Определение № 1122 от 23.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 296/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. И. Б. срещу решение №487/16.11.2022 г. по в.т.д.№491/2022 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение №217/08.06.2022г. по т.д. №695/21г. по описа на Окръжен съд Пловдив, с което касаторът е осъден да заплати на фонда на основание чл.288 ал.12 КЗ/отм./ сумата 261 349,84 лв., представляваща изплатени от Гаранционен фонд на С. Р. Т., увредена, вследствие причинено от касатора ПТП, съдебно присъдени обезщетения за претърпени от нея имуществени и неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на исковата молба и разноски. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивния съдебен акт, поради допуснати нарушения на материалния закон и процесуалните правила, както и поради необоснованост. Касаторът счита, че съставът на апелативния съд неправилно е приложил към казуса разпоредбите на отменения КЗ, вместо тези на КЗ в сила от 01.01.2016г., без да вземе предвид,че плащането на обезщетението е извършено през 2017г. и 2018г. Счита в тази връзка,че относима към него е разпоредбата на чл.557 ал.3 т.2 КЗ, на основание която фондът не е следвало да извършва плащане, тъй като пострадалата е пътувала в моторното превозно средство, управлявано без задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ със знанието за този факт и по собствена воля. Сочи,че е направил своевременно възражения в тази връзка и е ангажирал съответните доказателства, но въззивният съд е игнорирал същите. За неправилен е счетен от касатора и извода на въззивната инстанция за преклудиране правото на възражение в посочения смисъл с оглед приключилото производство по прекия иск, в което касаторът е участвал като трето лице-помагач на страната на фонда. Подобна теза, според него, би обезсмислила провеждането на отделно производство по регресния иск, в което на страните би следвало да бъде дадена възможност да упражнят изцяло правото си на защита. В изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК касаторът обосновава обща предпоставка за допустимост по чл.280 ал.1 ГПК,поддържайки,че съдът се е произнесъл по обуславящ изхода на делото начин по въпросите: 1. В производството по регресен иск след извършване на плащане от Гаранционен фонд и встъпване в правата на увреденото лице, кой е приложимият Кодекс на застраховането – действащият към датата на настъпване на деликта или действащият към момента на изплащане на обезщетението, доколкото последният предвижда обстоятелства, освобождаващи от отговорност?; 2.При положение,че в действащия към момента на настъпване на деликта Кодекс за застраховането не са предвидени обстоятелства, освобождаващи от отговорност, а такива са предвидени в КЗ, действащ към момента на изплащане на обезщетение на увредено лице, следва ли последните да могат да бъдат доказвани в делото по регресен иск при встъпване в правата на увреденото лице? и 3. Преклудирани ли са правата да се доказват факти и обстоятелства по чл.557 ал.3 т.2 КЗ /в сила от 01.01.2016г./ в делото по регресен иск след извършване на плащане от Гаранционен фонд и встъпване в правата на увреденото лице? Въпросите се поставят в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК с твърдение,че решаването им от касационната инстанция е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.Наред с това касаторът се позовава на самостоятелното основание за допускане на касацията по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК – очевидна неправилност, която обосновава с единственото твърдение,че при действието на КЗ в сила от 01.01.2016г. Гаранционен фонд не е следвало да извърши плащане на пострадалото лице, поради което регресният иск не подлежи на уважаване. Ответникът Гаранционен фонд в писмен отговор на касационната жалба е оспорил наличието на законоустановените и сочени от касатора предпоставки за допускане и осъществяване проверка на правилността на обжалвания въззивен акт, като прави искане той да не бъде допуснат до контрол по същество. Поддържа,че въззивното решение е постановено в съответствие с материалния закон,процесуалните правила и е напълно обосновано, поради което, в условията на евентуалност, моли решението да бъде потвърдено.Претендира разноски. Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: За да постанови обжалвания пред настоящата инстанция правен резултат по предявения от Гаранционен фонд срещу П. И. Б. регресен иск, съставът на Пловдивски апелативен съд е определил като неоснователно възражението на последния за недопустимост на първоинстанционния съдебен акт, поради неправилно определена правна квалификация на иска – по чл.288 ал.13 КЗ/отм./, вместо по КЗ в сила от 01.01.2016г.Посочил е,че приложимият закон е този, който е действал към момента на деликта – ПТП, което е настъпило на 30.08.2015г. и е без значение обстоятелството кога е извършено плащането от ГФ, тъй като същото е последица от деликта, а целта му е обезщетяване на вредите от настъпилото непозволено увреждане. За безспорно по делото съдът е намерил настъпването на ПТП на посочената дата, вината на Б. за причиняването му, включително и факта,че управляваният от него мотоциклет, с който е пътувала и пострадалата С. Т., е бил без сключена застраховка „Гражданска отговорност“. Приел е за доказано,че пострадалата Т. е предявила претенция пред Гаранционен фонд, който е отказал да й изплати обезщетение, поради което същата е завела иск срещу него; в производството деликвентът /ответникът по настоящото дело/ е бил конституиран и участвал като трето лице-помагач на страната на Гаранционен фонд; с влязло в сила постановено по това дело съдебно решение фондът е осъден да заплати на Т. сумата 200 000 лв. обезщетение за търпените от нея, вследствие на ПТП, неимуществени вреди и 2120 лв. имуществени такива, ведно със законната лихва от 14.09.2016г. и съдебни разноски; въз основа на издаден изпълнителен лист, в хода на образувано по него изпълнително производство за принудително изпълнение Гаранционен фонд е изплатил обща сума по щетата в размер на 261 349,84 лв. /за обезщетение за неимуществени и имуществени вреди, лихва, такси и съдебни разноски/, след което е отправил на 02.04.2021г. регресна покана до ответника, но плащане от него не е постъпило. Въз основа на тези данни въззивният съд е приел,че с изплащането на дължимото на увредената Т. обезщетение ГФ е встъпил в правата й до размера на платеното от него, включително разходите за определянето му, съгл. чл.288 ал.8 