Определение № 2218 от 09.08.2024 г. на ВКС по т. д. № 710/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. „Съюз на учените в България“ чрез представляващия Д. Х. П. и „Наука инвест“ ЕООД с управител С. К. Н. и двамата, представлявани от адв. Ц. Д. обжалват решение № 363 от 01.12.2022 г. по в.гр.д. 488/22 г. по описа на АС – Варна, с което е потвърдено решение № 185 от 16.05.2022 г. по т.д. 866/21 г., ОС – Варна, с което са отхвърлени исковете им с правно основание чл. 233, ал. 1 от ЗЗД, предявени от Съюза на учените в България и „Наука инвест“ ЕООД срещу „Сунаким“ ЕООД за опразване и предаване на ищците на всички наети помещения от следния недвижим имот: поземлен имот с идентификатор 10135.2569.57 с площ 23 093 кв.м., находящ се в [населено място], р-н „Приморски“, к.к. „св. Св. К. и Е., заедно с построените в него хотел с идентификатор 10135.2569.57.2 със застроена площ от 2 716 кв.м., брой етажи – 13. В касационната жалба сочат основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Молят да се отмени изцяло обжалваното въззивно решение. Претендират разноски. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК сочат следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване: 1.Допустимо ли е юридическо лице, което оспорва подписан частен документ от негов бивш органен представител с твърдения, че е съставен след прекратяване на представителното правоотношение и е антидатиран да се доказва чрез твърдение на самия издател, че е подписал документа по-късно чрез въвеждане на страхови представи за предстояща злина? 2.Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани доказателства? 3.При заявени нови факти и обстоятелства във въззивната жалба съответно в отговора на въззивната жалба, които са станали известни на страната на по-късен етап, но няма изрично искане за приемане на приложените към жалбата писмени доказателства и/или доказателствени искания, а такова искане е направено в първото по делото заседание във въззивната инстанция, следва ли въззивният съд да отхвърли искането за приемане на представените с въззивната жалба доказателства или следва да приеме същите и да разгледа делото по същество? Твърди се противоречие с трайната практика на ВКС, изразена в: решение № 261 от 22.01.2014 г. по гр.д. № 2354/2013 г. на ВКС, III гр.о.; решение № 235 от 04.06.2010 г. по гр.д. № 176/2010 г. на ВКС, II гр.о.; решение № 60256 от 07.03.2022 г. по гр.д. № 3590/2020 г. на ВКС, IV гр.о.; решение № 113 от 28.07.2009 г. по т.д. № 753/2008 г. на ВКС, II т.о.; решение № 60256 от 07.03.2022 г. по гр.д. № 3590/2020 г. на ВКС, IV гр.о.; решение № 106 от 03.12.2020 г. по гр.д. № 927/2020 г. на ВКС, II гр.о.; „Сунаким“ ООД, [населено място] оспорва касационната жалба. Излага подробни съображения, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Върховен касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Подадената касационна жалба е допустима, подадена в предвидения в чл. 283 от ГПК срок, от легитимирани да обжалват решението лица. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд е бил валидно сезиран с осъдителни искове с правно основание чл. 233, ал. 1 от ЗЗД, предявени от „Съюз на учените в България“, [населено място] и „Наука-Инвест“ ЕООД, [населено място] против „Сунаким“ ЕООД, [населено място], за осъждане на ответника да опразни и предаде на ищците всички наети помещения от поземлен имот с идентификатор 10135.2569.57, с площ 23 093 кв.м., находящ се в [населено място], общ. Варна, обл. Варна, р-н „Приморски“, к.к. „Св. Св. К. и Е.“, ведно с построените в него хотел с идентификатор 10135.2569.57.2, със застроена площ от 2716 кв.м., брой етажи - 13, предоставен за ползване от ищците на ответника по сключен между тях договор за наем от 19.05.2021 г. Установено е, че страните не спорят, че между тях е възникнало валидно правоотношение по договор за наем от 19.05.2021 г., по който ищците Сдружение „Съюз на учените в България“ и „Наука-Инвест“ ЕООД са наемодатели, а ответникът „Сунаким“ ООД е наемател. Установено е, че съгласно чл.1 от договора, наемодателят е отдал на наемателя за срок от 10 години процесния имот, представляващ поземлен имот с идентификатор 10135.2569.57, с площ от 23093 кв.