Определение № 1528 от 07.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3717/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от А. Я. М., подадена чрез пълномощника му адв.Есен Ф. от САК срещу въззивно решение № 556 от 17.04.2022 г., постановено по в. гр. д. № 1783/2021 г. по описа на Софийски апелативен съд. С него е потвърдено решение от 04.02.2021 г., постановено по гр. д. № 17172/2018 г. на Софийски градски съд, с което: 1/ Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на А. Я. М. на основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ сумата от 5000 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 21.12.2018 г.-датата на предявяване на иска до окончателното плащане, представляваща обезщетение за неимуществени вреди в резултат от нарушаване на правото на ищеца за разглеждане и приключване в разумен срок на сл.д. № 1/1991 г., преобразувано в сл.д. № 780-П/1998 г. по описа на ВОП-София и ДП № 11-048/1999 г. по описа на ВОП-София, като искът е отхвърлен за разликата над уважения размер до пълния предявен размер от 100 000 лв.; 2/ отхвърлен е предявеният от ищеца М. иск по чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ за осъждане на ответника Прокуратура на Република България да му заплати сума от 90 000 лв., предявен като частичен от 938 798,40 лв., обезщетение за неимуществени вреди от неговото незаконно задържане и лишаването му от свобода за 48 месеца в периода от 02.01.1985 г. до 31.12.1988 г.; 3/ отхвърлена е и претенцията за сумата от 26 550 лв., представляваща обезщетение за причинени на ищеца имуществени вреди под формата на пропуснати ползи от невъзможността да реализира трудови доходи и съпътстващите ги трудови и социално-осигурителни права за периодите от 02.01.1985 г. до 10.04.1987 г. и от 12.10.1988 г. до 31.12.1988 г. поради незаконното му задържане и лишаване от свобода. В касационната жалба са релевирани оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и уважаване на отхвърлените искове. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържа искане за допускане в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК по следните въпроси: относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи във въззивната жалба и доказателствата по делото; за изтичането на погасителната давност за исковете по чл. 2, ал. 1, т. 1, предл. последно ЗОДОВ за обезщетяване на имуществените и неимуществените вреди от разследваните по забавено досъдебно производство деяния, в частност от неоснователното лишаване от свобода; както и обобщения от настоящия състав въпрос/ от въпросите под номер №2 и №3 в изложението/ относно критериите за определяне справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди при предявен иск по чл. 2б ЗОДОВ с оглед принципа на справедливост. Според касатора обжалваното решение е постановено в противоречие с ТР № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, решение № 65/2019 г. по т.д. № 183/2018 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 55/2014 г. по т.д. № 1245/2013 г. на ВКС, І т.о., решение № 63/2015 г. по т.д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 263/2015 г. по т.д. № 3734/2013 г. на ВКС, І т.о., решение № 111/2015 г. по т.д. № 1544/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., ППВС № 4/1968 г., решение № 126/2020 г. по гр.д. № 4374/2019 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 214/2019 г. по гр.д. № 3921/2017 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 117/26.04.2011 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 383/2011 г. по гр.д. № 1388/2010 г. на ВКС, І г.о., решение на КС № 2/2000 г., решение на КС № 4/1998 г. Касаторът твърди, че е налице и очевидна неправилност на решението в частта по иска по чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ поради липса на мотиви в тази част. Ответникът по жалбата Прокуратура на Република България не взема становище по нея. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Първоинстанционното производство е образувано по искове на А. Я. М. за осъждане на Прокуратура на Република България да му заплати следните суми: на основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ – сумата от 100 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване правото на ищеца като пострадал от престъпление за разглеждане и приключване в разумен срок на сл. дело № 1/1991 г., преобразувано в сл. дело № 780/1998 г. по описа на ВОП - София и ДП № 11-048/1999 г. по описа на ВОП – София; на основание чл. 2, ал. 1, т. 1, пр. последно ЗОДОВ – сумата от 90 000 лв., частичен иск от пълен такъв в размер на 938 798, 40 лв., заявена като обезщетение за неимуществени вреди от незаконното задържане и лишаване от свобода на ищеца за 48 месеца, в периода 02.01.1985 г. – 30.12.1988 г.; на основание чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ – за сумата от 26 550 лв., представляваща обезщетение за причинени на ищеца имуществени вреди под формата на пропуснати ползи от невъзможността да реализира трудови доходи и съпътстващите ги трудови и социално-осигурителни права за периодите 02.01.1985 г. – 10.04.1987 г. и 12.10.1988 г. - 31.12.1988 г. поради незаконното му задържане и лишаването му от свобода, като върху всички суми се претендира и законната лихва от датата на предявяване на исковата молба до окончателното плащане. По делото е установено, че ищецът е сред 517-те български граждани, върху които е била упражнена принуда за насилствена промяна на имената им. За постигане на целта е имало задържане и въдворяване в лагер „Б.