КЗ/отм./. Намерил е за ирелевантни за отговорността на ответника възраженията му,че увреденото лице е знаело за обстоятелството,че Б. е управлявал мотоциклета без сключена застраховка „Гражданска отговорност“ към момента на ПТП, тъй като,съгласно действащия към момента закон това обстоятелство не е било предвидено като освобождаващо фонда от отговорността за плащане. Поради това е счел за безпредметно да обсъжда както събраните по делото гласни доказателства в установяване на този факт, така и възражението на ответника срещу извода на първата инстанция за преклудиране на възраженията в изложения смисъл с приключване на производството по прекия иск. Въпреки последното, съставът на ПАС е споделил този извод като правилен, аргументирайки се с нормата на чл.223 ал.2 ГПК, според която това, което съдът е установил в мотивите на решението си по прекия иск, е задължително за третото лице-помагач в отношенията му със страната, която го е привлякла и обвързва страните по регресния иск, което означава,че за Б. не е налице възможност да оспорва съществуването на съдебно признатото с решението право на пострадалата да получи обезщетение за вредите. Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира за необосновани сочените от касатора предпоставки за допускане на въззивното решение в обжалваната му част до касационен контрол. Съгласно разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК, съобразена във връзка с постановките на Тълкувателно решение №1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационен контрол на въззивното решение се допуска въз основа на осъществени обща и допълнителни предпоставки - формулирани в изложение към касационната жалба един или повече правни въпроси, разрешени от въззивния съд по обуславящ изхода на спора начин, при сочена и обоснована хипотеза измежду визираните в т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 от ГПК. От значение за изхода на спора,в съответствие с възприетото в т.1 от посоченото тълкувателно решение, са въпросите, които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не могат да са хипотетични, но същевременно следва да не са от фактологично естество /отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона. Съставът на касационната инстанция нито е длъжен, нито има правото да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства,с оглед спазването на принципа за диспозитивното начало,а непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване,без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Нито един от поставените въпроси не осъществява общата предпоставка за допустимост на касационното обжалване. Първият е по правилността на извода на въззивния съд за приложимото по време материално право към разглежданата хипотеза, а вторият не кореспондира с изводите на въззивния съд, който не е отрекъл по принцип възможността за доказване на обстоятелствата по чл.557 ал.3 т.2 КЗ, а е намерил ангажираните във връзка с тези обстоятелства гласни доказателства за ирелевантни. Последният от въпросите е поставен общо, без да държи сметка за факт като този на предварително проведено производство по предявен осъдителен пряк иск срещу Гаранционния фонд с участието на деликвента като трето лице, което е основната предпоставка за извода на съда за преклудиране на правата на последното за възражения. Независимо от и наред с това приложимостта на сочената като допълнителна предпоставка за извършване на селекцията хипотеза на чл.280 ал.1 т.3 ГПК не е обоснована, съгласно разясненията в т.4 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Касаторът не сочи правна норма, чието тълкуване със създадена съдебна практика да е неточно или нуждаещо се от осъвременяване, за да би било произнасянето на настоящия състав по въпросите от значение за точното прилагане на закона, нито се твърди конкретна законова разпоредба да е непълна, неясна или противоречива, за да би допринесло разглеждането на въпроса за развитието на правото. Не е осъществена и самостоятелно изведената от законодателя предпоставка за допустимост по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК – очевидна неправилност на решението на въззивния съд.Константно и непротиворечиво в практиката на ВКС се поддържа,че тази предпоставка е налице,когато решението страда от такъв съществен негов порок, който позволява на касационната инстанция да отрече правилността му без да се налага извършването на преценка на доказателствата, въз основа на които съдът е приел за установена конкретна фактическа обстановка и на преценка за съответствие и обоснованост спрямо приложените към хипотезата материално-правни норми, обусловили решаващите му правни изводи. Тази преценка, доколкото е присъща за същинската контролна дейност на касационната инстанция,извършвана в производство по допуснато касационно обжалване по чл.290 ал.2 ГПК, не може да бъде основание за приложимост на разпоредбата на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК. Наличието на посочения критерий за достъп би могло да бъде обосновано само когато неправилността е обективно и явно установима - например, когато въззивният съд е основал изводите си на правна норма, която е отменена или, макар и да е приложена действащата такава към релевантния момент, смисълът й да е изтълкуван очевидно превратно; решаващият извод да е в явно противоречие с основополагащ принцип на правото или с правилата на елементарната формална логика и др.под. Доводи в обосноваване наличието на някоя от посочените хипотези касаторът не е изложил, а единственото наведено след твърдението за очевидна неправилност съждение ,че ГФ не е следвало да извърши плащане на пострадалото лице при действието на КЗ в сила от 01.01.2016г., е изцяло основано само на поддържаната от него защитна теза, основателността на която подлежи на проверка едва във втората фаза на касационното производство, но не може да обоснове целения достъп до касация. Поради това в настоящата фаза на производството пред касационната инстанция не може да бъде формиран извод за приложимост на нормата на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК. Изложеното мотивира настоящия състав на ВКС да постанови определение за недопускане на касационно обжалване на решението на Великотърновски апелативен съд. По делото липсват данни за направени от Гаранционен фонд разноски за производството пред ВКС, поради което такива не се присъждат въпреки изхода на делото пред касационната инстанция. Така мотивиран, съставът на Върховен касационен съд, Второ търговско отделение