м., находящ се в [населено място]. общ. Варна, обл. Варна, р-н „Приморски“, к.к. „Св. Св. К. и Е.“, ведно с построения в него хотел с идентификатор 10135.2569.57.2, със застроена площ от 2716 кв.м., брой етажи - 13. Установено е, че по силата на чл. 4 от договора наемателят се е задължил да заплаща годишна наемна цена в размер на 39 580 евро, с ДДС, платима съгласно чл. 5 на тримесечни вноски в размер на 9 895 евро, с ДДС. Установено е, че правата и задълженията на наемателя са описани в глава V, чл. 9, т. 2 от договора, съгласно която наемателят следва да плаща определената наемна дена по начина и в сроковете, посочени в чл. 5 от договора. Прието е, че твърденията на ищците Сдружение „Съюз на учените в България“ и „Наука-Инвест“ ЕООД, в качеството им на наемодатели, за неизправност на ответното дружество относно плащането на наемната цена в уговорените срокове, се основават на изменение на чл. 5 от основния договор от 19.05.2021 г., с подписването на приложен към исковата молба Анекс № 2 от 11.06.2021 г. Установено е, че с този анекс наемателят се е задължил да заплати остатъка от наемната цена за цялата 2021 г. до 20.09.2021 г., а за всяка следваща година след 2021 г. дължал еднократно наемна цена до 31 януари, по банков път; според изменената ал. 5 на чл. 5 при неплащане до 10-то число на месец февруари договорът за наем се прекратявал, без да е необходимо да се изпраща напомнително /покана за доброволно плащане или уведомление за прекратяване на договора/. Установено е, че освен това в анекса е посочено, че се изменя и чл. 17 от основния договор, но разпоредба с такъв номер липсва в основния договор /договорните клаузи са до чл. 9/, и не е установена разпоредба с друга номерация, но с аналогично съдържание, в която страните изрично да са посочили основания за прекратяване на договора за наем от 19.05.2021 г. Установено е, че в обстоятелствената част на исковата молба се цитира съдържанието и на предходен, приложен към исковата молба, Анекс № 1 към процесния договор, на който е поставена дата 20.05.2021 г - един ден след подписването на основния договор. В него били обективирани разпоредби, с които формално се изменял основният договор, но съдържанието им е както вътрешно противоречиво /на отделните разпоредби една с друга/, така и противоречащо на типичното съдържание на основното правоотношение според договора и закона - по действащо правоотношение по договор за наем се инкорпорирало правоотношение по безвъзмезден договор за заем за послужване с размяна качеството на страните относно задължението за предаване на помещения от наетия обект. Установено е, че се създава ал. 4 към чл. 1 от договора за наем от 19.05.2021 г., с която на следващия ден - 20.05.2021 г., не наемодателите се задължават да предадат на наемателя, а наемателят следва да предаде за безвъзмездно ползване на единия от наемодателите - „Наука - Инвест“ ЕООД /чиито едноличен собственик на капитала е другият наемодател Сдружение „Съюз на учените в България“, собственик на хотела/, за срок от десет години, част от помещения от наетия хотел: Кафе-Панорама, Директорски офис, Офиси № 1, 2, 3, 4, 5, 6 и 7, телефонна централа, Конферентни зали № 1, 2, 3 и 4, ресторанта на хотела. Установено е, че същевременно, в предходните клаузи от анекса, без да се променя наемната цена, се уговаря че ако не плаща наем, който тепърва ще се определя, за оборудването /описано подробно/, включително и находящо се в помещения, които според анекса наемателят няма да ползва, той трябва да предаде на наемодателя оборудването. Установено е, че към анекс № 1 са подписани и три броя декларации от С. Л. за съгласие относно безвъзмездно предоставяне на ресторанта на хотел „Ф. Ж. К.“ к.к. „Св. Св. К. и Е.“, Директорски офис, Офиси № 1, 2, 3, 4, 5, 6 и 7, Конферентни зали № 1, 2, 3 и 4, Кафе - Панорама и мецанин от наемателя по основния договор на единия от наемодателите, за срок от десет години. Според въззивния състав, няма спор и е установено от приложените документи, че лицето С. Л., посочено в Анекс № 1 и Анекс № 2 като представляващ дружеството - наемател, е заличен като представляващ с вписване рег. № 20210914133229 по партидата на „Сунаким“ ООД, водена от Агенцията по вписванията. По съображения, че след напускането си бившият управител е заявил пред дружеството, че С. Н. - управител на „Наука - Инвест“ ЕООД, и съпругата му Е. Н. под заплаха са му давали да подписва доста документи, които не е успявал да прочете, и не са му давали екземпляр от тях, ответното дружество е оспорило действието на анексите спрямо него на три основания: 1./ неавтентичност на документите по отношение подписа на С. Л., 2./ подписването им при заплаха - чл. 27, предл. 5 от ЗЗД, и 3./ антидатиране на документите с полагане на подписите след прекратяване на представителното правоотношение между дружеството и С. Л. и заличаване на лицето като управител. По повод своевременно оспорената от ответното дружество автентичност на Анекс № 1 и Анекс № 2 към процесния договор, по отношение на положения подпис от С. Л., е открито производство по чл. 193 от ГПК. По делото е назначена съдебно -почеркова експертиза, неоспорена от страните, от заключението на която е установено, че подписите върху двата изследвани документа са на С. И. Л.. Установено е, че с оглед резултата от експертизата оспорването автентичността на документите е останало недоказано, като същото не се поддържа от ответника във въззивната инстанция. Прието е, че по възражението за унищожаемост на анексите поради подписването им под заплаха, също не е осъществено успешно доказване, тъй като данни за това се съдържат само в показанията на бившия управител. Прието е, че относими към предприетото от страните доказване на основните спорни обстоятелства, а именно дали анексите са антидатирани и съответно подписани преди или след прекратяване на представителното правоотношение и заличаване на С. Л. като управител, са следните, събрани по искания на страните доказателства: Ответникът – „Сунаким“ ЕООД, е представил с отговора на исковата молба електронни документи, възпроизведени на хартиен носител, със заверка за вярност, от ел. кореспонденция между страните, чиято истинност не е оспорена по реда на чл. 184 от ГПК, както и трудов договор между „Сунаким“ ЕООД и С. Н. от 05.06.2021 г. за длъжността „управител на хотел“, с уговорен 6-месечен срок на изпитване в полза на работодателя, справка за регистрация на ресторанта на хотел „Ф. Ж. К.“ к.к. „Св. Св. К. и Е.“ в БАБХ. Установено е, че пред първоинстанционния съд са събрани и гласни доказателства за спорните обстоятелства. По искане на ищците е разпитана като свидетел Е. Иванова Н., която е съпруга на С. Н. - управител на наемодателя „Наука - Инвест“ ЕООД и едновременно с това, назначен от търговското дружество - наемател по трудов договор като управител на хотела. Ответното дружество е ангажирало гласни доказателства чрез разпит като свидетел на бившия управител С. Л.. Обсъдени са свидетелските показания, като е прието, че и двамата свидетели са заинтересовани от изхода на спора предвид брачната връзка между свидетелката и управителя на първия ищец, и поради качеството на свидетеля на бивш управител на „Сунаким“ ЕООД, който твърди, че е тормозен и заплашван при подписването на Анекс № 1 и Анекс № 2 именно от С. Н. и съпругата му. Въззивният съд е счел, че това е наложило преценка на показанията по правилата на чл. 172 от ГПК и кредитирането им само, ако не се констатира несъответствие между обстоятелствата, за които се свидетелства, и останалите събрани, но неоспорени доказателства. Е. Н. е свидетелствала за това, че през периода от м. 06 до м. 09.2021 г. е работила в хотел „Ф. Ж. К.“, к.к. „Св. Св.К. и Е.