Определение № 50124 от 23.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2890/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. М. Х., чрез адв. С. против решение № 52 от 29.04.2022 г., постановено по в.гр.д. № 190/2021 г. на Окръжен съд Кърджали, с което е потвърдено решение от 13.09.2021 г. на Районен съд Момчилград по гр.д. № 630/2019 г., с което по иск с правно основание чл.59, ал.9 СК за изменение на мерките относно упражняването на родителските права,местоживеенето на детето, режима на лични контакти и издръжката, определени с решение № 26 от 30.03.2017 г. по гр.д. № 246/2017 г. по описа на Районен съд Момчилград, предявен от И. Ю. Х. срещу С. М. Х., упражняването на родителските права спрямо детето Е. И. А. е предоставено на бащата И. Ю. Х. и е определено местоживеенето на детето Е. И. А. при бащата; определен е режим на лични отношения между майката С. М. Х. и детето, както следва: всяка първа и трета недела от месеца от 09.00 ч. до 18.00 ч., както и един месец в годината, който не съвпада с платения годишен отпуск на бащата; майката С. М. Х. е осъдена да заплаща издръжка в размер на 177,50 лв., считано от влизане в сила на решението до навършване на пълнолетие на детето. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК следните правни въпроси: 1/ Задължен ли е въззивният съд служебно по реда на чл.59, ал.6 СК да назначи съдебно-психологична експертиза, когато при разглеждане на спор за родителски права, са налице данни за установен синдром на родителско отчуждение; 2/ Длъжен ли е въззивният съд в производството по чл.59, ал.9 СК да изслуша страните, когато първоинстанционният е пропуснал да направи това и 3/ Следва ли въззивната инстанция да констатира отсъствието на родителски и възпитателски качества у съответния родител и при какъв комплекс от предпоставки, обуславящи интереса на непълнолетните деца следва да отговаря родителя на когото се предоставя упражняването на родителските права. По първия въпрос се поддържа, че въззивният съд е процедирал в противоречие със задължителната практика на ВКС – т. 3 на ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК, както и с практиката на ВКС – решение № 174/08.01.2021 г. по гр.д. № 3448/2019 г. на IV г.о., според която при наличие на данни за родителско отчуждение на детето, съдът е длъжен да назначи експертиза с вещо лице – психолог, съгласно чл.59, ал.6 СК, без да има право да преценява необходимостта от извършване на това процесуално действие. По втория въпрос се поддържа противоречие с Постановление № 1 от 1974 г. на Пленума на ВС, както и на съдебната практика на ВКС, обективирана в решение № 60278 от 29.12.2021 г. по гр.д. № 1944/2021 г. на IV г.о. и решение № 163 от 27.06.2018 г. по гр.д. № 1332/2018 г. на IV г.о. По последния въпрос се твърди, че въззивният съд е процедурал в противоречие с т. II от Постановление № 1 от 1974 г. на Пленума на ВС и решение № 163 от 27.06.2018 г. по гр.д. № 1332/2018 г. на IV г.о. Поддържа се и наличието на основанието на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на решението с обосновка за необосновани и грешни фактически констатации на съда и грубо нарушение на правилата на формалната логика. Ответната страна по жалбата – И. Ю. Х., чрез адв. Б. е депозирала отговор в срока по чл. 287, ал.1 ГПК, в който изразява становище за неоснователност на изложените в жалбата доводи за неправилност на въззивното решение.. За да потвърди решението на първата инстанция, с което е уважен иска по чл.59, ал.9 СК, въззивният съд е приел, че всеки един от двамата родители проявява желание да се грижи за детето Е., като обективно и двамата разполагат с възможности за това. Посочил е, че по делото не са ангажирани доказателства, водещи до изводи че който и да е от двамата родители има негативно отношение към детето, нито пък че някой от тях целенасочено или поради небрежност е поставил в опасност неговото физическо или психическо здраве. Приел е, че в конкретния случай от решаващо значение е това, че детето Е., което е на 13 години, осъзнато изразява желание да живее при баща си; при него в емоционален план е налице известна отчужденост на майчиния образ, като то демонстрира предпочитание за по-близки отношения с бащата, обусловени от естествени развитийни процеси на растежа и полово-подражателния модел и спецификата на възрастта. При отчитане на тези обстоятелства, съдът е приел, че не е в интерес на детето на тази възраст и при категорично изразено от него желание при кой родител да живее, да останат първоначално определените за упражняване от майката родителски права и местоживеене на детето при нея. При тези съображения въззивният съд е приел, че искът по чл.59, ал.9 вр. ал.2 СК е основателен, поради което е изменил определените мерки относно упражняването на родителските права – чрез предоставяне упражняването им от бащата, определяне на местоживеене при бащата, на режим на лични отношения между детето и майката и заплащане на издръжка от последната. Към първоинстанционното производство са приложени нчхд № 35/2020 г. по описа на Районен съд Момчилград, образувано по частна тъжба на С. И. срещу И. Х., по обвинение за извършено престъпление по чл.182, ал.2 вр. чл.193а НК вр. чл.26, ал.1 НК, приключило с оправдателна присъда, в което производство е изслушана съдебно психиатрично – психологична експертиза. Според вещите лица, изготвили заключението след проведени изследвания на детето Е. И. Х., се установява наличието на синдром на родителското отчуждение. Въпреки наличието на тези данни по делото, въззивният съд не е допуснал изслушването на психологическа експертиза в производството по изменение на мерките за упражняване на родителските права, която да даде отговор налице ли е констатирания през 2020 г. синдром на родителско отчуждение, съответно с оглед неговата степен, какви са мерките за неговото преодоляване и тяхната продължителност, за които въпроси са нужни специални знания и именно поради това чл.59, ал.6, изр.2 СК вменява задължение за съда да назначи служебно експертиза и да изслуша заключението на вещо лице – психолог. При така изложените решаващи изводи на въззивния съд и с оглед неизпълнение на задължението му по чл.59, ал.6, изр.2 СК при наличие на данни по делото, че при детето е установен синдром на родителско отчуждение по отношение на майката, съставът на Четвърто гражданско отделение на ВКС намира, че касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне по първия повдигнат в изложението процесуалноправен въпрос, тъй като въззивният съд е процедирал в противоречие с цитираната от касатора практика/вкл. и задължителна такава/ по приложението на чл.59, ал.6, изр.2 във вр. ал.9 СК. Необходимост и основание за допускане на касационното обжалване по останалите въпроси, формулирани в изложението, не е налице. С оглед изложеното, касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по уточнения от настоящия състав на ВКС въпрос - длъжен ли е въззивният съд служебно по реда на чл.59, ал.6, изр.2 СК да назначи съдебно-психологична експертиза, когато при разглеждане на спор за изменение на постановени по-рано мерки относно упражняването на родителските права, местоживеенето на детето и личните отношения между детето и неупражняващия правата родител и издръжката, са налице данни за установен синдром на родителско отчуждение Съгласно чл.18, ал.2, т.2 ТДТССГПК, касаторът дължи държавна такса в размер на 144,00 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,