Определение № 50239 от 23.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3342/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК Обжалвано е решение № II - 158 от 11.01.2021 г. по в.гр.д. 1305/2020 г. на ОС - Бургас, с коeто е уважен иск по чл. 19, ал.3 ЗЗД. Жалбоподателят „Монолит“ ООД, чрез процесуалния си представител поддържа, че с въззивното решение са разрешени правни въпроси в противоречие с практикатана ВКС, които са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото, както и че същото е очевидно неправилно. Моли да се допусне касационно обжалване. Ответниците – В. П. Л., А. В. Т. и В. В. Л. в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК не са представили писмен отговор на депозираната касационна жалба. Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., като направи преценка за наличие на предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното: С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е обявил за окончателен сключения на 02.12.2009г. предварителен договор № 08-М/09 за покупко-продажба на недвижим имот, с който “Монолит“ ЕООД /по настоящем “Монолит“ ООД/, в качеството на продавач е обещал да продаде на В. Л., А. Т., В. Л. - купувачи, собствения си недвижим имот, представляващ апартамент № 8, с площ на апартамента от 112.48 кв.м., в сграда с идентификатор ..., с адрес [населено място], склад № ... кв.м., 8.5% ид.ч. от общите части, за цена от 50 000 евро, при условие, че ищците заплатят на “Монолит“ ООД сумата от 5000 евро /пет хиляди евро/ в двуседмичен срок от влизане в сила на решението. Констатирано е от Удостоверение № 4 от 14.02.2017г., изд. от [община] за въвеждане в експлоатация на строеж, че строежът е изпълнен в съответствие с одобрените проекти и разрешение за строеж. Съдът е взел предвид представените по делото няколко разписки – разписка от 03.12.2009г. за сума в размер на 5 000 евро (лист 21 от първоинстанционното производство), разписка от 30.12.2009г. за сума в размер на 10 000 евро (лист 23 от първоинстанционното производство) и разписка от 02.12.2009г. за сума в размер от 20 700 евро и за сума в размер от 9 300 евро (лист 25 от първоинстанционното производство) и е установил, че общата сума в размер от 45 000 евро е сбор от сумите по всички представени разписки. Установено е, че купувачите са изпълнили задължението си за заплащане на уговорената в договора цена в размер на 45 000 евро с ДДС (87 750 лева) до настоящия момент съгласно чл. 8, т. 1 от договора и в сроковете, съгласно Приложение № 2,но не са заплатили остатъка от 5000евро. Съдът е счел за неоснователно възлажението на дружеството-продавач, че договорът не е подписан от представляващото го лице, като е съобразил заключението на съдебно-графологическа експертиза, от която е видно, че положеният подпис е именно на управителя на дружеството към момента на сключване на договора – С. С. Д. е подписал предварителния договор. За неоснователно е прието и възражението на дружеството страна, че не са налице самостоятелни обекти по смисъла на ЗУТ и по този начин не може да се приеме, че има годни обекти за продажба, тъй като преустройството на съществуващата сграда е извършено в съответствие с издаденото разрешение за строеж № 130 от 09.07.2010г., изд. от [община], а впоследствие е издадено и удостоверение за въвеждане в експлоатация на строеж № 4 от 14.02.2017г., изд. от [община], в което е отразено, че е извършено преустройство и реконструкция на семеен хотел в жилищна страда - апартаментен тип в УПИ ..., кв. 73 по плана на [населено място], [община]. Въззивният съд е счел за неоснователно и възражението за погасяване на иска по давност. Приел е, че ответното дружество е изпълнило своето задължение по договора да изпълни строителни работи по преустройство на сградата едва към 14.02.2017г. и видно от издаденото от издаденото от [община] удостоверение за въвеждане в експлоатация на строеж № 4 от 14.02.2017г. именно от този момент за ищците по делото в качеството им на купувачи по сключения предварителен договор е възникнало правото да претендират сключване на окончателен договор за описания в договора недвижим имот, представляващ апартамент. Констанирано е, че исковата молба, с която се претендира да бъде обявен за окончателен сключения предварителен договор е предявена на 19.01.2018г., поради което правото на ищците да претендират обявяване на сключения предварителен договор за окончателен не е погасено по давност. Въззивният съд е приел, че ответната страна е собственик на имота и са изпълнени всички условия по договора. Приел е, че не е налице пречка договорът да бъде обявен за окончателен, като е безспорно, че не е платена сумата от 5 000 евро – част от цената, но на основание чл. 362, ал. 1 ГПК съдът при обявяване на окончателния договор е постановил и ищците да изпълнят задължението си за плащане на остатъка от цената в двуседмичен срок от влизане на решението в сила, като в противен случай то ще бъде обезсилено. В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК жалбоподателите, чрез процесуалния си представител поддържат, че в решението е даден отговор на правни въпроси от знание за спора: за задължението на въззивния съд за всестранно и пълно изследване на всички доказателствени материали, обсъдени и анализирани, както поотделно така и в тяхната съвкупност, за задължението на съда при спазване разпоредбите на чл. 235 и чл. 236 ГПК да обсъди доводите и възражениета на страните и да мотивира съдебното решение, за задължението на съда при иск по чл.19, ал.3 ЗЗД да извърши проверка дали предварителния договор съдържа всички съществени елементи на окончателния, за възможността когато в сключения между страните предварителен договор липсва ясно индивидуализиран имот съдът, като сам извърши индивидуализация, да не го