“, по трудов договор със „Сунаким“ ЕООД, като управител на ресторант и кухня, но си е счупила ръката и се е водила на работа, с болничните, до м.12.2021 г. Тъй като работното ѝ място е било в офиса, в който седял и съпругът й С. Н., станала свидетел на това как С. Л. два пъти подписвал документи за наем на хотела. Първият път било когато се подписал договора за наем, а вторият, в края на м. 05 /2021 г./ се подписал някакъв анекс във връзка с наемите, в който ставало дума за това обзавеждането на кухнята да не влиза в наема. Според свидетелката са подписвани и други декларации и анекси по-късно, но не може да каже какви са и за какво са били подписани; до м. 09.2021 г., до когато тя е била фактически на работното си място, не е имало никакви конфликти и заплахи към С. Л.. При преценка на изложените при разпита пред съда факти и обстоятелства във връзка с останалите събрани доказателства, включително и с оглед съдържанието на оспорения Анекс № 1, на който е поставена дата 20.05.2021 г., съдебният състав е намерил, че показанията на тази свидетелка не съдържат ясни и категорични данни по спорните въпроси. Установено е, че в описите на обзавеждането и оборудването, за което се дължи отделна наемна цена, съгласно чл. 2 и чл. 3 от Анекс № 1, с които се създават нови ал. 2 и ал. 3 от основния договор, не се съдържа обзавеждане на кухня, за което според свидетелката е ставало дума през м. 06.2021 г. В показанията нямало никакви данни за това, че при преговорите за подписване на анекс към договора, които са чути от свидетелката, е договаряно част от наетите помещения в хотела да се предоставят за безвъзмездно ползване от наемателя на собственика на хотела. По отношение вида и съдържанието на подписвани според свидетелката анекси и декларации, за които е попитана изрично при разпита, от пълномощника на ищците, тя заявила че не знае за какво са и по какъв повод са съставени; според нея декларациите са подписвани по – късно /всъщност трите декларации носят дата 20.05.2021 г. и би следвало да са подписани едновременно с Анекс № 1, ако той е подписан именно на срещата между представителите на страните, на която е присъствала. Така е прието, че ясни и еднозначни показания за обстоятелствата, че в периода от 2021 г., за който говори свидетелката Н., дали С. Л. е подписал документи - анекси, съдържащи уговорките, за които ищците твърдят, че е постигнато съгласие с подписването на Анекс № 1 и Анекс № 2, не са събрани. Прието е, че не се подкрепя от други неоспорени доказателства твърдението на свидетелката, че анексирането на договора е било по настояване на С. Л., който освен управител е бил и съдружник в „Сунаким“ ЕООД /до м. 10.2021 г./ като е съобразено, че анексите са във вреда на дружеството и са икономически неизгодни. В частта, в която свидетелката е заявила, че не е имало конфликти между страните по договора за наем до м.09.2021 г., докато е била физически на работа по трудов договор като управител на ресторант и кухня, сключен между нея и наемателя „Сунаким“ ЕООД, и до този момент не е наблюдавала да е бил тормозен и заплашван управителя на „Сунаким“ ЕООД - С. Л., е прието, че показанията не са в противоречие с всички данни по приложените писмени документи -електронни документи, възпроизведени на хартиен носител, със заверка за вярност, от електронната кореспонденция между страните. Според съдържанието на електронната кореспонденцията никоя от страните не е направила изявление, от което да се заключи, че между тях са подписвани анекси, а е установено, че конфликтите започват приблизително по времето, когато в края на летния сезон на 2021 г. е прекратено трудовото правоотношение между „Сунаким“ ЕООД и С. Н. – управител на наемодателя „Наука - Инвест“ ЕООД. Установено е, че свидетелят С. Л. е изложил пред съда множество факти относно осъществен върху него тормоз и подписване под заплахи, в края на 2021 г. на документи, дадени му от управителя на „Наука - Инвест“ ЕООД и от съпругата му, без да му се предоставя екземпляр от документите, защото искали да развалят договора и да вземат хотела, както и заплахи да не се явява на делото като свидетел. Въззивният съд е приел, че в частта, относно упражнен тормоз и заплахи върху свидетеля, за да подпише Анекс № 1 с три броя декларации за