Определение № 2712 от 03.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 302/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от Д. Г. Т. и Г. Д. Т. срещу въззивно решение № 277/24.10.2022 г. по гр. д. № 271/2022 г. на ОС - Сливен, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, с искане да се отмени и предявеният иск да се уважи. Претендират разноските по делото. В изложението по чл.284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди наличие на основанието по чл.280, ал. 1 т.1 и т.2 ГПК за допускане касационното обжалване. Насрещната странa-ответник в производството Държавата, с писмен отговор оспорва касационната жалба като неоснователна, оспорва да е налице соченото от касаторите основание за допускане касационното обжалване. Претендира разноски за защита от юрисконсулт. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, при преценката за допустимост на касационното обжалване, въз основа на данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционно решение № 342/13.05.2022 г. по гр. д. № 1592/2021 г. на РС- Сливен, с което е отхвърлен предявеният от Д. Г. Т. и Г. Д. Т. срещу Държавата/Република България/ отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал.3, пр. 3 от ГПК, че Държавата не е собственик на метален навес с размер 60/12 м. с идентификатор **** по КККР, одобрени със Заповед № РД-18-158/05.03.2020 г. на ИД на АГКК, с административен адрес: [населено място], находящ се в имот с идентификатор № ***, целия с площ 2617 кв. м., с трайно предназначение на територията: земеделска, с начин на трайно ползване: складова база, категория на земята, като ищците са осъдени да заплатят на ответника 150 лв. разноски за юрисконсултско възнаграждение. С въззивното решение съдът също е осъдил ищците да заплатят на ответника 150 лв. разноски за въззивната инстанция. Твърдят, че за процесната сграда е бил съставян АДС № 137139/26.0.9.1995 г., и към този момент сградата-представляваща манипулационен пунк за праскови, е била предоставена на „Фрукто“ ЕООД-приемник на ДФ“Фрукто“ /само сградата, без земята/. В последствие дружеството е преобразувано във „Фрукто“ ЕАД с Държавата като едноличен собственик на капитала му, в който капитал е включена сградата, но без терена, в който е построена сградата, и който терен е и продължава да е държавна собственост и понастоящем. Твърди, че по силата на приватизационна сделка за продажба на 80% от капитала на„Фрукто“ ЕАД на „Фрутекс“ АД от 31.03.1988 г., Държавата като принципал на ЕАД-то дотогава, е загубила собствеността върху процесната сграда-частна държавна собственост, тъй като престанала да е принципал на дружеството, вкл. и на активите, включени в капитала му, респ. и на процесната сграда, като след приватизационната сделка „Фрукто“ ЕАД се преобразува във „Фрукто“ АД. Последвала продажба на процесната сграда от „Фрукто“ АД на „Булметал“ ЕООД на 05.04.2002 г., и след това от „Булметал“ ЕООД на ищците на 12.04.2002 г., като и двата писмени договора не са в нотариална форма. Въпреки липсата на вещнопрехвърлително действие на двата писмени договора, ищците твърдят, че са придобили по време на брака между двамата /сключен 1988 г./ процесната сграда по давност, въз основа на установено от тях владение на 12.04.2002 г. по силата на частен писмен договор за продажба с „Булметал“ ЕООД, към което владение присъединяват и това на техния праводател от 05.04.2002 г., и това от 01.04.1998 г. на праводателя на последния „Фрукто“ АД, което владение на ищците продължавало и до подаване на исковата молба. Предприели действия да се снабдят с констативен нотариален акт за собственост в началото на 2021 г., но с отказът на областния управител на обл.Сливен от 27.04.2021 г. да отпише сградата от акта за държавна собственост, Държавата отказва да заличи легитимацията си на собственик и това обуславяло правният им интерес от отрицателния установителен иск за собственост срещу Държавата за сградата. Ответникът Държавата оспорва иска, както възразява, че процесната сграда е била държавна собственост като построена през 1976 г. върху държавна земя от държавно предприятие, като към момента на съставяне на АДС от 1995 г. същата е включена в капитала на „Фрукто“ ЕООД, гр.