променя, а да тълкува договора спрямо действителната воля на страните по смисъла на чл. 20 ЗЗД, каква е давността за предявяване на иск за сключване окончателен договор за бъдещ обект и от кога започва да тече. Поддържат, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Посочени са решения по тълкуване разпоредбите на чл. 235, чл.236 ГПК и чл. 19, ал.3 ЗЗД. Поддържат също, че решението е очевидно неправилно – основание по чл.280, ал. 2 ЗЗД за допускане на касационно обжалване, тъй като мотивите на съда не следват от събраните доказателства. С определение от 22.12.2021г. ВКС като е счел, че за разрешаването на правния спор е от значение постановяването на тълкувателно решение по Тълкувателно дело № 4/2020 г. ОСГТК на ВКС по въпроса: „Може ли съдът, сезиран с иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД на купувача, който не е изплатил напълно договорената цена, да обяви за окончателен по реда и при условията на чл. 362, ал. 1 ГПК предварителен договор за покупко-продажба, съдържащ уговорка, че окончателният договор ще се сключи след заплащане на цена“, е спрял производството по делото до постановяване на решение по тълкувателното дело. Съдът констатира, че решението по ТД№4/2020г. ОСГТК на ВКС е обявено на 09.05.2023г., поради което производството по настоящето дело следва да бъде възобновено. Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставените за разглеждане въпроси и на сочените основания. По въпроса за задълженията на въззивния съд не е налице основание за допускане на касационно обжалване. В практиката се приема, че въззивният съд е такъв по съществото на спора; непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор. Поради това и въззивната инстанция, както първата, трябва да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, и да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Съдът е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Той следва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и всички доводи и възражения на страните, които имат значение за решението по делото /реш.№.15/30.01.15 по г.д. №.4604/14, IV ГО, реш.№.210/15.08.14 по г.д.№.6605/13, IV ГО, реш. №.217/09.06.11 по г.д.№ 761/10, IV ГО и др./. Съдът, като е анализирал всички доказателства по делото и доводи на страните, тълкувайки волята на страните и в съответствие с даденото разрешение и в ТД №4/2020г. ОСГТК на ВКС е приел, че след като е сезиран с иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД на купувача, който не е изплатил напълно договорената цена, може да обяви за окончателен по реда и при условията на чл. 362, ал. 1 ГПК предварителен договор за покупко - продажба, съдържащ уговорка, че окончателният договор ще се сключи след заплащане на цялата цена. В съответствие тази практика на ВКС съдът е дал разрешение и на въпроса относно погасителната давност. В същата се приема, че чл.114 ЗЗД свързва началото на давностния срок с изискуемост на вземането, когато вземането е правото да се иска сключване на окончателен договор на основание чл.19, ал.3 ЗЗД, то произтича от сключен между страните предварителен договор с определени от закона - чл.19, ал.2 и ал.1 ЗЗД съдържание и форма, следователно от написаните в договора уговорки зависи моментът, в който задължението трябва да бъде изпълнено съгласно чл.114 ЗЗД от този момент започва да тече погасителна давност, когато не е уговорен срок, то всяка една от страните може да упражни правото си по чл.19,ал.3 ЗЗД от момента на сключването на предварителния договор и следователно съгласно чл.114 ЗЗД от този момент – на сключването на предварителния договор започва да тече погасителна давност. Приема се, че в смесените договори /инкорпориращи в себе си предварителен договор за продажба на недвижим имот и договор за изработка - за извършване строителството на имота от продавача, който в този случай се явява и изпълнител/, наред с основното организационно задължение по предварителния договор - за сключване на окончателен такъв, възникват и различните по своя характер други - престационни задължения, които могат да бъдат изменени или прекратени само по взаимно съгласие на страните или пък да бъдат погасени чрез изпълнение или чрез друг погасителен способ. В съответствие с практиката на ВКС съдът е дал отговор и на въпроса за идивидуализацията на на имота, предмет на договора. В същата се приема, че когато идентификацията не се съдържа изчерпателно в нотариален акт за собственост на продавача, в рамките на проверката дали прехвърлителят е собственик на обещания за продажба имот въззивният съд не следва да подхожда формално към второстепенни идентификационни признаци и данни при описанието на построената сграда други документи, каквато преценка е направил въззивният съд в обжалваното решение. Въззивният съд е съобразил установената съдебна практика ВКС по приложението на чл.19, ал.3 ЗЗД и липсват аргументи да бъде изменена или да бъде създадена нова съдебна практика по тълкуването и прилагането на конкретни разпоредби на закона, с оглед на което не е налице хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Решението не е и очевидно неправилно. Очевидна неправилност по см. на чл.280, ал.2 ГПК е налице при установимо от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост, без да се налага извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акт. Такива са нарушенията при подвеждане на фактите под отменена или несъществуваща законова разпоредба, при приложение на закона в неговия обратен смисъл или при грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, когато е постановен в противоречие с практика на ВКС или когато е необоснован поради неправилно възприемане на фактическата обстановка, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. По изложените съображения, съдът