съгласие, както и Анекс № 2, показанията не могат да се кредитират, тъй като за подобни действия няма данни в останалите събрани доказателства. По отношение на спорния факт за това, дали Анекси № 1 и № 2 са подписани преди да бъде заличен като управител, свидетелят е заявил, че докато е бил управител е подписал договора за наем, а анексите и декларациите са подписани от него на 15 или на 16 ноември 2021 г., със „стара дата“, тъй като не е устоял на натиска и заплахите. Същият е заявил още, че не е подписвал анекс, с който се променя наемната цена /това изявление е протоколирано на стр. 156 от първоинстанционното дело, на предпоследен и последен ред/ от протокола от съдебно заседание на 04.05.2022 г./ Установено е, че във въззивната жалба, че са изложени съображения, че това изявление следва да се третира като „абсолютна лъжа“ и въз основа на него да се откаже кредитирането показанията на този свидетел. Тъй като обаче с нито един от анексите, приложени по делото, не се променя наемната цена, а обратното, тя се запазва в договорения размер съобразно основния договор, въпреки че наемателят на практика се лишава от ползването на част от помещенията и несамостоятелни обекти от наетия имот, истинността на изявлението не се отрича, а се потвърждава. Въз основа на съвкупната преценка на събраните доказателства, в това число и от показанията на свидетеля С. Л., в частта, в която не е констатирано противоречие с останалите доказателства, както и от установените множество данни, съставляващи съвкупност от положителни факти /индиции/, годни за обосноваване на доказателствен извод по спорен отрицателен факт, съдът е направил извод, че Анекси № 1 и Анекси № 2 към процесния договор за наем от 19.05.2021 г. не са подписани до 14.09.2021 г., а най - рано във втората половина на м. 10.2021 г. Така е прието, че на практика ответникът по иска не е обвързан от тези изменения на договора, за които се твърдяло, че са настъпили с подписване на Анекс 1 и Анекс 2. Въззивният състав е посочил в обжалваното решение, че предпоставките за развалянето на двустранен договор по реда на чл. 87, ал. 1 от ЗЗД са: наличието на неизпълнение на задължение от насрещната страна по договора по причина, за която длъжникът отговаря, и изправността на страната, която иска развалянето. Посочено е, че за да настъпи правното действие на изявлението за разваляне на договора, е необходимо да е доказано, че са били налице законовите предпоставки на чл. 87, ал. 1 от ЗЗД с предоставяне от изправната страна по договора на подходящ срок за изпълнение или чрез безусловно изявление за разваляне поради невъзможност за изпълнение, за което длъжникът носи отговорност при безполезност на изпълнението или при уговорка за изпълнение непременно в определено време. Установено е, че ищците са се позовали както в исковата молба, така и в извънсъдебната покана за изпълнение, на неизпълнение на процесния договор за наем като основание за развалянето му, но не въз основа на клаузите, така както е постигнато съгласие с подписването му на 19.05.2021 г., а съгласно изменения на основния договор с Анекс № 1 от 20.05.2021 г. и Анекс № 2 от 11.06.2021 г., по отношение на които ответното дружество е заявило, че са подписани от бивш органен представител след прекратяване на представителното правоотношение. Въззивният съд е посочил, че съгласно формирана от състави на ВКС практика по реда на чл. 290 от ГПК /напр. решение № 84/23.06.2009 г. По т.д. № 681/2008 г. на ВКС, II т.о., решение № 32 от 18.06.2019 г. на ВКС по т.