Сливен, и по силата на чл.17а ЗППДОП държавното имущество, предоставено за ползване и стопанисване на преобразуващи се държавни предприятия, се предоставя в собственост на тези дружества, ако изрично не е предвидено друго. Възразява, че поради липсата на валидни прехвърлителни сделки, процесният имот не се установява да е напуснал патримониума на „Фрукто“ АД и да е преминал в собственост на Д. Т., поради което е отказано отписването му от АДС. Възразява се още, че като последица от производство по несъстоятелност спрямо „Фрукто“ АД, дружеството е заличено като търговец с решение на съда на 09.02.2010 г., процесната сграда не е била разпоредена в хода на производството по несъстоятелност, поради което държавата отново е придобила собствеността върху нея от заличаването на „Фрукто“ АД като търговец, съгласно решението по т.10 на ТР № 1/03.12.2018 г. по т.д.№ 1/2017 г. на ОСТК на ВКС и по аналогия на чл.11 ЗН. Възразява, че едва от 12.04.2002 г за ищците може да започне да тече придобивна давност, която обаче е при недобросъвестно владение, защото знаят, че праводателят им не е собственик и предвидената форма е опорочена, и до 09.02.2010 г. не е изтекъл период от 10 години, а след 09.02.2010 г. е налице законова забрана по чл.86 ЗС за придобиване по давност на вещи-публична държавна или общинска собственост, респ. по пар.1 ДР на ЗС- за вещи, частна държавна или общинска собсвеност. Въззивният съд е подложил на собствена преценка събраните по делото пред първата инстанция писмени доказателства, свидетелски показания, съдебно-счетоводна експертиза, въз основа на които е установил твърдените от страните факти, които и не си били спорни, относно предоставяне на процесната сграда от Държавата на държавно предприятие, което е преобразувано във „Фрукто“ ЕООД през 1993 г., като в капитала на последното и в инвентарния опис е и процесната сграда, актуването на сградата с АДС № 137139/26.09.1995 г. на осн. чл.81 НДИ, последващите събития по преобразуване и приватизация на дружеството, последно „Фрукто“ АД, както и заличаването като търговец на „Фрукто“ АД с решение на ОС-Сливен от 09.02.2010 г. в резултат на приключило производство по несъстоятелност, като няма данни процесната сграда да е била разпоредена в производството по несъстоятелност, доколкото дружеството не е разполагало с краткосрочни вземания и парични средства, нито с краткотрайни или дълготрайни материални активи, които да са включени в масата на несъстоятелността. Установена е идентичност на процесната сграда –понастоящем с идентификатор № **** с площ 720 /723/ кв.м. по КК, с тази, описана в АДС от 1995 г. и със част от „Манипулационен пункт“ в [населено място], включен в капитала на дружеството „Фрукто“ ЕООД и заведен с инвентарен № 224 в балансовите книги на дружеството. Сградата по КК се намира в имот с идентификатор № *** с площ от 2617 кв.м. с предназначение на земеделска територия, начин на ползване- скадова база, и който имот е част от терен с площ 6670 кв.м. в землището на [населено място], също обект на горепосочения АДС от 1995 г. Установено е, че с писмен договор за продажба с нотариална заверка на подписите, сключен на 12.04.2002 г., между „Булметал“ ООД, продавач, и Д. Г. Т., купувач, продавачът се е съгласил да продаде на купувача метален навес с размери 60/12-720 кв. м., находящи се в [населено място] на цена 6000 лв., като не е установено „Булметал“ ООД да разполага с документи за придобиване на метален навес с размери 60/12м-720 кв.