“, в последствие преместен в [населено място], [община]. По повод на тези действия на 30.01.1991 г. е образувано сл. дело № 1/1991 г. по описа на Прокуратура на Въоръжените сили, впоследствие преобразувано в сл. дело № 781/98 на СВОП, а понастоящем с №II-048-99 по описа на ВОП, придобило обществена известност като делото за „възродителния процес“. Към датата на предявяване на исковата молба производството за наказване виновниците за възродителния процес е било все още в досъдебна фаза. От събраните по делото писмени доказателства се установява, че ищецът е разпитван по процесното следствено дело като свидетел, изявил е желание да предяви граждански иск в съдебната му фаза, както и да му бъдат предявени материалите по делото, за да се запознае с тях, подал е молба за ускоряване на наказателното производство. В този смисъл съдът е приел, че ищецът притежава качеството пострадал по смисъла на чл. 74, ал. 1 НПК като лице, претърпяло вреди от престъпление. С оглед изключително дългия период от време – над 27 години, в който наказателното производство не е приключило и е все още висящо в своята досъдебна фаза, съдът е счел за основателни твърденията на ищеца, че е налице нарушение на правото му на разглеждане и решаване на делото в разумен срок. Срокът на висящност значително надвишава срока, предвиден в НПК като абсолютна давност, водеща до погасяване на наказателното преследване за престъплението. За установяване на конкретно претърпените от ищеца неимуществени вреди е разпитан като свидетелят братът на ищеца, от чиито показания се установява, че на 02.01.1985 г. А. М. е бил арестуван и отведен в Б., където е бил задържан до края на м. ноември 1985 г., а след това - до края на 1988 г. е бил принудително изселен в [населено място], общ. Л.. През м. юни 1989 г. е бил екстрадиран в Република Турция. След като е бил принудително изселен в [населено място], ищецът е бил физически и психически отпаднал, станал е необщителен, като това състояние се е запазило и след напускането му на страната. Твърди, че ищецът е очаквал справедлив процес срещу лицата, отговорни за задържането и изтезаването му. Свидетелят Д. заявява, че е бил заедно с ищеца в една килия в Б. от м. май 1985 г., при изключително лоши условия за живеене. Сочи, че след освобождаването му ищецът е бил с влошено здравословно състояние, очаквал е, че виновните за осъществяваната репресия ще понесат своята отговорност, но впоследствие загубил надежда това да се случи. От правна страна съдът е приел, че по реда на чл. 2б ЗОДОВ държавата е длъжна да обезщети вредите, които са пряка последица от неразумно бавните действия на правозащитните органи, но не и вредите от престъплението. Съдът е обсъдил приложението на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД за определяне справедливия размер на обезщетението, като е приел, че ищецът е понесъл тежки страдания от лишаването му от свобода в Б. и принудителното му изселване в [населено място], а след това и принудителното му напускане на страната. Това обосновава повишена чувствителност към развитието на процеса за съдене на виновниците за репресиите, а липсата на възмездие за виновните лица води до негативни психически изживявания за пострадалия, изразяващи се в чувство за несправедливост и ненаказаност. Според съдебния състав обаче няма доказателства емоционалният дискомфорт на ищеца да е бил с твърдяната висока интензивност и да е продължил през цялото време на протичане на следственото дело. Ищецът не е бил дейно ангажиран като участник по делото, а от друга страна медицински данни за влошеното му здравословно състояние не са събрани. Поради това съдът е преценил, че справедливото обезщетение се равнява на сумата от 5 000 лв. По отношение на исковете с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ за осъждане на ответника да заплати на ищеца обезщетение за неимуществени и имуществени вреди съдът е приел, че са погасени по давност. При тези мотиви на въззивния съд настоящият състав намира следното по поставените в касационната жалба въпроси: По първия поставен въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи във въззивната жалба и доказателствата по делото не е налице противоречие на въззивното решение с цитираната от касатора практика на ВКС. Една част от въззивната жалба съдържа анализ на практиката на ЕСПЧ и за приложимостта на Конвенцията за защита правата на човека във вътрешното право, както и пресъздава личното убеждение на касатора за предубеденост на прокурора по висящото досъдебно производство. Тези принципни разсъждения не са относими към конкретиката на правния спор. Доводите на касатора, касаещи изживените от ищеца негативни преживявания, макар и лаконично, са обсъдени от въззивния съд. По въпроса относно погасителната давността за исковете по чл. 2, ал. 1, т. 1,пр. последно ЗОДОВ липсва допълнителният критерий за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Цитираната от касатора съдебна практика касае изтекла придобивна давност за имоти и съдържа правни разрешения за приложението на ЗС и ЗВСОНИ, които са неприложими в настоящия случай. Не е налице и основание за допускане на касационно обжалване на решението по тези искове и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Съгласно трайната практика на ВКС, за да е налице очевидна неправилност по смисъла на съдържанието на това понятие, е необходимо да е налице постановен правораздавателен акт, с който законът е приложен в неговия обратен, т. е. противоположен смисъл, или е приложена несъществуваща или отменена правна норма, или при произнасянето си съдът да е допуснал явна необоснованост на съдебния акт, вследствие на грубо явно нарушение на правилата на формалната логика. Във всички случаи, за да е очевиден подобен порок, то това следва да се установява в самия акт, без да е необходим допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти, което в случая не е налице по отношение на въззивното решение, независимо от лаконичните мотиви. Въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване в частта по иска по чл. 2б ЗОДОВ по обобщения от настоящия състав въпрос/ от въпросите под номер №2 и №3 в изложението/относно критериите за определяне справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди при предявен иск по чл. 2б ЗОДОВ с оглед принципа на справедливост. Касационното обжалване се допуска, за да бъде проверено съответствието на обжалваното решение с приетото в ППВС № 4/1968 г., в цитираните в изложението решения включително и цитираното решение № 272/2020 г. по гр.д. № 924/2019 г. на ВКС, ІV г.о. При наличие на задължителна и трайна практика по въпроса за определяне справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди при предявен иск по чл. 2б ЗОДОВ с оглед принципа на справедливост не се обосновава и необходимост за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. С оглед допускането на въззивното решение до касационно обжалване на касатора следва да се дадат указания за внасяне на държавна такса по сметка на ВКС в размер на пет лева за разглеждане на делото и за представяне на доказателства за внасянето й. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.,