Определение № 1286 от 16.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4481/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България и насрещна касационна жалба /наименувана „възражение срещу касационна жалба“/, уточнена и допълнена с „Поправка към възражение“ от 26.02.2024 г. и „Допълнение към касационна жалба“ от 20.05.2025 г. на С. И. Н., чрез адв. Р. Н. от САК, срещу въззивно решение № 1480/19.12.2023 г. постановено по възз. гр. д. № 2180/2023 г. по описа на Апелативен съд – София, в частта му с която частично е отменено и частично е потвърдено решение № 2646/23.05.2023 г. по гр. д. № 11438/2022 г. на Софийски градски съд и като краен резултат Прокуратурата на РБ е осъдена на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да заплати на С. И. Н. сумата от 10 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие от незаконно обвинение за извършено престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 9, вр. чл. 142, ал. 2, т. 6, пр. 2, вр. чл. 194, ал. 1 от НК, за което е оправдан с влязла в сила присъда по НОХД № 12191/2012 г. на Софийски районен съд, като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 27 687,20 лв. Въззивното решение е влязло в сила в частта му, в която е потвърдено първоинстанционното решение, в частите, в които са отхвърлени исковите претенции за заплащане на сумата от 1 550 лв. – обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в разходи за адвокатска защита в наказателното производство и на сумата от 2 808 лв. – обезщетение за имуществени вреди под формата на пропуснати ползи от невъзможността ищецът да си намери работа в елитна охранителна фирма. Ответникът Прокуратурата на Република България обжалва въззивното решение касаещо иска за обезщетение за неимуществени вреди в осъдителната му част, като излага доводи, че в тази част решението е неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон. Поддържа, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди е силно и необосновано завишен и не съответства като еквивалент на действителните вреди, претърпени от ищеца. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и за намаляване размера на присъденото обезщетение в съответствие с действително претърпените от ищеца неимуществени вреди и принципа за справедливост, регламентиран в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК повдига следните правни въпроси - общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване: 1. „За определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши от съда след преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД.“ и 2. „Как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД?“. Счита, че първият въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС: т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, а по отношение на втория въпрос сочи противоречие с решение № 35/31.03.2022 г. по гр. д. № 1925/2021 г. на III г.о.; решение № 30/21.04.2023 г. по гр. д. № 3860/2022 г. на IV г.о.; решение № 125/25.10.2023 г. по гр. д. № 4373/2022 г. на IV г.о. и решение № 62/03.04.2019 г. по гр. д. № 2308/2018 г. на III г.о. Ищецът С. И. Н., не е взел становище по касационната жалба на ответника. В рамките на преклузивния срок по чл. 287, ал. 2 ГПК С. И. Н. обжалва с насрещна касационна жалба решението в частта, с която е отхвърлен искът му за обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 10 000 лв. до пълния предявен размер от 27 687,20 лв. Релевират се оплаквания за неправилност на решението в обжалваната част, поради допуснато нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. В жалбата се поддържа, че по въпроса за приложението на чл. 52 ЗЗД обжалваното решение противоречи на т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г.; решение № 158/04.06.2012 г. по гр. д. № 708/2011 г. на IV г.о.; решение № 115/05.04.2012 г. по гр. д. № 593/2011 г. на IV г.о.; решение № 48/22.03.2016 г. по гр. д. № 3537/2015 г. на IV г.о.; решение № 100/08.07.2019 г. по гр. д. № 2682/20181 г. на IV г.о. и др., като се сочи наличие и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 – очевидна неправилност на въззивното решение. Извън срока по чл. 287, ал. 2 ГПК е депозирано изложение на касационните основания с вх. № 2644/10.02.2026 г. на ВКС. Ответникът Прокуратурата на Република България, не е подала писмен отговор на насрещната касационна жалба на ищеца. Касационната жалба на Прокуратурата на Република България е процесуално допустима – подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че производството по делото е образувано по предявените от С. И. Н. против Прокуратурата на Република България искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на сумата от 27 687,20 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди претърпени от незаконно обвинение за извършено престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 9, вр. чл. 142, ал. 2, т. 6, пр. 2, вр. чл. 194, ал. 1 от НК, за което е оправдан с влязла в сила присъда по НОХД № 12191/2012 г. на Софийски районен съд, както и за заплащане на сумата от 1550 лв. – обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в разходи за адвокатска защита в наказателното производство, и на сумата от 2 808 лв. – обезщетение за имуществени вреди под формата на пропуснати ползи от невъзможността ищецът да си намери работа в елитна охранителна фирма. Прието е за установено, че на 21.12.2005 г. срещу ищеца Н. е започнало полицейско производство по реда на чл. 409, ал. 2 НПК /отм./ за извършено престъпление по чл. 195 НК. С присъда по НОХД № 12191/2012 г. по описа на Софийски районен съд, влязла в сила на 26.06.2015 г., ищецът е признат за невиновен и оправдан по повдигнатото му обвинение. От събраните по делото гласни доказателства показания е установено, че ищецът бил весел човек, винаги в добро настроение, а след образуване на наказателното производство посърнал, затворил се в себе си, станал необщителен и се чувствал зле. Майката на ищеца започнала да го отбягва. Той изпаднал във финансови затруднения, което довело и до раздялата с приятелката му. При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е приел, че са налице всички елементи на фактическия състав на чл. 2, ал.1, т. 3 ЗОДОВ и на ищеца се дължи обезщетение за неимуществени вреди от момента на започналото против него наказателно производство - 21.12.2005 г. За да определи размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд е съобразил, че към момента на повдигане на обвинението ищецът е бил на 40 г. Наказателното производство е продължило 9 години и 6 месеца. Прието е за основателно оплакването на ищеца, че делото не е било решено в разумен срок, като съдът е счел, че периода на висящност на наказателното производство за една кражба срещу едно лице е прекомерно дълъг. В тази връзка съдът е посочил, че от мотивите към оправдателната присъда, постановена от Софийски районен съд, се установява, че делото не се е отличавало с фактическа или правна сложност – ищецът е бил заловен с ел. материали в сака след дежурство, предал е материалите, не е създавал пречки по движението на делото и по делото не са събрани доказателства, чрез съдебни поръчки. Въззивният съд е взел предвид също, че повдигнатото обвинение е за тежко умишлено престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК. Изложени са мотиви, че през периода, през който е бил уличен и подсъдим и във връзка с повдигнатото обвинение ищецът Н. е претърпял болки и страдания, обичайни по вид, обем и интензитет за човек в сходна ситуация, като не е установено основание за присъждане на обезщетение в по-висок от обичайния размер с оглед интензитета, вида на уврежданията, тежестта на повдигнатото обвинение, както и че най- голяма вреда, понесена от ищеца е от неразумната продължителност на наказателното производство. Нормално било ищецът да е стресиран, притеснен, засрамен от повдигнатото му обвинение, да се е затворил в себе си, да е обострил отношенията със своето семейство- със своята майка, да търпи коментари от близки и познати. Прието е, че по делото не е установено по категоричен начин, че ищецът се е разделил с приятелката си по причина на повдигнатото му обвинение. Съвпадението по време между раздялата и повдигането на обвинението не било достатъчно да се приеме, че повдигнатото обвинение е довело до разстройство в техните отношения. Въззивният съд е посочил, че по делото не е установено ищецът да е имал здравословни проблеми във връзка с повдигнатото обвинение, както и проблеми с трудовата реализация, доколкото въз основа на приетата съдебно-счетоводна експертиза било установено, че Н. е работил при различни работодатели и е реализирал доходи от труда си. Въззивният съд се е позовал на ТР № 1/2022 г. на ОСГК на ВКС, според което при претендирани вреди от незаконно обвинение и констатиране на забавено правосъдие съдът дължи да присъди общо обезщетение, като в мотивите следва да обсъди и критериите за нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, както и изрично да посочи каква част от глобално определеното обезщетение се отнася за тях. Счел е, че справедливото обезщетение за неимуществени вреди възлиза на 10 000 лв., от която сума 5 000 лв. представляват обезщетение за забавено правосъдие и 5 000 лв. - обезщетение за претърпените обичайни неимуществени вреди от ищеца. Прието е за неоснователно възражението на ответника, че правото на иск е погасено по давност. Съдът е посочил, че присъдата по НХОД № 12191/2012 г. на СРС е влязла в сила на 26.06.2015 г. и оттогава се поражда правото на ищеца да претендира обезщетение на процесното основание, съответно започва да тече 5-годишната погасителна давност по отношение на правото му на иск. Считано от 26.06.2015 г. петгодишната давност изтичала на 26.06.2020 г., докато искът бил предявен на 23.06.2020 г. С тези мотиви първоинстанционното решение е отменено в частта му, в която искът за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е отхвърлен за разликата над 3 200 лв. до присъдения размер от 10 000 лв. и за периода от м. 01.2006 г. до 04.03.2012 г., и е постановено друго, с което тази разлика е присъдена, и е потвърдено решението в частта, в която искът е отхвърлен за разликата над 10 000 лв. до пълния предявен размер от 27 687,20 лв. Настоящият състав на Трето гражданско отделение на ВКС, счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му от Прокуратурата на Република България част, поради следните съображения: Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Първият въпрос, формулиран в изложението на Прокуратурата на Република България, е за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД. Този въпрос е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика. Смисълът на приетото в т. II от ППВС № 4/1968 г. е, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. В настоящия случай въззивният съд е изложил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл, а не е постановил решението си, без да се обоснове. Съобразил е, че повдигнатото обвинение е за тежко умишлено престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК, като към момента на повдигане на обвинението ищецът е бил на 40 години. Взето е предвид, че по делото е установено настъпването на вреди, които не надхвърлят обичайните по вид, обем и интензитет болки и страдания при образувано незаконосъобразно наказателно производство. Съдът е отчел, че по делото не е установено по категоричен начин, че ищецът се е разделил с приятелката си по причина на повдигнатото му обвинение. Не е установено също ищецът да е имал здравословни проблеми във връзка с повдигнатото обвинение, както и проблеми с трудовата реализация. От друга страна, съдът е взел предвид, че наказателното производство- продължило 9 години и 6 месеца, не е приключило в разумен срок предвид ниската фактическата и правната сложност на делото, по което обвинението е за една кражба срещу едно лице. С оглед на така установените обстоятелства по делото, въззивният съд е стигнал до извода, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди възлиза на 10 000 лв. Въззивният съд е съобразил и указанията, дадени с ТР № 1/27.11.2023 г. по тълк. дело № 1/2022 г. на ОСГК на ВКС, съгласно което при претендирани неимуществени вреди от незаконно обвинение и констатиране на забавено правосъдие, обезщетението се определя глобално, като в мотивите съдът следва да обсъди и критериите за нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, както и изрично да посочи каква част от глобално определеното обезщетение се отнася за тях. Следователно въззивното решение е мотивирано, като съдът в съответствие с правомощията си е извършил анализ на доказателствата и е формирал свои фактически и правни изводи по спора. Предвид това не е налице правно разрешение, което да е в противоречие с установената съдебна практика. Вторият въпрос, повдигнат от ответника, касае съдържанието на понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Относно критерия „справедливост“ и неговото съдържание по смисъла на чл. 52 ЗЗД, касационният съд многократно е посочвал, че той включва винаги конкретни факти предвид стойността, които засегнатите блага са имали за своя притежател. Следва да се има предвид, че въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. При присъждането на обезщетение за неимуществени вреди множество обстоятелства се оценяват от съда, като тези обстоятелства почти никога не могат да бъдат идентични с друг разглеждан случай. Правно релевантните обстоятелства, от значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в хипотеза на иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ са: въздействието на незаконния акт на правозащитния орган върху здравето на ищеца, субективните му негативни преживявания, отражението на незаконния акт върху личната свобода и социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със семейството му и близките му, както и други подобни обстоятелства, видът на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, видът и срокът на мерките за неотклонение за всеки конкретен случай. Съдебното минало и наличието други предишни осъждания също следва да бъдат отчетени. Като база служи още и икономическият растеж, стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, а тя също е различна. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Поради всичко изложено, законодателят и не борави с други техники за определяне размера на справедливото парично овъзмездяване за причинени болки и страдания. В настоящия казус въззивният състав не се е отклонил от тези правни разрешения. Както се посочи и по-горе, въззивният съд, като инстанция по съществото на материалноправния спор, е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се. Посочил е кои претендирани от ищеца вреди са произтекли от незаконното обвинение, т. е. е налице причинна връзка с незаконно упражнената процесуална принуда, и в какъв размер е справедливо да се обезщетят, анализирайки поотделно критериите при определянето на размера на обезщетението. Наличието на съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд, води до липса на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване. Насрещната касационна жалба на С. И. Н., подадена по реда на чл. 287, ал. 2 ГПК, сезира ВКС условно и той не може да я разгледа, ако първоначалната не бъде допусната до касационно обжалване, бъде оттеглена или по каквато и да била друга причина не бъде разгледана по същество – чл. 287, ал. 4 ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение