Определение № 3041 от 16.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 435/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. Д. П. - пълномощник на Г. Й. Г., действащ със съгласието на баща си Й. Г. М., против въззивно решение № 144/11.08.2022 г., постановено по в. гр. д. № 212/2022 г. на Апелативен съд - Бургас, в частта с която е потвърдено решение № 48/18.03.2022 г. по гр. д. № 173/2021 г. на Окръжен съд - Ямбол, в частта с която претенцията на касатора по предявения против „ДЗИ Общо застраховане“ АД иск с правно основание чл. 226, вр. чл. 223, ал. 1 КЗ /отм./ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, настъпили от ПТП на 04.06.2016 г., ведно със законната лихва за забава върху сумата, считано от 21.06.2021 г. е отхвърлена над сумата от 55 000 лв. до предявения размер от 100 000 лв. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване, касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. „Кои са конкретно съществуващите обстоятелства, които съдът следва да вземе предвид при определяне размера на обезщетение за неимуществени вреди по справедливост, на основание чл. 52 от ЗЗД, при предявен пряк иск срещу застрахователя?“; 2. „Може ли изводът на съда за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат да почива на предположения или е нужно същият да бъде доказан по категоричен начин, без каквито и да било съмнения?“; 3. „Достатъчно ли е, за да се приложи разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, да се докаже единствено обстоятелството, че пострадалият при ПТП пътник е пътувал в лек автомобил и не е ползвал предпазен колан или намаляването на обезщетението за вреди на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по- малък обем, ако по време на произшествието пострадалият е ползвал предпазен колан?“; 4. „Кои е отговорен за спазване на изискването за превозване на малолетно дете в автомобил при използване на предпазен колан или други обезопасителни системи и каква е връзката между тази отговорност и действията на участниците в ПТП-то, както и дали неизпълнението на задължението за поставяне на предпазен колан може да обоснове съпричиняване на малолетния пострадал?“ и 5. „При постановяване на съдебния акт следва ли въззивният съд да изложи мотиви, в които да посочи всички твърдения и възражения на страните и правните изводи на съда по тях, след като обсъди всички доводи на страните и всички релевантни за спора доказателства в тяхната съвкупност?“. Сочи противоречие по първия въпрос с ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 12/14.07.2022 г. по т. д. № 194/2021 г. на ВКС, I т. о., решение № 103/02.11.2020 г. по т. д. № 2181/2019 г. на ВКС, I т. о., решение № 95/24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на ВКС, I т. о., решение № 749/05.12.2008 г. по т. д. № 387/2008 г. на ВКС, II т. о., решение № 42/21.05.2021 г. по т. д. № 494/2020 г. на ВКС, II т. о., по втория и третия с ППВС № 17/18.11.1963 г., решение № 12/14.07.2022 г. по т. д. № 194/2021 г. на ВКС, I т. о., решение № 33/04.04.2012 г. по т. д. № 172/2011 г. на ВКС, II т. о., решение № 54/22.05.2012 г. по т. д. № 316/2011 г. на ВКС, II т. о., решение № 144/27.12.2016 г. по т. д. № 1000/2015 г. на ВКС, II т. о., решение № 98/24.06.2013 г. по т. д. № 596/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, II т. о., решение № 99/08.10.2013 г. по т. д. № 44/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 16/04.02.2014 г. по т. д. № 1858/2013 г. на ВКС, I т. о., по четвъртия с решение № 75/04.07.2022 г. по т. д. № 972/2021 г. на ВКС, I т. о., решение № 44/23.06.2020 г. по т. д. № 1879/2019 г. на ВКС, I т. о., решение № 19/08.02.2017 г. по гр. д. № 50177/2016 г. на ВКС, IV г. о., а по петия с решение № 200/23.12.2019 г. по гр. д. № 3779/2018 г. на ВКС, IV г. о., решение № 222/27.03.2018 г. по т. д. № 505/2017 г. на ВКС, II т. о. и решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответната страна по касация „ДЗИ Общо застраховане“ АД, в който излага становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението в обжалваната от Г. Й. Г. част, а по същество в тази част решението е правилно и законосъобразно. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение. Третото лице помагач ЗД „Бул инс“ АД не е подало отговор и не изразява становище по касационната жалба. Подадена е и насрещна касационна жалба от „ДЗИ Общо застраховане“ АД,в осъдителната част на решението. Релевират се доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК по следния въпрос - Предявяването на иска за парично вземане като частичен и последвалото негово увеличение по реда на чл.214,ал.1 ГПК нямат за последица спиране и прекъсване на погасителната давност по отношение на непредявената част от вземането.Сочи противоречие с т.1 ТР № 3/2019 г.ОСГТК на ВКС. Г. Й. Г., действащ със съгласието на баща си Й. Г. М., чрез адв. Д. П., е подал отговор, в който изразява становище за недопустимост и неоснователност на насрещната касационна жалба. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на IV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: С обжалваното решение е отменено частично първоинстанционното решение в отхвърлителната му част и застрахователят „ДЗИ Общо застраховане“ АД е осъден да заплати на Г. Й. Г. допълнително сумата 5000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, настъпили от ПТП на 04.06.2016 г., ведно със законната лихва за забава върху сумата, считано от 21.06.2021 г.; първоинстанционното решение е потвърдено в останалата обжалвана част, с която исковата претенция на Г. Й. Г. е отхвърлена над сумата от 55 000 лв. до пълния предявен размер от 100 000 лв. Решението е постановено при участието на третото лице помагач - ЗД „Бул инс“ АД. Въззивният съд е приел, че с акта на наказателния съд е установено, че на детето са били причинени три средни телесни повреди - тежка съчетана травма, протекла с клинично изявена картина на травматичен шок, довела до разстройство на здравето, временно опасно за живота; счупване на тялото на бедрената кост на десния крак с изразена дислокация на костните фрагменти, довело до трайно затруднение движенията на десния долен крайник за срок от пет-шест месеца и счупване на тялото на бедрената кост на левия крак с изразена дислокация на костните фрагменти, довело до трайно затруднение движенията на левия долен крайник за срок от пет - шест месеца. Освен тези последици от деянието, от двете заключения на съдебно-медицинската експертиза е установено, че пострадалият е получил контузия на белите дробове с малък излив в ляво, а при прегледа му са констатирани масивни, груби, видими с просто око и с неравни повърхности белези на двете бедра с дължина около 17-18 см., без тенденция да изчезнат. Безспорно е, че Г.Й. Г. е бил приет на 04.06.2016 г. в ОАРИЛ Ямбол в състояние на травматичен шок, в съзнание и при изписването му на 06.06.2016 г. е насочен към ортопедично отделение на „Еврохоспитал“ Пловдив за оперативно лечение. В делото липсват медицински документи от престоя му там, но от последващите епикризи, издадени съответно на 28.05.2017 г. и 06.07.2017 г. от същото болнично заведение, е установено, че в двата долни крайника са били поставени метални остеосинтези, които са премахнати с две отделни операции около година по-късно. В съдебно заседание в.л. д-р Ч. е посочил, че по твърдения на майката се е получило разместване на металните тела и се е наложило гипсиране на крайника, за което няма медицинска документация, но това е напълно възможно от медицинска гледна точка и не променя медико-биологичната характеристика на увреждането,като към днешна дата има възстановяване на крайниците и засегнатите органи и системи,а единственото необратимо увреждане е обезобразяването на тялото. От гласните доказателства е установено, че Г. Й. Г. претърпял болки, страдания и неудобства от проведеното продължително лечение, нуждаел се изцяло от помощта на своите близки, тежко понесъл изолацията от средата и приятелите си. При определяне на справедливия размер на обезщетението, съдът е отчел, че белезите са видими, обемни, груби и неравни, без тенденция към изчезване, достигащи почти до коленете, поради което на детето е причинено обезобразяване на крайниците; преживял е поредица от операции - за поставяне и премахване на имплантите, а по-късно е проведена и рехабилитация; Ниската му възраст към момента на произшествието предполага по-трудно справяне с болката, неудобствата и срама от белезите. Приел е за основателно възражението на застрахователя за съпричиняване. Посочил е, че в противоречие с логичните и опитните правила е да се твърди, че изпадането от автомобила може да причини по-малко вреди от оставането на пострадалия вътре в купето - това би обезсмислило изцяло системата за обезопасяване чрез колан, чиято цел е именно да задържи тялото съм седалката и да предотврати изпадане в движение,поради което не е приел заключението на вещото лице в частта му с която е прието, че ако пострадалият е бил със закопчан предпазен колан е щял да получи същите травматични увреждания. Приел е, че сумата 88 000 лв. се явява справедлив размер на обезщетението и след редукцията му и приспадане на доброволно изплатените 25 000 лв.на ищеца следва да се присъди сумата 55 000 лв.,т.е. допълнително още 5 000 лв. Възражението на застрахователя за погасяване по давност на претенцията за увеличения размер от 25 000 лв. е приел за неоснователно,тъй като се касае за допуснато увеличение на иска, а не за непредявена част от частичен иск,направено в рамките на срока по чл.116,б.“б“ ЗЗД. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените от Г. Й. Г. въпроси. Решението не е постановено в противоречие с цитираната в изложението задължителна практика относно това как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя. В съответствие с указанията дадени в ППВС № 4/1968 г. и приетото в посочената казуална практика на ВКС по чл. 290 ГПК, като значими за определяне обема на вредите и размера на дължимото обезщетение въззивният съд е счел: датата на процесното застрахователно събитие - 04.06.2016 г., действащите към този момент лимити на отговорност на застрахователите; възрастта на ищеца към датата на застрахователното събитие - на 8 г.; икономическата обстановка в страната през 2016 г.; броят, степента и характерът на увредите, както и отразяването на травмите върху бита на пострадалия, включително и в дългосрочен аспект; общият лечебен и възстановителен период след пътния инцидент; интензитетът на болките и страданията съобразно събраните по делото гласни доказателства. С оглед установеното от двете заключения на съдебно-медицинската експертиза,а именно,че пострадалият е получил тежка съчетана травма, протекла с клинично изявена картина на травматичен шок, довела до разстройство на здравето, временно опасно за живота; счупване на тялото на бедрената кост на десния крак с изразена дислокация на костните фрагменти, довело до трайно затруднение движенията на десния долен крайник за срок от пет-шест месеца и счупване на тялото на бедрената кост на левия крак с изразена дислокация на костните фрагменти, довело до трайно затруднение движенията на левия долен крайник за срок от пет - шест месеца; контузия на белите дробове с малък излив в ляво, както и констатираните при прегледа му масивни, груби, видими с просто око и с неравни повърхности белези на двете бедра с дължина около 17-18 см., без тенденция да изчезнат, са обусловили извода на съда, че справедливото обезщетение на детето възлиза на 88 000 лв. Що се касае до въпросите под номер две и три относно това може ли изводът на съда за наличие на съпричиняване да почива на предположения, то същите не са разрешени от въззивния съд в твърдения от касатора смисъл. Съдът е посочил изрично, че при доказателствата, че ищецът не е бил със закопчан предпазен колан и е получил тежки увреждания, то приносът му за настъпването на уврежданията е безспорно установен, а не го е предположил. Фактическите констатации на въззивния съд подлежат на проверка само ако касационната инстанция селектира жалбата за разглеждане по същество. По приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД/въпрос четири/ не е налице противоречие на въззивното решение с т. 7 от ППВС № 17/18.11.1963 г. и казуалната практика на ВКС, в която е прието, че обективното съпричиняване е достатъчно за намаляване на обезщетението, т. е. че малолетните също могат да допринесат за настъпването на вредата. Това е така, защото съпричиняването е факт от обективен, безвиновен характер, който е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т. е. пострадалият трябва обективно да е допринесъл за вредоносния резултат, създавайки условия или улеснявайки с поведението си неговото настъпване, без да е необходимо доказването на вина от негова страна. От съществено значение е конкретното проявление на действието или бездействието на пострадалия, което съставлява пряка и непосредствена причина за причинените вреди. Релевантен за съпричиняването и за прилагането на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е само онзи конкретно установен принос на пострадалия, без който, наред с неправомерното поведение на деликвента, не би се стигнало до увреждането. Вината на пострадалия не е елемент от фактическия състав на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и с оглед на това способността на увредения да действа разумно и да предвижда евентуалните негативни последици от своите действия и бездействия са правно ирелевантни за института на съпричиняването. Правилото на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е приложимо единствено за поведението на пострадалия, а извън него са всички други проявени форми на поведения, които улесняват или благоприятстват настъпването на резултата с изключение на случая, когато третото лице носи отговорност за деликт в условията на съпричиняване. Петият въпрос изразява несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд и не може да обоснове достъп до касационно обжалване, тъй като съдът е обсъдил в мотивите на решението си всички наведени от страните доводи и възражения, а също и събраните по делото доказателства и тяхната доказателствена стойност относно подлежащите на доказване факти, съобразно дадената правна квалификация на претендираните права. При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 ГПК, касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответното дружество „ДЗИ Общо застраховане“ АД, претендираните разноски за юрисконсултско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба - в размер на 100 лв. При липса на основания за допускане на касационно обжалване по касационната жалба и на основание чл. 287, ал. 4 ГПК не следва да се разглежда насрещната касационна жалба. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IV г. о.