Определение № 1559 от 02.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4146/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 2307/11.07.2023г., подадена от К. Р. В., чрез процесуалния представител адвокат Т. С. от АК С., срещу решение № 134/08.06.2023г. по в. гр. д. № 130/2023г. на Силистренския окръжен съд, с което като е потвърдено, първоинстанционното решение № 729 от 14.12.2022г., постановено по гр.д.№ 1575/2021г. на Силистренския районен съд, в обжалваната му част, е уважен предявеният от Д. А. П. срещу касатора К. Р. В. и Е. Б. Р., иск с правна квалификация чл. 33, ал. 2 ЗС - за признаване правото на ищеца на изкупуване на 1/2 ид.ч. от самостоятелен обект в сграда с идентификатор [№] по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед РД-18-66 от 02.06.2008 г. на изпълнителния директор на АГКК, находящ се в сграда с идентификатор [№], построена в имот с идентификатор [№], с административен адрес: [населено място], [улица], ет. 4, ап. 19, представляващ апартамент с площ от 48,59 кв.м., състоящ се от дневна, спалня, кухня и сервизни помещения, ведно с прилежащото му избено помещение № 33 с площ от 3,60 кв.м. и 1,58 % ид. ч. от общите части на сградата и 13,53 ид.ч от правото на строеж, при съседи: на същия етаж – СОС с идентификатори 66425.501.1659.1.20 и [№], под обекта - СОС с идентификатори [№], над обекта - СОС с идентификатори [№], които идеални части са предмет на договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 19/2021 г., сключен от ответницата Е. Б. Р. от една страна в качеството й на продавач и ответника К. Р. В., от друга страна, в качеството му на купувач, при уговорена продажна цена в размер на 12500 лв. и са присъдени разноски по делото. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушаване на материалния закон и необосновано, поради което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявеният иск бъде отхвърлен със законните последици. В изложението към касационната жалба се поддържа, че е налице основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, по въпроса: „Какви са правните последици на сделката, сключена еднолично от сънаследник с отделен наследствен предмет и по какъв начин са защитени правата на другите сънаследници при подобно разпореждане с елемент от наследствената маса“. Този правен въпрос касаторът поставя с оглед тезата си, изложена и в касационната жалба, че в случая Е. Р. му е прехвърлила правото на собственост върху целия имот, а не върху идеална част от същия и за нея не е съществувало задължение да адресира оферта до друг съсобственик. Счита, че в подобна хипотеза не съществува възможност за изкупуване на продадената идеална част от съпритежателя на общото право на собственост. Навежда довод, че сключеният между него и Е. Р. договор за покупко-продажба е напълно валиден и извършената от въззивния съд компилация между вещноправния ефект на сделката с целените чрез нея правни последици и възникналите за продавача облигаторни задължения е некоректна. Счита, че съдът не би могъл да „преработи“ съдържанието на волеизявленията на страните по сделката, а оттам и че в полза на Д. А. П. не е възникнало потестативното право на изкупуване на притежаваната от него Ѕ идеална част от имота. С оглед на това поддържа, че защитата на Д. А. П. може да бъде реализирана единствено по реда на чл. 76 ЗН, като се приеме, че сключената сделка е в състояние на висяща недействителност. По въпроса не се поддържа и не се обосновава нито едно от допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1- т.3 ГПК. Поддържа се и становище за очевидна неправилност на атакуваното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация Д. А. П., чрез процесуалния си представител адвокат Т. Н., изразява становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, респективно за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение. Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията на съда са следните: Въззивният съд е приел, че е сезиран с иск по чл. 33, ал. 2 ЗС за признаване правото на ищеца Д. А. П. на изкупуване на 1/2 ид.ч. от самостоятелен обект в сграда с идентификатор 66425.501.1659.1.19 по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед РД-18-66 от 02.06.2008 г. на изпълнителния директор на АГКК, представляващ апартамент, с административен адрес: [населено място], [улица], ет. 4, ап. 19, с площ от 48,59 кв.м., състоящ се от дневна, спалня, кухня и сервизни помещения, ведно с прилежащото му избено помещение № 33 с площ от 3,60 кв.м. и 1,58 % ид. ч. от общите части на сградата и 13,53 ид.ч от правото на строеж. Посочено е, че съгласно разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗС, съсобственикът може да продаде своята част от недвижимия имот на трето лице само след като представи пред нотариуса писмени доказателства, че е предложил на другите съсобственици да купят тази част при същите условия и декларира писмено пред него, че никой от тях не е приел това предложение, а ал. 2 предвижда, че ако декларацията е неистинска или ако третото лице купи частта на съсобственика при условия, уговорени привидно във вреда на останалите съсобственици, то заинтересованият съсобственик може да изкупи тази част при действително уговорените условия. Констатирано е, че решението на първата инстанция, в частта, с която П. е признат за собственик на 1/2 ид.ч. от имота, е влязло в сила, тъй като не е обжалвано от страните, поради което е безспорно, че П. и Р. са били съсобственици на процесния апартамент. Установено е, че преди да сключването на договора за покупко-продажба на процесния имот, обективиран в нотариален акт № 19/2021 г., от ответницата Е. Б. Р., в качеството й на продавач и ответника К. Р. В., в качеството му на купувач, при уговорена продажна цена в размер на 12500 лв., Р. не предложила на П. да закупи частта й. При така установената фактическа обстановка, съдът е формирал решаващ правен извод, че е налице хипотезата на чл. 33, ал. 2 ЗС и искът за изкупуване е основателен. Изложени са мотиви, че Р. не е подала дължимата по чл. 33, ал. 1 ЗС декларация пред нотариуса, изповядал сделката, поради което несъмнено за П. е възникнало правото на иск по чл. 33, ал. 2 ЗС. Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК (ТР № 1/2009г. от 19.02.2010г. по дело № 1/09г., ОСГТК). Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване - правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. В конкретния случай решаващият мотив, с оглед на който въззивният съд е потвърдил първоинстанционно решение, с което предявеният конститутивен иск за изкупуване по чл. 33, ал. 2 ЗС е уважен, е изводът, че при процесната продажба не са спазени изискванията на чл. 33, ал. 1 ЗС и Р. не предложила на П. да закупи частта й, нито е представила пред нотариуса писмена декларация, той да не е приел това предложение, поради което за последния е възникнало правото по чл. 33, ал. 2 ЗС. По отношение на този обуславящ изхода на делото извод, касаторът не е формулирал какъвто и да е правен въпрос, а въпросът относно приложното поле на разпоредбата на чл. 76 ЗН е неотносим към настоящото производство, поради което липсва общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. В изложението не е посочено и не е мотивирано и нито едно от допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК, което е самостоятелно основание за недопускане на касационното обжалване на въззивното решение. Само за пълнота следва да се отбележи, че така изложените от въззивния съд съображения съответстват изцяло на трайно установената и непротиворечива практика на ВКС – решение № 49/29.03.2013 г. по гр. д. № 363/12 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 93/31.10.2018 г. по гр. д. № 4714/17 г. на ВКС, II г. о. и решение № 48/10.06.2021 г. по гр. д. № 3001/20 г. на ВКС, II г. о., в които е прието, че уреденото в чл. 33, ал. 2 ЗС правото на изкупуване принадлежи на съсобственика, който не се е разпоредил, нито е обещал да се разпореди със своята идеална част от съсобствен недвижим имот и комуто не е предложено закупуване на разпоредената чрез договор за покупко- продажба идеална част от съсобствения недвижим имот на трето, чуждо за съсобствеността лице. Само този съсобственик има правото с едностранно волеизявление (заявено до съда) да поиска промяна в правната сфера на купувача - преобретател на тази идеална част като замести последния в договорната връзка по силата на съдебното решение, постановяващо принудителното изкупуване от съсобственика - ищец на разпоредената идеална част от недвижимия имот срещу даденото от преобретателя по сделката имуществено благо. Последователно също така ВКС приема в своята практика, че когато съсобственикът наред със своите идеални части от съсобствения имот е прехвърлил и идеалните части на други съсобственици, е приложимо правилото, съгласно което разпореждането с чужд имот е непротивопоставимо на действителния собственик. С тази практика на ВКС въззивният съд изцяло се е съобразил. Не може да бъде споделена и тезата на касатора, че обжалваното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване като очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie” - без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, както и неприлагането от страна на въззивния съд на императивна правна норма. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл, както и съдебен акт, който е постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. При прочита на обжалваното решение подобни пороци не се установяват. Същото е постановено при точното приложение на разпоредбите на ЗС, относими към производството и при съобразяване на даваното от ВКС тълкуване на тези разпоредби. С оглед изхода на производството и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация направените от последната разноски в настоящото производство, а именно сумата 4 400 лв., представляваща направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение