Определение № 2380 от 24.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 1128/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК, във вр. с чл. 248, ал. 3 ГПК. Подадена е частна касационна жалба от А. А. М., чрез адв. Св. С. от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу определение № 128/10.03.2025 г., постановено по в. ч. т. д. № 88/2025 г. по описа на Апелативен съд-Варна, І състав, с което е потвърдено определение № 1/02.02.2025 г., постановено по т. д. № 4/2024 г. по описа на Окръжен съд-Търговище, с което е оставена без уважение молбата на А. М. за изменение на решение № 57/26.09.2024 г. в частта му за разноските - за намаляване на присъденото на ответника Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ адвокатско възнаграждение над сумата от 1000 лв. до присъдените 4505,78 лв. с ДДС, за осъщественото процесуално представителство пред първоинстанционния съд. Частният касатор твърди, че обжалваното определение е незаконосъобразно, тъй като въззивният съд не е съобразил действителната правна и фактическа сложност на делото, като не е следвало да взема предвид минималния размер на адвокатските възнаграждения, установен в Наредба № 1/2004 г., които притежават само характера на ориентир за определяне на адвокатски възнаграждения, без да са обвързващи за съда. Частният касатор обосновава искането за допускане на въззивното определение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, със специалната предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 278, ал. 4 ГПК, като поставя следния материалноправен въпрос: „При определяне на размера на дължим адвокатски хонорар от съда кои трябва да са водещите ориентири - зададените по НМРАВ № 1/2004 г. нива на хонорарите или конкретиката по делото: видът на спора, материалният интерес, видът и количеството на извършената работа, фактическата и правна сложност на делото?“ (твърди се противоречие с определение № 717/21.03.2024 г. по ч. т. д. № 324/2024 г. на ВКС, I т. о.; определение № 50015/16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. на ВКС, I т. о; определение № 523/07.03.2024 г. по ч. т. д. № 2108/2023 г. на ВКС, I т. о. и определение № 343/15.02.2024 г. по т. д. № 1990/2023 г. на ВКС, II т. о.). Ответникът е подал в законоустановения срок писмен отговор на частната касационна жалба, в която развива правни съображения за неоснователност на касационните основания, изложени в частната касационна жалба. Частната жалба е предявена в преклузивния срок за обжалване от активно легитимиран правен субект в процеса срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото, приема следното: За да постанови обжалваното определение, апелативният съд е изяснил, че с оглед на действителната правна и фактическа сложност на делото пред първоинстанционния съд и при съобразяване на задължителните за националните юрисдикции разяснения по точното тълкуване и приложение на правото на ЕС, дадени с решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С 438/22 г., уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение за осъщественото от пълномощника на ответника пред окръжния съд процесуално представителство в размер на 4505,78 лв. с ДДС е разумно и справедливо. Приел е за установено, че ищците са двама, като всеки от тях претендира обезщетяването на различни по вид вреди. В тежест на ответника е било установяването на поведението на отделните участници в ПТП и значението му като елементи от причинно-следствената верига. По делото са били назначени и две експертизи, което е показател за немалката фактическа сложност на казуса. С оглед на тези факти въззивният съд е достигнал до извода, че е налице за типичен спор със средна степен на правна и фактическа сложност и съответно на това е преценявал размера на адвокатското възнаграждение на ответната страна. Изяснил е, че този размер е съобразен с обстоятелството, че изведената чрез ориентирите по НМРАВ № 1/2004 г. стойност, които не са задължителни за съда, съответства и на пазарните нива на конкретната адвокатска услуга, доколкото и самата ищца е приела за адекватно на защитата по своя иск адвокатско възнаграждение в размер на 3870 лв., а при добавяне и на хонорара, договорен от другия ищец, общата цена на услугата по съединените искове възлиза на 4420 лв. – този размер е съпоставим с хонорара, който двамата ищци следва да възстановят като разход на насрещната страна. Установява се, че първоинстанционният съд е отхвърлил исковете, предявени от А. А. М. за присъждане на сумата от 35000 лв., представляваща заместващо обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие на ПТП, настъпило на 04.02.2022 г., както и за заплащане на сумата от 1279,14 лв., представляваща компенсаторно обезщетение за претърпени имуществени вреди, настъпили в резултат на това ПТП. С оглед на изхода на делото и съобразявайки своевременно релевираното възражението за прекомерност, релевирано от ищцата в открито съдебно заседание, съдът е разпределил отговорността за разноски, като е осъдил А. М. да заплати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ сумата от 5087,88 лв., като 4505,78 лв. от тях представляват уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение. Съгласно задължителните за националните юрисдикции разяснения по правилното тълкуване и прилагане на правото на ЕС, дадени с решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C-438/22, чл. 101, § 1 ДФЕС, във вр. с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в чл. 101, § 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. Следователно, приетата в приложение на уредената в чл. 36, ал. 2 ЗАдв законова делегация от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация на адвокатите в Република България Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения не обвързва съда при определяне на съответното на действително положените процесуални усилия по делото адвокатско възнаграждение. При надлежно релевирано възражение за прекомерност на заплатено адвокатското възнаграждение и съобразно нормативните изисквания по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът трябва да извърши преценка на действителната правна и фактическа сложност на всяко конкретно дело. Тези критерии определят нормативния предел, до който съответната страна отговаря за причинените имуществени вреди на ответната страна при не/основателно образувано съдебно производство за защита на предявени лични или имуществени права по гражданско/търговско правоотношение (арг. чл. 2, предл. 1 ГПК). Съгласно тълкувателните разяснения по т. 3 от ТР № 6/6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, когато съдът е сезиран с възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, той следва да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на спора, т.е. да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай. След тази преценка, ако се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, съдът намалява договорения адвокатски хонорар. Въззивното определение не следва да бъде допускано до касационно обжалване при специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като поставеният от частния касатор материалноправен въпрос не е решен в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС, вкл. и с тази, която е цитирана в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. При определяне на размера на адвокатското възнаграждение въззивният съд е взел предвид всички правнозначими факти, които определят фактическата и правна сложност на делото – в тежест на ответника е било установяването на поведението на отделните участници в ПТП и значението му като елементи от причинно-следствената верига, като по делото са били назначени и две експертизи, поради което фактическата сложност на делото не е ниска. Апелативният съд е изяснил, че размерът на уговореното и заплатено от ответника адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство пред първоинстанционния съд съответства и на пазарните нива на конкретната адвокатска услуга, доколкото и самата ищца е приела за адекватно на защитата по своя иск адвокатско възнаграждение в размер на 3870 лв. В този смисъл, въззивният съд е съобразил задължителните разяснения както по т. 3 от ТР № 6/6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, така и съгласно решението от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, съгласно които съдът трябва да прецени действителната правна и фактическа сложност на всяко конкретно делото (арг. чл. 78, ал. 5 ГПК), като тези критерии определят нормативния предел, до който съответната страна отговаря за причинените имуществени вреди на ответната страна, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение. Неговият размер трябва да е обоснован, разумен и справедлив, като страната, която незаконосъобразно е предизвикала съдебен спор, не отговаря за заплатеното адвокатско възнаграждение – над частта, чиято стойност не съответства на действителната правна и фактическа сложност на делото. По същество, в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК частният касатор е навел правни доводи за необоснованост на обжалваното определение, но по тяхната основателност касационният съд може да се произнесе само при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. чл. 281, т. 3, предл. 3 ГПК, в случай че въззивното определение е допуснато до касационен контрол при общата и специалните предпоставки, уредени в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК. По изложените съображения въззивното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,