Определение № 60812 от 24.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2024/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 262926/01.03.2021 г. на Е. И. Е., подадена чрез адв. К. Л., срещу въззивно решение № 260015/12.01.2021 г., постановено по възз. гр. д. № 1482/2020 г. по описа на Старозагорския окръжен съд. С това решение след частична отмяна на решение № 327/09.04.2015 г., постановено по гр. дело № 3376/2014 г. по описа на Старозагорския районен съд, е отхвърлен предявеният иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД срещу М. К. Й. за заплащане на сумата от 9921,09 лв., с която неоснователно се е обогатила в резултат на извършени подобрения в подробно описан апартамент, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 31.07.2014 г. до окончателното й изплащане. Първоинстанционното решение е потвърдено в останалата му част, с която искът е отхвърлен като недоказан за сумата над 9921,09 лв. до претендираните 10206,61 лв. В касационната жалба се релевират доводи за противоречие на въззивното решение с материалния и процесуалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна. В касационната жалба са формулирани следните въпроси: 1./ „Тече ли погасителна давност между съпрузи?“; 2. „Следва ли въззивният съд да формира мотиви по доказателствата по делото, като обсъди всяко от тях поотделно и в съвкупност?“. Във връзка с поставените въпроси се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и противоречие на въззивното решение с Решение № 1478/11.06.1971 г. по гр. д. № 731/1971 г. на ВС, ІІ г.о.; Решение № 2776 от 11.11.1975 г. по гр.д. № 2516/1975 г. на ВС, ІІ г.о.; Определение № 543 от 10.06.2010 г. по гр. д. № 1854/2009 г. на ВКС, І г.о. и Определение № 418/13.11.2020 г. по гр. д. № 1783/2020 г. на ВКС, І г.о. Ответникът по касация – М. К. Й., взема становище за неоснователност на касационната жалба. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Предявен е иск по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД за присъждане на сума, с която ответницата М. К. Й. се е обогатила за сметка на ищеца Е. И. Е. в резултат на извършени подобрения в процесния апартамент. Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че страните са сключили граждански брак на 16.07.1994 г., който е бил прекратен чрез развод по взаимно съгласие с решение № № 74/18.01.2013 г., постановено по гр.д.№ 7121/2012 г. по описа на Старозагорски районен съд. По време на брака на страните, по силата на договор за покупко-продажба в полза на трето лице, обективиран в н.а. №, т.І, рег.№, дело № / г. на Нотариус И. Т. с рег.№ 86 на НК и район на действие при Старозагорски районен съд, Е. И. Ж. /дядо на Е. И. Е. /, в качеството си на купувач и уговарящ в полза на бенефициера М. К. Й., е закупил от продавача и обещател С. Д. К. процесното жилище, находящо се в [населено място], като купувачът-обещател е заявил, че купува в полза на М. К. Й. жилището с цел да я надари, а М. К. Й. е заявила, че е съгласна и приема уговореното между страните по договора, в нейна полза с цел дарение право на собственост върху недвижимия имот. С влязло в сила на 19.12.2018 г. решение № 33/03.02.2017 г., постановено по гр.д.№ 82/2015 г. по описа на Старозагорски окръжен съд е прието за установено по отношение на М. К. Й., И. Е. И. /баща на Е. И. Е./ и С. Д. К. ,че сключеният на 20.03.2000 г. договор за покупко-продажба на недвижим имот в полза на трето лице по чл.22 от ЗЗД, обективиран в н.а. №, т.І, рег.№, дело № / г. на Нотариус И. Т.., с рег.№ 86 на НК и район на действие при Старозагорски районен съд, е нищожен като привиден /симулативен/ в частта, в която Е. И. Ж. е закупил имота в полза на М. К. Й. с цел да я надари, а прикритата сделка е продажба с купувач – ответника М. К. Й.. След анализ на събраните писмени и гласни доказателства и заключенията на вещите лица по назначените експертизи съдът е изградил и фактическите си изводи относно стойността на извършените СМР, увеличената стойност на имота след ремонта, както и участието на всяка от страните в извършения ремонт. При така установеното, въззивният съд е приел, че ищецът не е извършил подобрения в чужд имот. Анализирал е разпоредбата на чл. 59, ал. 1 ЗЗД, съгласно която всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго, е длъжен да му върне онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването. Посочил е, че съгласно ТР № 85/1968 г. на ОСГК на ВС това разрешение се прилага и когато се твърди извършването на подобрения в чужд имот, ако извършилият подобренията не е бил владелец на имота. Зачитайки силата на присъдено нещо на решение № 33/03.02.2017 г., постановено по гр.д.№ 82/2015 г. по описа на Старозагорски окръжен съд, е обосновал извод, че процесното жилище е представлявало съпружеска имуществена общност към периода на извършване на ремонта, поради което и ищецът не е извършил подобрения в чужд имот. По тези съображения е счел предявения иск по чл.59 ЗЗД за неоснователен. Само за пълнота втората инстанция е отбелязала, че предявената претенция е неоснователна и поради това, че не е установено в процеса стойността на ремонта да е платена именно със средства на ищеца, тъй като в тази насока събраните свидетелски показания са противоречиви. Посочил е, че събраните по почин на Е. И. Е. свидетелски показания, съобразно които той е платил за ремонта със свои лични средства, не се подкрепят от представените от него пред първоинстанционния съд писмени доказателства-договори за покупко-продажба на МПС и за замяна на МПС, които не са годни да установят притежанието от негова страна на парични средства в съответстващ на стойността на извършения ремонт размер. Според въззивния съд съобразно тези договори при значителната част от сключените сделки Е. е действал като пълномощник на продавачите-трети лица, и липсват доказателства да е получавал заплащане срещу това, а сделките, по които е участвал лично като продавач и е продал МПС на значителна стойност, са били реализирани през 2006 година, т.е. след извършването на ремонта. Освен това в показанията си свидетелят П. С. дори опровергава в известна степен твърденията на Е., т.к. сочи, че на два пъти му е давал пари в заем, съответно 5 000,00 лв. и 3 000,00 лв., за да се разплати с майсторите. Въззивният съд е счел, че следва да даде вяра на показанията на разпитаните по почин на ответницата свидетели, съобразно които за извършения през 2005 година ремонт на апартамента е заплатила тя, с нейни средства. Посочил е, че свидетелските показания на тези две свидетелки се преценяват в аспекта на чл.172 от ГПК като достоверни, т.к. се подкрепят от представените от въззивницата писмени доказателства, удостоверяващи заплащането от нейна страна на строителни материали и консумативи и врати. Според въззивния съд предявеният иск се явява неоснователен на самостоятелно основание и поради погасяването му по давност. В подкрепа на този си извод съдът е посочил, че в случая следва да намерят приложение указанията по приложението на закона, дадени с ППВС № 1/1979 г., а не тези, дадени с ППВС № 6/1974 г. относно началния момент на погасителната давност; че съгласно т.7 от ППВС № 1/1979 г. в хипотезите на чл.59, ал.1 от ЗЗД погасителната давност започва да тече от деня на получаването на престацията; че безспорно е установено между страните, че ремонтът на процесното жилище е бил извършен през 2005 година, а искът си Е. е предявил на 31.07.2014 г.; че тъй като се касае за облигационна претенция, то тя се погасява с изтичането на общата петгодишна давност, поради което възражението на ответницата за неоснователност на иска поради погасяването му по давност е основателно. При тези мотиви на въззивния съд, настоящият състав счита, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от тълк. решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1 на ОСГТК, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Първият поставен въпрос не обуславя извод за наличие на общо основание по смисъла на чл.280 ГПК. Втората инстанция, след като е обсъдила събраните по делото доказателства, е приела, че в случая една от предпоставките за неоснователно обогатяване по чл. 59, ал. 1 ЗЗД – а именно подобрението да е извършено в чужд имот, отсъства. Останалите съображения за неоснователност на претенцията, в това число и поради погасяването й по давност, са изложени само за пълнота на мотивите. Следователно така поставеният от касатора въпрос не съставлява общо основание по смисъла на чл. 280 ГПК, тъй като какъвто и отговор да се даде на този въпрос, не би се стигнало до друг краен резултат по спора. При отсъствие на общата предпоставка не се дължи произнасяне по въпроса за наличието на специфичната такава, поддържана от касатора. Само за пълнота следва да се посочи, че и последната не е налице, доколкото цитираната съдебна практика на ВС не попада в обхвата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно задължителните разяснения, обективирани в т. 2 от тълк. решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1 на ВКС, ОСГТК, задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власт по силата на чл. 86, ал.2 ЗСВ са тълкувателните решения, приемани от Върховния съд и Върховния касационен съд при действието на ЗСВ от 1994 г., (отм.). Задължителна сила за съдилищата имат и тълкувателните постановления на Пленума на Върховния съд – чл. 59 ЗУС (отм. ДВ, бр. 59 от 22 юли 1994 г.). В обхвата на т.1 на чл. 280 ГПК са включени и всички решения на Върховния касационен съд, постановени по реда на чл. 290 ГПК по уеднаквяване на съдебната практика и за точното прилагане на закона и развитието на правото. В този смисъл посочените от касатора решения на Върховния съд не представляват задължителна практика и настоящата инстанция не дължи проверка за съобразяването на обжалваното решение с тях. Извън обхвата са и определенията, постановени по реда на чл.288 ГПК, доколкото същите не формират сила на присъдено нещо. Вторият въпрос е привързан към оплакванията на касатора за неправилност на решението поради несъобразяване с влязлото в сила решение по гр.д. № 82/2015 г. на ОС – Стара Загора и не представлява правен въпрос. Въззивният съд е анализирал доказателствата, вкл. влязлото в сила решение по гр.д. № 82/2015 г. на ОС – Стара Загора, доводите на страните и възраженията им по същество на правния спор поотделно и в съвкупност и е формирал собствени фактически и правни изводи, като е мотивирал същите в обстоятелствената част на акта си. Преценката доколко анализът на доказателствата и становищата на страните е пълен и прецизен, както и дали формираните фактически и правни изводи са обосновани и правилни, е извън обхвата на производството по чл. 288 ГПК. Освен това и по този въпрос цитираната от касатора съдебна практика не попада в обхвата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. За изчерпателност следва да се посочи, че въззивният състав правилно е съобразил, че не може да разгледа претенция с правно основание чл. 30, ал. 3 ЗС, тъй като би нарушил принципа на диспозитивното начало. Трайна е практиката на ВКС за това, че съдът е длъжен да даде защита само в рамките, посочени от ищеца с основанието и петитума на иска, като определя правната квалификация на последния съобразно изложените от ищеца обстоятелства в исковата молба. Основанието на иска може да бъде променено в първото заседание за разглеждане на делото при условията на чл. 214, ал. 1 ГПК. Ако ищецът не е упражнил това свое право, какъвто е случаят, въззивният съд не може да разгледа предявения иск на друго основание, включително сам да измени основанието на базата на по-късно приети по делото доказателства. В противен случай съдът ще излезе извън пределите на търсената защита и ще постанови порочен акт. С оглед на горното, настоящият състав намира, че не са налице сочените от касатора основания за допускане до касационен контрол на обжалваното въззивно решение. Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват, но същият дължи сторените такива от насрещната страна. Видно от представения договор за правна помощ, ответницата по касационната жалба е заплатила адвокатско възнаграждение в размер на 1500 лв. Предвид изложеното и с оглед изхода на делото, касаторът следва да се осъди да заплати на ответната страна деловодни разноски в размер 1500 лв. С оглед гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,