м. в землището на [населено място]- от страна на това дружество е заявено, че не разполага с такива, нито е установено от Агенция по вписвания прехвърляне правото на собственост върху такъв обект по партидата на „Булметал“ ООД. По тази причина въззивният съд не е кредитирал показанията на свид. К. в частта, с която се сочи, че „Булметал“ ООД е придобило срещу задължения навеса. При така установените факти, въззивният съд е приел, че предявеният отрицателен установителен иск е допустим, но неоснователен. Правните му изводи по същество на спора са изложени по твърденията на ответника, че е собственик на процесната сграда, вкл. и на основание чл.11 ЗН въз основа на твърденията, че правото на собственост върху имота е придобито, когато имотът е останал непродаден в производството по несъстоятелност и дружеството е заличено. Приел е въззивният съд, че в следствие на преобразуването на ДФ „Фрукто“ (правоприемник на ДКК „Иван Лилов“ и „Булгарплод“) в „Фрукто“ ЕООД през 1993 г., последното дружество е придобило всички активи и пасиви, вкл. и включената в капитала и счетоводния баланс сграда с идентификатор № ****( но под № 224- склад), и така по силата на чл. 17а от ЗППДОбП (отм.) процесният обект е придобит през 1993 г. от „Фрукто“ ЕООД, като с включването му в капитала на търговско дружество (макар държавата или общината да е едноличен собственик на капитала на това дружество), имотът става собственост на търговското дружество, т.е. частен субект на правото, а не на държавата и чл.86 ЗС не намира приложение в случая, в който смисъл се е позовал и на относима практика на ВКС по въпроса. Също така е прието, че с преобразуването на „Фрукто“ ЕООД в „Фрукто“ ЕАД, последното се явява правоприемник на имуществото му, а последващия договор за приватизация от 31.03.1998 г., с който Агенцията за приватизация е прехвърлила 80% от капитала на „Фрукто“ ЕАД на „Фрутекс“ АД, след което е вписано вписано преобразуването на „Фрукто“ ЕАД в „Фрукто“ АД, не прави правоприемника по приватизационния договор „Фрутекс“ АД собственик на процесния навес, защото сделката прехвърля 80 % от акциите, част от капитала на „Фрукто“ АД, но не и правото на собственост върху процесния обект.Съответно правото на собственост върху процесния обект е счетено да не е прехвърлено от „Булметал“ ООД на ищците с писмен договор от 12.04.2002 г., тъй като договорът, поради неспазване на предвидената в закона форма, е недействителен, а и праводателят по него не може да прехвърли права, които не притежава (не е установил да е придобил валидно правото на собственост), и така правото на собственост върху процесната сграда е останало в патримониума на „Фрукто“ АД. След проведеното и приключило производство по несъстоятелност спрямо „Фрукто“ АД, със заличаването на дружеството с решение № 49/09.02.2010 г. по т. д. 235/2008 г. на ОС-Сливен, същото е загубило своята правосубектност, а недвижимите и движими вещи, останали непродадени в производството по несъстоятелност, се придобиват от държавата/или от общината, съгласно решението по т. 10 от ТР № 1/2017 г. по тълк. д. № 1/2017 г. на ОСТК. Прието, че в случая процесният обект, макар и попадащ в обхвата на земеделска територия, е самостоятелен обект на собственост, с траен начин на ползване за складова база и така не попада в нито една от хипотезите на чл. 3 от ЗОбщС, като е неприложим чл.25 от ЗСПЗЗ, при което със заличаването на „Фрукто“ АД, не общината придобива правото на собственост върху сградата, а държавата. Позовавайки се на разпоредбата на параграф § 1 от ЗДЗС и последвалите му изменения, както и на Решение № 3/24.02.2022, по к.д. № 16/2021 г. на КС, с което тези разпоредби са обявени за противоконституционни, е прието, че давността за придобиване на държавни и общински имоти не тече за периода от 31.05.2006 г. до 07.03.2022 г., като с обявяването им за противоконституционни не е засегнат досегашния им ефект, а изводите в мотивите на посоченото Решението на КС за придаденото ретроактивно действие, е посочено да се отнасят до законодателното решение да бъде удължен мораториума, което макар да е било допустимо, не е следвало да се прилага за основните конституционни права, каквото е правото на собственост, но не и да се има предвид различно приложение в темпорално отношение на влязлото в сила конституционно решение. Твърдението на ищците, че те са придобили процесната сграда по давност, е прието за неоснователно, макар да е установено, че те са владели имота от датата на недействителния договор за продажба от 12.04.2002 г. Първо, защото владението им като получено по невалиден договор, изисква 10 годишен период на осъществяването му, който не е изтекъл до придобиването на имота от държавата – м.02.2010 г., а след този момент по отношение на процесния обект не тече придобивна давност съгласно параграф § 1 от ЗДЗС, и така ищците не могат да придобият по давност правото на собственост върху процесния навес, нито към м. 02.2010 г., нито до момента на предявяване на исковата молба. И второ, защото ищците не могат да присъединят владението на своите праводатели съгласно чл. 82 от ЗС, тъй като по делото не се установявало универсално или частно правоприемство между „Фрукто“ АД и „Булметал“ООД, както и такова между ищците и „Булметал“ ООД. По тези съображения е формиран краен решаващ извод, че от момента, в който „Фрукто“ АД е изгубило своята правосубектност, ответникът се легитимира като собственик на процесната сграда - навес с идентификатор № ****, представляваща част от „Манипулационен пункт“ в [населено място], и първоинстанционното решение, с което искът е отхвърлен, следва да се потвърди, с обусловената от това отговорност за разноските. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба, са поставени следните въпроси в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, по които се сочи противоречие с Решение № 207/06.01.2020 г. по гр.д.№ 4662/2019 г. на ІІІ г.о. на ВКС и на Решение № 3/24.04.2020 г./ в сила от 12.05.2020 г. по к.д.№ 5/2019 г. на КС, а именно: 1/ Представлява ли приложимо право нормата на § 1, ал. 1 от ЗДЗС, в последната му редакция, обн. в ДВ., бр. 7 от 2018 г. и § 2 от ЗРЗИЗС за периода от 01.01.2018 г. до 07.03.2022 г. преди да бъде обявена за противоконституционна с Решение № 3 от 24.02.2022 г. /в сила от 07.08.2022 г./, постановено по Конституционно дело № 16/2021 г. на Конституционния съд на РБ и изтеклото време следва ли да се счита за време, през което е спряна придобивната давност за имоти - частна държавна собственост по висящо съдебно производство? 2/ Може ли гражданския съд, на основание чл. 5, ал. 1 и ал. 2 от КРБ да откаже да приложи нормата на §1 от ЗДЗС, в редакцията му от 19.01.1018 г. по неприключило съдебно производство, ако в хода на производството, неприключило със съдебен акт пред първата инстанция, нормата е обявена за противоконституционна? Следва ли въззивната инстанция да се позовава на обявената за противоконституиионна норма като цени изтеклото време от влизането в сила на противоконституционната норма до отмяната и за време, през което не тече придобивна давност за имоти - частна държавна собственост? 3/ Влизането в сила на Решението на КС за обявяване на противоконституционност на закон има ли за последица отмяна на действието на този закон с обратна сила, което да е равнозначно на начална липса на основание за приложението му, когато този закон урежда спирането на давностните срокове на придобивната давност? 4/ Когато е обявен за противоконституционен закон, който урежда спирането на давностните срокове на придобивната давност по отношение на някоя от страните по висящо производство, неговото действие е ограничено във времето, но времето на действието му не е приключило към момента на обявяването му за противоконституционен, следва ли изтеклото време от влизането в сила на отменената норма до отмяната и да се счита за период, през който е спрял давностния срок и такова тълкуване представлява ли частично приложение на обявената за противоконституционна норма, ако съдът по висящо производство се позове на нея за периода до отмяната и? 5/Отричането на времето от влизане в сила на закон, който урежда спиране на давностните срокове до обявяването му за противоконституционен за част от изтеклите срокове на придобивната давност по висящо съдебно производство, извършено ли е на съществуващо и годно правно основание? 6/ Когато закон, който урежда спиране на сроковете на придобивната давност, във времето на действието си бъде обявен за противоконституционен, следва ли изтеклото време от влизане в сила на закона до обявяването му за противоконституционен да се прибави към общия срок на изтеклата давност по висящи съдебни производства, когато общия давностен срок, включително и присъединения изпълва изискванията за придобиване на собственост? Всички поставени въпроси от касаторите, обобщени от касационната инстанция съгласно правомощието й по т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, се свеждат до относимия въпрос, обусловил и извода на въззивния съд, а именно: По съдебно производство, заварено висящо във въззивната инстанция към влизане в сила на Решение № 3 от 24.02.2022 г. по к.д. № 16/2021 г. на Конституционния съд на РБ /в сила от 07.08.2022 г./, с което нормата на § 1, ал. 1 от ЗДЗС, в последната му редакция, обн. в ДВ., бр. 7 от 2018 г. и на § 2 от ЗРЗИЗС са обявени за противоконституционни, следва ли съдът да зачете периода от 01.01.2018 г. до 07.03.2022 г. за време, през което не тече придобивна давност за имоти - частна държавна собственост ? Въпросът се явява обуславящ извода на въззивния съд относно невъзможността в периода 31.05.2006 г. до 07.03.2022 г. да тече придобивна давност за имоти държавна или общинска собственост поради действието на разпоредбата на § 1 от ЗДЗС. С решение № 3/24.02.2022 г. по к.д. № 16/2021 г. на Конституционния съд на Република България (обн. ДВ, бр. 18/4.03.2022 г., в сила от 07.03.2022 г. ) са обявени за противоконституционни разпоредбите на § 1, ал. 1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността (обн., ДВ, бр. 46/2006 г., посл. доп., ДВ, бр. 18/2020 г.) и на § 2 от Заключителните разпоредби на Закона за изменение на Закона за собствеността (обн., ДВ, бр. 7/2018 г.). С първата разпоредба давността за придобиване на имоти - частна държавна или общинска собственост, спира да тече до 31.12.2022 г. включително (считано от 31.05.2006 г.), а с втората е придадено обратно действие на последното по време удължаване на срока на спиране на давността за придобиване на имоти частна държавна или общинска собственост, прието с § 1 ЗИЗС, доколкото разпоредбата на § 1 ЗИЗС е обнародвана в ДВ, бр. 7 от 19.01.2018 г., но влизането й в сила е определено с § 2 ЗР на ЗИЗС да е със задна дата от 31.12.2017 г. Конституционният съд /КС/ е обявил за противоконституционна разпоредбата на § 1, ал.1 ЗДЗС, като противоречаща на чл. 17, ал. 1 и, ал. 4 от Конституцията, като изрично е посочил, че с обявяването нормата за противоконституционна, не се засяга нейният досегашен ефект, и съгласно чл. 151, ал. 2, изр. трето от Конституцията последиците от преустановяване на мораториума настъпват от момента на влизане на решението му в сила, т.е. последиците от преустановяване на мораториума настъпват от момента на влизане на решението на КС му в сила (три дни след обнародването му) съгласно изричното разпореждане на КС за това. Като е обявил нормата на § 2 ЗР на ЗИЗС за противоконституционна, КС съд изрично е посочил, че с нея с обратна сила се отнема вещноправният ефект на давностното владение, осъществявано в периода от 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г., в противоречие на чл. 4, ал. 1 и на чл. 17, ал. 1 и, ал. 3 от Конституцията, тъй като засяга вече придобити права - в случая правото на собственост, придобито по давност в този период. Съгласно постановките на Решение на КС № 3/28.04.2020 г. по к. д. № 5/2019 г., където е прието, че спрямо правоотношения, предмет на висящи съдебни производства, обявеният за противоконституционен закон не се прилага, то съдът, разглеждащ висящ пред него правен спор, не следва да приложи противоконституционната норма на § 2 ЗР на ЗИЗС (обн., ДВ, бр. 7/2018 г.) и трябва да зачете давностния срок, но само за периода 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г. В този смисъл са и постановените след Решение № 3/24.02.2022 г. по к.д. № 16/2021 г. на КС решение № 50080 от 26.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1814/2021 г., II г. о. и решение № 50141 от 25.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3194/2021 г., I г. о., разрешенията по които се споделят и от настоящия касационен състав. Предвид задължителния за съдилищата характер на решенията на КС- чл.14, ал. 5 ЗКС, следва извод, че за периода 31.05.2006 г. - 30.12.2017 г. и 20.01.2018 г. - 7.03.2022 г. придобивната давност за имоти частна държавна или общинска собственост не е текла по силата на установения от законодателя мораториум; същата започва да тече с влизане в сила на решението на КС на 8.03.2022 г., а за времето от 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г. давностният срок следва да бъде зачетен от съда. Въззивното решение влиза в противоречие с горепосочените решения на КС в частта, в която е прието, че по силата на наложен със закон мораториум не е текъл срокът за придобиване на собственост при давностно владение за периода 31.12.2017 г. - 19.01.2018 г. Това противоречие, обаче, не е достатъчно, за да обоснове допускане на същото до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 или т.2 ГПК, тъй като и при съобразяване на периода 31.12.2017 г.-19.01.2018 г. в случая не би изтекъл срокът по чл.79, ал. 1 ЗС за придобиване на процесния имот по давност от ищците-касатори. Според решаващите мотиви на въззивния съд, давност в полза на ищците е могла да започне да тече от 12.04.2002 г. до 09.02.2010 г, като теченето на срока по чл. 79, ал. 1 ЗС след тази дата е било спряно по силата на приетия мораториум, предмет на горепосоченото конституционно дело. Дори към периода 12.04.2002 г.- 09.02.2010 г. (7г9м28д) да се прибави и периодът от 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г. (20д), доколкото ищците поддържат, че към подаване исковата молба по делото (10.05.2021 г.) е изтекъл законовия 10 год. срок за придобиване имота по давност от тях така че държавата го е загубила, то общо изтеклият срок е по-кратък от изискуемия от закона срок от 10 години, поради което не се променя крайният извод на въззивния съд за това, че Държавата не е загубила придобитото от нея през м.02.2010 г. право на собственост върху процесния имот, защото не се установява ищците да са го придобили по давност в посочения от тях период от време. Следва да се добави, че посоченото от касаторите решение № 207/06.01.2020 г. по гр.д.№ 4662/2019 г. на ІІІ г.о. на ВКС се явява неотносима съдебна практика като постановено преди Решение на КС № 3/24.02.2022 г. по к.д. № 16/2021 г. и не обуславя наличие на допълнителното основание за селекция по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, съответно и за частта от последния поставен въпрос, относима към присъединяването на владение, макар въззивният съд да е изложил мотиви в тази връзка, то касаторите не са формулирали нито конкретен правен въпрос, който да е относим към извода на въззивния съд, нито сочената от касаторите съдебна практика – решение на ВКС и на КС, е относима към тази проблематика, поради което не са налице общото и специалното основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК по въпроса за възможността за присъединяване към владението на ищците след 12.04.2002 г. и това на горепосочените две дружества преди тази дата. За пълнота на изложението следва да се посочи, че в практиката на ВКС (решение № 178 от 09.07.2014 г. по гр.д.№ 7749/2013 г. на ВКС, І г.о., решение № 699 от 02.11.2010 г. по гр.д.№ 1572/2009 г. на ВКС, І г.о., решение № 178 от 9.07.2014 г. по гр. д. № 7749/2013 г. на ВКС, I г. о., решение № 48/1.09.2018 г. по гр.д.№ 1669/2017 г. на ВКС, ІІ г.о..), се приема, че присъединяването на владението е допустимо само при наличие на правоприемство между двамата владелци: общо правоприемство /при наследяване/ или частно правоприемство /когато вторият владелец получава владението върху определен имот от предходния владелец на правно основание, което е годно да прехвърли собствеността върху имота/, с която практика въззивното решение е в съответствие, което изключва възможността за евентуално допускане касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по такъв въпрос, ако и да беше формулиран. Не се установяват и предпоставките по чл.280, ал.2 ГПК за допускане касационно обжалване. Горните съображения обосновават извод за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора, касаторите нямат право на възстановяване на разноски в настоящето производство, като дължат на ответника по касация разноски за защита от юрисконсулт Иван И. за отговора на касационната жалба, в размер на 150 лв. съгласно чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащане на правната помощ, вр. чл.78, ал.8 ГПК. С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК