважаване на исковете по чл.135 ЗЗД, като съобразени с дадените от ВКС разяснения са и осъществените от въззивния съд процесуални действия по обезсилване на постановения от първата инстанция диспозитив, по неправилно приетите за разглеждане инцидентни установителни искове. Също така въззивният съд се е съобразил и с практиката на ВКС, според която в задължение на съда е да даде собствено разрешение по предмета на делото, като обсъди доводите и възраженията на страните и извърши самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства, при съобразяване с разпоредбите за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса и допустимите според ГПК доказателствени средства. В решението са изложени мотиви, съдържащи както обсъждане и преценка на всички събрани по делото относими доказателства, така и фактически констатации и правни изводи, като е дадено собствено разрешение по очертания от ищеца предмет на делото, след произнасяне по приетите за релевантни, с оглед този предмет, възражения на ответниците. Всъщност с посочените въпроси по същество се оспорва правилността на обжалваното решение, която обаче, извън въведеното с ал.2 на чл.280 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност, не е предмет на проверка в настоящия стадий по селектиране на касационните жалби. В този смисъл следва да се посочи, че при постановяване на обжалваното решение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, поради което не се установява и твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. Касационно обжалване не може да се допусне и по частната касационна жалба на „Горубсо-Лъки“ ЕАД и „Лъки Инвест“ АД. Поставеният в изложението въпрос, свеждащ се до това дали присъждането на разноските за обезпечителното производство е обусловено и от неговия изход, а не само от изхода на производството по предявения иск, е решен в съответствие с разясненията, дадени в т.5 от ТР №6 от 06.11.2013 г. по т.д. №6/2012 г. на ОСГТК на ВКС и в определение №94 от 04.02.2015 г. по ч.т.д.№3565/2014 г. на ВКС, ТК, Първо отделение. В процесния случай, определението за допускане на обезпечение не е било отменено поради липса на обезпечителна нужда или поради това, че обезпечителната мярка, избрана от ищеца, е била неподходяща /както се предпоставя от частните касатори/, а първоинстанционният съдебен акт е бил обезсилен поради неспазена родова подсъдност от постановилия го съд, респективно отговорността за разноски при обезпечаване на иска е следвало да се реализира при постановяване на решението, с което се разглежда спора по същество и съобразно неговия изход. По частната касационна жалба на В. С. К.. Настоящият състав намира, че следва да допусне касационно обжалване по първи и трети формулираните от частния касатор въпроси /втори въпрос е фактически, тъй като по принцип отговорът му зависи от установените по делото конкретни уговорки между страните в подписаните договори за правна защита и съдействие/, предвид обстоятелството, че при постановяване на съдебния акт, въззивният съд не се е съобразил с разясненията по т.3 от ТР №6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, както и с практиката на ВКС по приложение на разпоредбата на чл.78, ал.5 ГПК. Съгласно изразените от ВКС становища, основанието по чл.78, ал.5 от ГПК се свежда до преценка за съотношението на цената на адвокатска защита и фактическата и правна сложност на делото. Когато съдът е сезиран с такова искане, той следва да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на спора, т.е. да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай и след тази преценка, ако се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, съдът намалява договорения адвокатски хонорар. Регламентираните от Наредба №1/2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир, но без да са обвързващи за съда, като уговореното възнаграждение подлежи на преценка с оглед вида на спора, интереса, вида и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. В случая въззивният съд не е осъществил посочената преценка, а се е позовал единствено на предвидения в Наредбата минимум на адвокатско възнаграждение, който с оглед данъчните оценки на имотите възлиза на 3766.23 лв., поради което решението в тази част следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК и отменено като неправилно. С оглед обстоятелството, че делото е със сравнително висока фактическа и правна сложност и предвид обема на дейността по установяване на фактите и излагане на правните съображения от процесуалния представител на ищеца и осъществяване на процесуално представителство в повече от двадесет открити съдебни заседания пред първата инстанция за период от повече от шест години, настоящият състав намира, че уговореното между страните възнаграждение в размер на 9660 лв. по предявените искове по чл.135 ЗЗД, не е прекомерно, както е приел и първоинстанционният съд с постановеното по делото определение /с което е оставена без уважение молбата по чл.248 ГПК в частта й за изменение на първоинстанционното решение чрез намаляване на присъденото в полза на ищеца адвокатско възнаграждение/. В този смисъл след отмяна на обжалвания въззивен акт в посочената част, исканията на ответниците по чл.248 ГПК в частта им за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските, чрез намаляване на присъдените разноски за адвокатско възнаграждение, следва да бъдат оставени без уважение. Доколкото в касационната жалба на „Лъки инвест“ АД и „Горубсо-Лъки“ ЕАД се съдържат доводи за липса на основание за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА във въззивното производство, настоящият състав намира, че е налице подадена молба по чл.248 от ГПК за изменение на въззивното решение в посочената част за разноските, като делото следва да бъде върнато на АС Пловдив за произнасяне по молбата. Предвид изхода на правния спор касаторите „Лъки инвест“ АД и „Горубсо-Лъки“ ЕАД следва да заплатят на В. С. К. направени пред ВКС разноски за адвокатско възнаграждение, които с оглед направеното възражение по чл.78, ал.5 ГПК и предвид фактическата и правна сложност на делото, а така също и с оглед обема на дейността по излагане на правните съображения от процесуалния представител на В. С. К., следва да бъдат намалени до размер на 5000 лв. по касационната жалба и до размер на 500 лв. по частната касационна жалба. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,