Определение № 957 от 26.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4035/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Л. И. П., чрез процесуален представител адв. Г. Ю., против решение № 213 от 16.04.2025 г., постановено по в. гр. д. № 223/2025 г. по описа на Окръжен съд - Благоевград, в частите му: с която е потвърдено решение № 295 от 27.11.2024 г. по гр. д. № 803/2023 г. по описа на Районен съд - Гоце Делчев за предоставяне родителските права по отношение на роденото от брака на 17.10.2017 г. дете – И. А. П., на нейния баща А. Т. П., при когото е определено и местоживеенето на детето; с която е отменено частично решение № 295 от 27.11.2024 г. по гр. д. № 803/2023 г. по описа на Районен съд - Гоце Делчев и е определен режим на лични отношения между майката Л. И. П. и детето й И. А. П., както следва: през първите три месеца, считано от датата на влизане в сила решението, майката Л. П. следва да осъществява двучасови срещи със своята дъщеря И. П. всяка събота от месеца, от 10:00 ч. до 12:00 ч., в присъствие на посочено от ДПС лице, както и на бащата А. П., при преценка за необходимост от това от страна на съответния специалист, присъстващ на срещата; следващите три месеца, считано от датата на изтичане на предходно посочения период, майката следва да осъществява четиричасови срещи със своята дъщеря всяка събота от месеца, както и всяка последна неделя от съответния месец, от 10:00 ч. до 14:00 ч., в присъствие на посоченото от ДПС лице, както и на своя баща, но само и единствено при преценка, че това присъствие се налага, която преценка да бъде извършена от страна на съответния специалист, присъстващ на срещата; през следващите четири месеца, считано от датата на изтичане на предходно посочения период, майката следва да вижда своята дъщеря всяка първа и трета събота и неделя от месеца, от 10:00 ч. до 17:00 ч.; след изтичане на така определения десетмесечен период, първият месец след него майката да взема детето всяка първа и трета събота в 14:00 ч. и да го връща при своя баща в неделя до 14:00 ч., а след изтичане на този месец майката да взема детето всеки първи и трети петък в 16:00 ч. и да го връща при бащата в неделя до 16:00 ч.; след изтичане на описания дванадесетмесечен период, съответно всяка четна година майката има право да взема детето от дома на бащата от 10.00 ч. на 24 декември и да го връща в този дом в 18.00 ч. на 27 декември, както и за времето от 10.00 ч. на Разпети петък до 18.00 ч. на Светлия понеделник, а всяка нечетна година за времето от 10.00 ч. на 30 декември до 18.00 ч. на 1 януари на следващата година, както и за един месец през лятото ежегодно по време, което не съвпада с годишния платен отпуск на бащата; както и двамата родители да организират съвместно празнуването на рождения ден на детето от 9.00 ч. до 18.00 ч. в празничния ден, като съдът е задължил Дирекция „Социално подпомагане“ – [населено място], при създаване на пречки от родителите или други форми на отказ да сътрудничат, както и при настъпили изменения, налагащи промяна на защитните мерки, да уведоми съда по делото – Районен съд - Гоце Делчев, който, ако интересът на детето го изисква, следва да предприеме действия по реда на чл. 59, ал. 9 СК; ДСП също може да направи искане за изменение или допълване на мерките, постановени с настоящото решение в хипотезата на чл. 59, ал. 9 СК, съдът е указал, че работата с родителите и детето следва да продължи, докато бъде преценено, че нуждата от това е отпаднала; постановил е, че вина за разстройството на брака имат и двамата съпрузи. Касаторът обжалва решението, като неправилно и необосновано. Счита, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна по касация А. Т. П., подаден чрез процесуален представител адв. Н. Т., в който оспорва касационната жалба, като хаотична и необоснована. Претендира разноски. Дирекция „Социално подпомагане“ – [населено място] не изразява становище по касационната жалба. Касационната жалба е частично процесуално недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане, в частта с, която съдът се е произнесъл по въпроса, че вина за дълбокото и непоправимо разстройство на брака имат двамата съпрузи. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 2 ГПК, не подлежат на касационно обжалване въззивните решения по брачни искове, включително – относно въпроса за вината за дълбокото и непоправимо разстройство на брака. Поради това – в тази част, подадената от Л. И. П. касационна жалба, като процесуално недопустима, следва да се остави без разглеждане и касационното производство следва да се прекрати в същата част. В останалата част касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ВКС, след преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира: След преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства въззивният съд е приел за установено, че И. А. П. е [дата на раждане] от брака на Л. И. П. и А. Т. П., сключен на 25.08.2016 г. в [населено място], обл. Б.. Детето е диагностицирано през 2018 г. със заболяване „хемангиом”, като му е провеждана лечебна терапия в болнично заведение в [населено място] и му е предписано спазването на хранителен режим. На 25.12.2022 г. двамата съпрузи се разделили окончателно, като Л. П. заминала за няколко дни при своята сестра в [населено място], след което се върнала и се установила на квартира в [населено място]. Първоначално родителите сами уговорили режима на контакти с детето, а именно няколко дни през седмицата то да бъде при майката, след което при бащата в [населено място], който режим просъществувал около два-три месеца. Така в средата на 2023 г. И. заживяла за постоянно в дома на своя баща, баба и дядо в [населено място], като постепенно тя започнала да проявява отхвърлящо и избягващо поведение спрямо своята майка, отказвайки всякакъв контакт с нея, както лично, така и по телефона, включително отказвала да приема и закупуваните й подаръци. При всяка среща между майката и детето, последното категорично отказвало всякаква близост и търсело вниманието на своя баща. През м. септември 2023 г. Л. П. напуснала родителския актив на групата на своята дъщеря в детска градина „Надежда” в [населено място], като през месец февруари 2024 г. отново потърсила информация от учителите за случващото се с детето в училищната обстановка. През м. декември 2023 г. служители към ОЗД към ДСП - Х. се самосезирали, с оглед образуването на настоящото гражданско производство и във връзка с констатираните проблеми в отношенията между Л. П. и И., като в хода на обследването социален работник в нарочен доклад констатирал, че е налице процес на отчуждение от страна на детето спрямо майката, налагащ оказване на необходима подкрепа за възстановяване на подходящия модел на семейно функциониране. В тази връзка през януари 2024 г. страните по делото били насочени към използване на социална услуга от ДСП – [населено място] с цел възстановяване връзката на детето с неговата майка, както и преодоляване на натрупаното напрежение между родителите, под ръководството на социални работници и вещи лица. Ето защо между „Символ на любовта - дневен център за работа с деца с увреждания” и А. П., респ. Л. П. са подписани договори за ползване на определени социални услуги, като е съставен план за действие за осигуряване на сигурна и безопасна семейна среда за детето, в това число проследяване на неговата адаптация и интеграция в семейната среда на майката и преодоляване на настъпилата криза в семейството. Провеждани са ежеседмични срещи между психолог и ползващите социалната услуга, като след изтичане на първоначално заложения шестмесечен период на работа е констатирано, че заложените дейности в изготвения план се изпълняват в пълнота и е налице съдействащо поведение от заинтересованите страни, но негативното отношение на И. към Л. П. продължава, което и налага допълнителна социална работа и по-конкретно продължаване срещите между майката, бащата и детето в ЦОП под ръководството на психолог. Ето защо договорите между страните по делото и доставчика на социална услуга са подновени и през 2025 г., като е предвидено Л. П. да се възползва от социалните услуги „обучение за придобиване на умения” и „информиране и консултиране” в срок до 29.05.2025 г., а А. П. „терапия и рехабилитация - психологическа подкрепа” до 16.01.2026 г. Във връзка с така констатирания проблем в отношенията между майката и детето, в хода на първоинстанционното производство е изслушана и съдебно психиатрично-психологична експертиза, която потвърждава, че И. е патологично отчуждена от своята майка и при проведените тестове се доказва, че нейното отношение към Л. П. е много под нормата, въобще тя избягва фигурата на майката и не е привързана към нея, за разлика от отношението й към бащата, където обаче се наблюдава прекалена, над установената норма в процентно отношение, привързаност. Констатиран е конфликт на лоялност и след раздялата между страните детето е заело страната на своя баща, като при всеки опит за някакъв контакт с другия родител, този вътрешен конфликт се проявява и детето отхвърля своята майка. То изпитва чувство на вина към бащата, ако покаже някаква загриженост към майката. Комплексни са причините за проявата на синдрома на родителско отчуждение, а именно напускането на общия дом от страна на майката без представяне на адекватно обяснение за това на детето, още повече че преди самата раздяла те били неразделни и изключително близки; продължителният период на отдалеченост между майката и детето след неговото окончателно връщане в [населено място]; поведението на бащата, който не е отработил емоционално травмата си от раздялата, като по този начин пренасял емоциите си към бившата съпруга съзнателно или не към детето, което от своя страна пък започнало да възприема тези чувства на своя баща като свои. Доколкото И. възприема баща си като стабилна фигура, тази която не го е напуснала и му отделя нужното внимание и грижи, то в ситуация на стрес, то силно се привързва към отглеждащия родител и категорично отблъсква своята майка. Влошените отношения между страните по делото, на които детето ставало свидетел, само катализирали оформянето и стабилизирането на синдрома. Като извод е прието, че и двамата родители имат необходимите качества да възпитават и отглеждат адекватно и според нуждите своето дете, но е особено необходимо те да преустановят негативните си отношения един към друг, за да не натоварват с тези чувства и И., като в тази връзка е подчертано, че имат нужда от психотерапевтична помощ за оздравяване на връзката им в контекста на отношенията с детето. През септември 2024 г. И. П. е записана като ученичка в първи клас в Средно училище „Н. В.”, [населено място], като тя е успяла успешно да се интегрира в средата там, създавайки приятелски кръг. Към датата на приключване на устните състезания във въззивната инстанция се доказва, че грижите по обезпечаване на основните битови и здравни потребности на И. се поемат от бащата, като дефицити в тази насока не са констатирани. Той води детето на училище, осигурява подходящия контрол за детето, но и неговата майка посещава родителски срещи и предоставя средства за необходимите учебни помагала, тя се информира и за случващото се в училище от бащата и класния ръководител на детето. Както жилището на бащата, така и това на майката в пълнота отговарят на изискванията за отглеждане на малолетното дете. А. П. продължава да работи на две трудови позиции, с работно време от 8:00 часа сутрин до 18:00 ч. вечер, както и в събота до 13:00 ч., с реално месечно трудово заплащане около 1500 лева, а Л. П. е ангажирана също на трудов договор, с реално месечно възнаграждение от 1300 лева, при стандартен осемчасов работен ден. При тези данни въззивният съд е приел, че решението на първата инстанция да предостави упражняването на родителските права на бащата е правилно. Изтъкнал е, че вещите лица са категорични, че ако детето бъде изведено от дома на своя баща, то това би било шокиращо за неговата психика, с оглед изградената изключително близка връзка между двамата. Нито един от експертите не препоръчва като мярка отделянето на детето, въпреки съществуващия синдром на отчуждение между майката и И.. Съдействие на бащата указват неговата майка и сестра, И. живее с тях в дома им в [населено място], който е напълно пригоден за живеене; в последно изготвения социален доклад по делото и по указание на съда е събрана информация от класния ръководител на детето, че то е в достатъчна степен обгрижвано, снабдено с всички необходими материали за учебна подготовка, водено е и прибирано от сградата на училището от ответника, като и двамата родители изискват своевременна информация за порядките на детето в училище. Условия за добро отглеждане на детето съществуват и в апартамента на майката в [населено място], но от решаващо значение за упражняването на родителските права към този момент са желанията на детето, които съдът не може да пренебрегне, още повече че препоръка за друго от експертите не е налице. Преодоляването на синдрома на родителско отчуждение следва да се случи не с рязкото отделяне на детето от отглеждащия го вече родител, което и според психолозите би било грешка, а с продължаване на професионалната помощ, която и към този момент се указва на страните. От съществено значение в случая е определянето на режим на лични контакти между детето и майката, който следва да бъде съобразен със съществуващия проблем, но той не бива да бъде и прекалено рестриктивен за двете страни, защото това само би влошило още повече съществуващото отчуждение. Чрез режима на личните отношения, определен от съда при раздяла на родителите, трябва да се постигне възможност децата да растат и развиват под грижата и с подкрепата и на двамата родители. Поради острата необходимост от преодоляване на синдрома на родителското отчуждение, но съществуващото и към този момент нежелание у детето да се вижда със своята майка, въззивният съд на основание чл. 59, ал. 8, т. 1 и т. 2 СК е предписал за определен период от време защитна мярка, а именно осъществяване на личните отношения в присъствието на определено лице – социален работник, психолог или друг специалист, посочен от ДСП. Съдът е определил по-рестриктивен поетапен режим на лични контакти между майката и детето от този, посочен в диспозитива на първостепенния акт, но това се е наложило поради съществуващото към момента фактическо положение относно отношенията между майката и детето. Съдът е съобразил указанията на вещите лица за по-плавен преход при определяне на контактите – от краткосрочни към по-дългосрочни, като този вариант към този момент е по-благоприятен и за детето, тъй като то все още категорично не желае да пренощува в дома на майката, а да бъде то принуждавано насила би било пагубно за него /така и заключението на психолозите пред въззивния съд/ и само допълнително би го отблъснало. Посочил е, че при промяна на обстоятелствата посоченият режим винаги може да бъде променен, било по молба на родител или по искане на Дирекция “Социално подпомагане”. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Настоящият състав намира, че в случая не следва да се допуска касационно обжалване на решението. Касаторът сочи основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Формулира следните правни въпроси: 1. „Задължен ли е въззивният съд, когато потвърждава първоинстанционното решение или не изменя решението в основната си част, не препраща към неговите мотиви, да мотивира решението си, като се произнесе по направените във въззивната жалба оплаквания, както и съответно на жалбата се произнесе по правния спор, като посочи исканията и възраженията на страните, направи преценка на доказателствата, изложи фактическите си констатации, както и правните си изводи, съответно на чл. 272, вр. чл. 236, ал. 2 и чл. 273 ГПК?”; 2. „Достатъчно ли е въззивният съд само да посочи правните си изводи относно всеки елемент по спорното право, като формално заяви, че е извършил задълбочен анализ на събраните доказателства, без да са изложени собствени мотиви по какъв начин стига до правните си изводи?“; 3. „За необходимото съдържание на въззивното решение, за преценката на всички обстоятелства от съда, имащи отношение към вземане на решение в най-добрия интерес на детето, за необходимостта от ясно, точно и адекватно на обстоятелствата предписание относно личните отношения на детето с неупражняващия родителски права родител?“; 4. „Дали в производството, образувано по искане за предоставяне на родителски права и определяне на режим на лични контакти, съдът е длъжен да вземе предвид синдрома на родителско отчуждение и невъзможността да се осъществява действащият режим на лични контакти?“; 5. „За задължението на въззивния съд да прецени ефективността на действащия режим на лични отношения, определен и определение за привременни мерки, при констатирано неизпълнение поради обстоятелства, свързани с поведението на родителя, упражняващ родителските права и отчуждаване на детето от родителя, който не упражнява правата и отказа на детето да се вижда с този родител?“; 6. „Следва ли съгласно критериите за изменение на мерките по чл. 59, ал. 9 СК да се обсъдят обстоятелства относно отчуждаването на детето и поведението на отглеждащия родител спрямо другия родител за създаване на пречки от отглеждащия родител за осъществяване на лични отношения с другия родител?“ и 7. „Длъжен ли е съда да прецени всички доказателства и доводите на страните, в частност при преценка по чл. 59, ал. 2 СК, допустимо ли е съдът да обсъди само част от посочените в чл. 59, ал. 4 СК въпроси?