д. № 1109/2018 г., ТК и др., юридическо лице, което оспорва издаден от негов бивш органен представител частен документ с твърдения, че е съставен след прекратяване на представителното правоотношение, но е антидатиран, не е „трето лице” по смисъла на чл. 181 от ГПК и не може да се позовава на липсата на достоверна дата. Документът обаче не се ползва с обвързваща доказателствена сила относно датата на съставянето му и ако същата бъде оспорена от юридическото лице, тя следва да бъде установена с други доказателствени средства. Доказателствената тежест е за лицето, което претендира изгодни за себе си правни последици от фактите, удостоверени или обективирани в частния документ. В процесния случай, според въззивния състав, не само предвид разпределение на доказателствена тежест за спорния факт относно датата на анексите, но и в резултат на предприетото на другата страна доказване на отрицателен факт, следва да се приеме че Анекс № 1 от 20.05.2021г. и Анекс № 2 от 11.06.2021 г. са подписани след прекратяване на представителното правоотношение между „Сунаким“ ЕООД, [населено място] и С. Л. и заличаването му от търговския регистър при Агенцията по вписванията на 14.09.2021 г. Прието е, че тъй като законният представител на „Сунаким“ ЕООД е оспорил незабавно след узнаването неизгодните на дружеството съглашения, подписани от бивш управител от името на представляваното от него дружество, тези анекси са непротивопоставими на ответника. Въззивният съд е достигнал до извод, че тъй като по делото не се твърдяло и не е установено неизпълнение на задължения на наемателя, които да произтичат от клаузи на валидно възникналото правоотношение по договор за наем със съдържанието на документа с дата 19.05.2021 г., ответникът не е неизправна страна по договора и едностранното изявление за наемодателите за разваляне на договора не е произвело целеното с него правно действие за преустановяване на договорната връзка, на основание чл. 87, ал. 1 от ЗЗД. Така въззивният съд е приел, че след като правоотношението не е прекратено, а е действащо, за ответника не е възникнало задължението по чл. 233, ал. 1, изр. първо от ЗЗД за връщане на наетата вещ. Поради това, съдът е заключил, че предявеният иск е неоснователен и подлежи на отхвърляне. Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване на предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. При извършената служебна проверка, на основание чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, не се установиха основания да е налице вероятност съдебното решение да е нищожно. Също така не бяха установени основания, създаващи вероятност съдебното решение да е недопустимо при отсъствие на предпоставки за произнасяне по същество на спора. По отношение на твърдението за наличие на образувано наказателно производство, настоящият съдебен състав намира, че не е налице основанието съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК. Не може да се приеме, че е образувано наказателно производство, надлежно образувано дело за извършено престъпление по чл. 290 от НК, за да може да се приеме, че е налице отрицателна процесуална предпоставка за упражняване правото на иск, съответно съществуването на основание, обуславящо вероятност съдебното решение да е недопустимо. С оглед поставените от касатора правни въпроси, следва да се посочи, че посоченият в изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК първи правен въпрос не обосновава общо основание за допускане на касационно обжалване. Посоченият правен въпрос не е обусловил решаващата воля на въззивния съд. Въззивният съд е приел, че е налице антидатиране, доколкото представените частни диспозивитивни документи са били оспорени от страната, на която се противопоставят – ответника по иска. Въззивният съд е разгледал направеното оспорване, с оглед твърдението за антидатиране на анексите, като датата, посочена в тях, предхождаща прекратяване на представителната власт на лицето, направило изявление от името на наемателя, не е тази дата. Всъщност оспорването е на датата, като това оспорване е разгледано самостоятелно, за разлика от направеното оспорване, че това е сторено при упражняване на заплашване, което е разгледано самостоятелно. Освен това, така формулиран въпросът, не може да представлява общо основание за допускане на касационно обжалване, тъй като оспорването, независимо как е извършено се преценява от съда. В случая не е обуславящ въпроса, допустимо ли е да се твърди заплашване за подписване, след посочената в документа дата. В случая е възприето оспорването на автеничността и достоверността на датата и е прието, че е налице антидатиране, като самостоятелно е разгледано и възражението за твърдяно заплашване и е отхвърлено. Това обуславя извод, че по начина, по който е формулиран въпросът не може да представлява общо основание за допускане на касационно обжалване. Посоченият в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, втори правен въпрос, представлява винаги разрешен от въззивния съд правен въпрос, предвид задължението му, произтичащо от чл. 236, ал. 2 от ГПК да изложи мотиви на съдебното решение, в което да посочи всички оспорвания и възражения на страните, да ги обсъди, както и да обсъди всички доказателства и да посочи кои факти установява. Въззивният съд е разгледал подробно всички доказателства и е изяснил спора, като разпита на свидетелите е съпоставен и с други доказателства по делото. В случая липсва отклонение от задължителната и трайна практика на ВКС, изразена в ВС ППВС 1/53 и ВКС, изразена в ТР 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и ТР 1/2013 г., както и трайната практика на ВКС, изразена в множество решения, служебно известни на настоящия съдебен състав решение № 163/06.02.2020 г. по т.д. 271/19 г., решение № 134 от 2.12.2019 г. по т.д. 2780/18 г., решение № 144 от 22.11.2019 г. по т.д. 2579/18 г., решение № 55 от 3.4.2014 г. по т.д. 1245/13 г. и множество други. Поради изложеното не е налице допълнително соченото основание на чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Наличието на задължителна и трайна пракитка изключва наличието на формално посоченото допълнително основание съгласно т. 3, чл. 280, ал. 1 от ГПК. По отношение на поставения трети правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че във въззивната жалба не са обосновани предпоставките, предвидени в чл.266, ал. 2, т. 1 от ГПК. Освен това съдът не е приел, че е налице наличието на тези предпоставки поради това е оставил без уважение искането за приемане на нови писмени доказателства. Събирането на писмени доказателства от въззивния съд може да стане само при спазване на предпоставките, предвидени в чл. 266 от ГПК, в конкретния случай чл. 266, ал. 2 т. 1 от ГПК, след становище на насрещната страна. При липса на конкретни данни в тази насока, въззивният съд не се е отклонил от трайната практика на ВКС, поради което не е налице соченото от касатора правно основание. Липсват сочените допълнителни основания съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Посоченото във въпрос четири от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, съществено процесуално нарушение – липса на отвод на съдия, участвал в решаване на делото, при наличие на основание за това, настоящият съдебен състав намира, че е налице твърдение за съществено процесуално нарушение, което не може да представлява основание за допускане на касационно обжалване. Съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване се извършва само при спазване на предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК, като касаторът е длъжен да обоснове общо основание за допускане на касационно обжалване. Касаторът е длъжен да формулира процесуалноправен или материално правен въпрос, включен в предмета на делото и разрешен от въззивния съд, по начин, обуславящ изхода на спора. Не представлява основание за допускане на касационно обжалване, основание за отмяна съгласно чл. 281, т. 3 от ГПК и поради неправилност съдебното решение не може да се допусне до касационно обжалване. В настоящия случай твърдението за наличие на съществено процесуално нарушение може да се провери само при наличие на основание за допускане на касационно обжалване. Ето защо поставеният въпрос в т. 4 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, не обосновава основание за допускане на касационно обжалване. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното съдебно решение. С оглед изхода на настоящето производство и на основание чл. 78, ал.3 от ГПК на ответника следва да се присъдят разноски в размер на 5140 лв. Върховният касационен съд на Р България