“. Сочи, че въпросите са решени в противоречие с практиката, първият въпрос с приетото в т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 от 04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и решение № 295 от 19.12.2019 г. по гр. д. № 2620/2019 г. на ВКС, IV г. о., вторият въпрос с Тълкувателно решение № 1/2000 от 04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 295 от 19.12.2019 г. по гр. д. № 2620/2019 г. на ВКС, IV г. о., решение № 288 от 28.02.2020 г. по гр. д. № 134/2019 г. на ВКС, IV г. о., решение № 134 от 30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 12 от 16.02.2016 г. по гр. д. № 2184/2015 г. на ВКС, III г. о. и решение № 157 от 08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ВКС, II т. о., третият въпрос с решение № 102 от 27.07.2019 г. по гр. д. № 4210/2018 г. на ВКС, III г. о., четвъртият въпрос с Постановление № 1/1974 г. на Пленума на ВС, решение № 199 от 05.11.2014 г. по гр. д. № 480/2014 г. на ВКС, III г. о., решение № 54 от 02.07.2020 г. по гр. д. № 1816/2019 г. на ВКС, III г. о. и решение № 218 от 03.12.2019 г. по гр. д. № 763/2019 г. на ВКС, III г. о., петият въпрос с решение № 54 от 02.07.2020 г. по гр. д. № 1816/2019 г. на ВКС, III г. о., шестият въпрос с Постановление № 1/1974 г. на Пленума на ВС и седмият въпрос с решение № 218 от 03.12.2019 г. по гр. д. № 763/2019 г. на ВКС, III г. о. Поддържа бланкетно и, че решението е очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Атакуваното решение е валидно и допустимо. Касационната инстанция извършва самостоятелна преценка на правилността на въззивното решение в случай, че са нарушени правни норми и принципи, които нарушения го опорочат до такава значителна степен, че неправилността му произтича без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост и служебно или по искане на жалбоподателя го допуска до касационно обжалване. В случая, не се установява от съдържанието на мотивите на въззивния съд решението да е очевидно неправилно. Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси не обуславят допускане на касационно обжалване. Първият въпрос касаторът привързва с оплаквания, че съдът не е изложил собствени мотиви, съобразени с диспозитива на решението, тъй като не става ясно защо въпреки установения тежък синдром на родителско отчуждение детето не се извежда от увреждащата го среда, на майката не е предоставено упражняването на родителските права и не е определен режим на лични отношения, който да позволи на детето да възстанови връзката с майка си, след което остане постоянно при нея, и на бащата бъде определен режим на лични контакти. Според настоящия състав решението е мотивирано в съответствие с изискванията на закона и приетото в съдебната практика, включително в посочената в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, съгласно която въззивният съд трябва да даде отговор на оплакванията във въззивната жалба, да основе изводите си на събраните по делото доказателства, както и да обсъди всички доводи и възражения на страните. Именно това е начинът, по който е процедирал съда – мотивите му са подробни и ясни, въз основа на приетите от него за установени обстоятелства, след обсъждане на всички релевантни за решаването на спора доказателства. Изводите му на кого от двамата родители да се предоставят родителските права са на база експертното мнение, че би било пагубно за психиката на детето да се отдели от семейната среда при бащата, с която е свикнало и се чувства добре защитено и при отчитане на личните предпочитания на детето, като същевременно е предвидено поетапно възстановяване на връзката с майката чрез режима на лични контакти в подкрепяща среда. Както е посочил въззивният съд при промяна в обстоятелствата постановените мерки могат да се изменят. Вторият процесуален въпрос касаторът извежда с твърдения, че съдът е извършил само „повърхностен“ анализ на доказателствата, което обуславяло очевидната неправилност и явна необоснованост на решението. Не е налице твърдяното противоречие на правното разрешение по въпроса с цитираните решения на ВКС. Във връзка с приетото по-горе въпросът се преценява от настоящия състав като довод за неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК. Въпросите от трети до седми включително се отнасят до критериите за най-добрия интерес на детето. Въззивното решение е в съзвучие с ППВС № 1/1974 г. и приетото в цитираните от касатора актове на ВКС, защото упражняването на родителските права, местоживеенето, режимът на лични контакти с неотглеждащия родител и издръжката са определени в интерес на детето И. така, че да се създава нормална обстановка за поддържане на отношенията между момиченцето и родителите и да не става допълнителен източник на недоразумения и спорове между родителите. Съгласно задължителните указания и разяснения, дадени в т. II от ППВС № 1/12.11.1974 г., съдилищата, като изхождат от обстоятелствата на конкретния случай и интересите на децата, при решаването на спора относно упражняването на родителските права върху ненавършилите пълнолетие деца при развод, следва да съобразяват в съвкупност редица обстоятелства от най-разнообразно естество, като по съществените от тях са изброени примерно: възпитателските качества на двамата родители, техният морален облик, полаганите грижи и отношение към децата, желанието на родителите да отглеждат и възпитават децата след развода, привързаността на децата към родителите, полът и възрастта на децата, възможността трети лица да оказват помощ при тяхното отглеждане и възпитание, социалното обкръжение на родителя, на когото ще се предоставят родителските права, жилищно битовите и други материални условия на живот, с които всеки от родителите разполага, вината за дълбокото и непоправимо разстройство на брака, доколкото противобрачното поведение на брачния партньор има отношение към възпитанието на децата. Повечето от тези критерии за преценка са посочени изрично от законодателя в разпоредбата на чл. 59, ал. 4 СК – предишна редакция, както и в § 1, т. 5 от ДР на ЗЗДет. Следва да се подчертае, както е посочено и в множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, така решение № 111 от 28.05.2018 г. по гр. д. № 4185/2017 г., ІV г. о., решение № 222 от 24.06.2015 г. по гр. д. № 6894/2014 г., ІV г. о., че съдът не може да определи адекватни мерки относно упражняването на родителските права и личните отношения на детето, без да съобрази необходимите мерки за преодоляване на родителското отчуждение, готовността на родителите да ги приложат и поведението им в хода производството по делото. Неосъзнаването от родителя на вредните последици за детето от родителското отчуждение, несъдействието или активното противопоставяне срещу мерките за преодоляване на този психологичен проблем и отсъствието на готовност за продължаване на работата за преодоляването му, са показателни за отсъствието на родителски и възпитателски качества у съответния родител. Съдът е длъжен да съобрази отсъствието на тези качества у единия или у двамата родители, за да определи съдържанието на мерките относно упражняването на родителските права, както и да определи при какви условия да се осъществяват личните отношения на детето с другия родител и в каква степен да бъдат разширени или ограничени. В случая съдът е констатирал наличието на родителско отчуждение между И. и майка й, отчел е, че причина затова е поведението на двамата родители, които са в трайно влошени отношения и е взел мерки за преодоляването на това състояние на връзката дете – родител, поетапно. Относно възможните мерки за преодоляване на синдрома на родителско отчуждение и тяхната продължителност са нужни специални знания и изслушването на съдебно-психологическа експертиза, така решение № 102 от 27.06.2019 г. по гр. д. № 4210/2018 г. на ВКС, ІІІ г. о. Въззивният съд е уточнил на базата на приетата комплексна съдебно психиатрично-психологична експертиза, че на този етап детето не бива да бъде отделяно от баща си, но той трябва да съдейства за възстановяване на връзката с майката, чрез провеждане на лични контакти между нея и И., тъй като най-висшия интерес детето е да общува пълноценно с двамата родители. Определеният режим на лични отношения с неотглеждащия родител е балансиран не е прекалено разширен, тъй като цели възстановяване на връзката, същевременно режимът не е и прекалено ограничен и е съобразен с особеностите на детето и нуждата му да свикне с присъствието на майката постепенно. Ето защо не е налице противоречие с приетото от съда и константната практика на ВКС и не е налице допълнителното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите, каквото е настояването на касатора. Несъгласието с крайните изводи на съда, когато решението е съобразено с приетото в практиката тълкуване по прилагане на закона, не е основание за допускане на касационното обжалване. Касаторът не е обосновал наличието на посоченото цифрово специално допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. С оглед характера на спора, който задължава съдилищата служебно да следят за интереса на децата, поради което поверяват служебно не само валидността и допустимостта на въззивното решение и приложението на императивна материалноправна норма, но следят служебно изцяло за правилността на въззивния съдебен акт, настоящият съдебен състав не намира наличие на условия за допускане на касационното обжалване на други основания, непосочени от касатора. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение