Определение № 1766 от 03.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2166/2025 г.

Производството е реда на чл.288 ГПК.

С решение № 495 от 31.12.2024 г., постановено по в.гр.д. № 644/2024 г. по описа на Окръжен съд- Пазарджик, е потвърдено решение № 338/ 17.06.2024 г. по гр.д.№ 663/ 2023 г. на Районен съд- Пещера, с което е признато за установено, на основание чл.124, ал.1 ГПК, по отношение на М. К. С., че П. К. В. е собственик на самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], с адрес на имота: [населено място], [улица], ет.1, с предназначение на самостоятелния обект за търговска дейност, с площ от 60,30 кв.м, с прилежащи части: изба с площ от 54,42 кв.м и площадка пред търговския обект с площ от 39,40 кв.м, на основание давностно владение, продължило повече от 10 години, считано от 16.10.2012 г. и е отхвърлен предявеният от М. К. С. против П. К. В. насрещен положителен установителен иск за признаване за установено, че ищцата е собственик на 1/4 ид.ч. от описания имот.

Против така постановеното въззивно решение е депозирана касационна жалба от М. К. С., представлявана от адвокат Ц., с оплакване за частична недопустимост и неправилност. Касаторът поддържа, че решението, с което се признават права на П. В. за 3/4 ид.ч. от имота е недопустимо, тъй като М. С. се легитимира като собственик на 1/4 ид.ч. от имота. По същество поддържа, че неправилно съдът е приел, че ищецът по първоначалния иск е владял процесния имот. Поддържа, че същият е бил допуснат до имота от собствениците, плащал е наем за същия и съдът неправилно е приложил разпоредбите на чл. 68, чл.69 и чл.70, ал.3 ЗС. Поддържа, че неправилно съдът е кредитирал събрани по делото доказателства и свидетелски показания, дадени от заинтересовани свидетели.

В изложението на основанията за касационно обжалване жалбоподателят е посочил, че съдът в решението си се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС. Сочи като основания за допускане до касационно обжалване разпоредбите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и чл.280, ал.2 от ГПК. Формулира следните правни въпроси:

1. В случай, че бъдещият купувач на имот по предварителен договор е установил фактическа власт върху имота на основание този предварителен договор и между страните по него липсва изрична уговорка, че купувачът ще държи имота като свой, следва ли купувачът да демонстрира намерение за своене на имота спрямо собственика, за да може да се приеме, че в негова полза е започнала да тече придобивна давност? По този въпрос поддържа противоречие с решение № 41 от 26.02.2016 г. по гр. д. № 4951/2015 г. на ВКС. I г. о., съгласно което „Ако собственикът на недвижим имот предостави ползването му на трето лице, упражняваната от последното фактическа власт представлява държане по смисъла на чл. 68. ал. 2 ЗС - налице е основание да се счита, че държи не за себе си, а за другиго“, решение № 291 от 9.08.2010 г. по гр. д. № 859/2009 г., II г. о., решение № 270 от 20.05.2010 г. по гр. д. № 1162/2009 г., II г. о, касаещи промяната на отношението към имота, решение № 12 от 19.02.2014 г. по гр. д. № 1840/2013 г., I г. о., касаещо манифестирането на владение, решение № 1181 от 6.03.2009 г. по гр. д. № 5470/2007 г. на ВКС, IV г. о.

2. Прекъсването на давностното владение поради отпадане на анимуса за своене на вещта (имота) преди да е изтекъл съответният давностен срок препятства ли придобиването на имота по давност независимо от изпълнението на предпоставките по чл. 84 от Закона за собствеността, във вр. с чл. 116, б. „а" от Закона за задълженията и договорите? Поддържа противоречие с Тълкувателно решение № 10 от 05.12.2012 г. по т.д. № 10/2012 г., ОСГК, решение № 291 от 9.08.2010 г. на ВКС по гр. д. № 859/2009 г., II г. о., решение № 270 от 20.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1162/2009 г., II г. о., решение № 145 от 14.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 627/2010 г., I г. о., решение № 12 от 19.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1840/2013 г., I г. о. В тях ВКС приема, че за да промени държането във владение и обратното, държателят трябва да демонстрира промяна в намерението /interversio possessions/ за своене на имота, която открито да демонстрира спрямо собственика.

3. Длъжен ли е въззивният съд при произнасянето си по спорния предмет на делото да обсъди всички въведени от страните в процеса доводи и възражения, както и да изложи мотиви по тях? Поддържа противоречие с решение № 11 от 14.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 1838/2023 г., II т. о., решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на II т. о. и цитираните в тях съдебни актове.

4. При направено твърдение от собственика за сключен неформален договор за наем за негов имот и повдигнато насрещно възражение от твърдения наемател, че наемното правоотношение касае друг имот, следва ли последният, за да обори твърдението на собственика, да проведе пълно и главно доказване относно наличието на наемно правоотношение с различен предмет или е достатъчно да проведе непълно доказване на насрещното си възражение?

Следва ли това насрещно възражение, че наемното правоотношение касае друг имот да се приеме за опровергано, ако бъде доказано, че този друг имот е собственост на релевиралия възражението и какъв е ефектът на това опровергаване за пълното доказване на главното твърдение на собственика за наличие на наемен договор за неговия имот? Поддържа противоречие с решение № 50126 от 19.04.2023 г. по гр. д. № 883/2022 г. на ВКС, II г. о.

5 Следва ли заплащането по банков път на наемна цена за имот към собственика на имота да се счита за демонстрирано намерение за държане на имота за собственика или съответно да се приеме за признание, което води до прекъсване на придобивната давност за имота на основание чл. 116, б. „б” от ЗЗД вр. чл. 84 ЗС? Въпросът се поставя на основание чл. 280. ал. 1, т. 3 от ГПК - от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

6. Допустимо ли е насрещното непълно доказване да бъде проведено успешно въз основа само на косвени доказателства? Поддържа противоречие с решение № 61 от 1.03.2016 г. по гр. д. № 4578/2015 г. на ВКС, IV г. о., решение № 94 от 16.08.2022 г. по гр. д. № 924/2021 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 141 от 4.01.2021 г. по гр. д. № 478/2020 г., на ВКС, I г. о.

7. Допустимо ли е установяването на достоверна дата на частен документ със свидетелски показания? Поддържа се противоречие с решение № 80 от 17.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 161/2012 г., IV г. о., постановено по чл. 290 ГПК.

8.1.Следва ли съдът да приеме, че заинтересоваността на даден свидетел не е повлияла на достоверността на показанията му, когато единствените други доказателства в подкрепа на тази достоверност са показания на друг свидетел, за който са налице данни, че е заинтересован от изхода на делото, както и договор с недостоверна дата, оспорена от насрещната страна по делото?

8.2. При липсата на писмени доказателства в подкрепа на твърденията на която и да е от страните, следва ли съдът да даде вяра на свидетелските показания на групата свидетели, заинтересовани от изхода на спора в полза на ищеца, за които има данни за противоречия в отделните части на показанията им, пред тези на свидетелите на насрещната страна, за който няма каквито и да било данни за заинтересованост или противоречия, но който са основани на косвени впечатления? Поддържа противоречие с решение № 131 от 12.04.2013 г. по гр. д. № 1/2013 г. на ВКС, IV г.о., решение № 131 от 4.05.2012 г. по гр. д. № 755/2011 г., IV г.о., решение № 176 от 28.05.2011 г. по гр. д. № 759/2010 г. на II г. о., ВКС.

9. При условие, че се приеме, че бъдещият купувач по предварителен договор за прехвърляне на имот, започва да свои имота с получаване на фактическата власт върху него, само на основание на договора и дори когато липсва изрична уговорка между страните за своене, превръща ли се този купувач в държател и съответно, преустановява ли действието си презумпцията за своене при изтичане на срока за сключване на окончателна прехвърлителна сделка, в който такава не бъде сключена, дори и предварителният договор да не бъде изрично прекратен?

Всички въпроси са поставени и като такива имащи значение за развитие на правото и точното прилагане на закона.

Поддържа се и очевидна неправилност на решението, основание за допускане до касация по реда на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК.

В писмен отговор на касационната жалба ответникът П. К. В., представляван от адвокат П., е оспорил касационната жалба. Ответникът поддържа, че не са налице основания за допускане на обжалваното решение до касация. Възразява, че решението е правилно, законосъоразно и мотивирано.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна, с правен интерес от обжалване, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по смисъла на чл.280, ал.3 от ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че няма спор, че към 15.10.2012г. М. С. е собственик на ¼ ид.ч. от съсобствеността в процесния имот, че на 16.10.2012г., заедно с останалите съсобственици на имота, тя се е разпоредила със собствеността върху притежаваната от нея идеална част чрез покупко- продажба, като е получила капарото за притежаваната от нея идеална част, като на същата дата- 16.10.2012г., заедно с останалите двама съсобственици е предала владението на процесния имот на П. В.. Предвид на така изложеното съдът е приел, че за П. В. е налице правен интерес да предяви положителен установителен иск за целия процесен имот, а не единствено за ¼ ид. част, за която претендира и М. С. по предявения от нея насрещен иск.

Въззивният съд е приел за установено още, че П. В. е придобил владението върху имота по силата на сключения със собствениците, в това число и М. С., предварителен договор за покупко-продажба, че от 16.12.2012 г. ищецът В. упражнява фактическа власт и владее процесния имот- направил е ремонт на същия, сменил е ключалката и е демонстрирал готовност да стане собственик на чуждия имот. Съдът е приел, установимо от показанията на свид. Д., че ищецът се е считал за собственик на имота, демонстрирал е собственически правомощия пред свид. Б.. Съдът е отразил, че договореното в предварителния договор, че собствениците дължат ремонт на имота не оборва така приетите изводи. Съдът е приел, че владението на ищеца не е било скрито или придобито по насилствен начин, че ищецът не е следвало да демонстрира владение, тъй като получавайки имота въз основа на предварителен договор за покупко-продажба, той държал имота с увереността, че ще го придобие, в който смисъл съдът се е позовал и на практика на ВКС. Съдът е приел за установено още, че показанията на свидетелите Д. и Б. са неопровергани, подробни, излагат възприети от тях факти, докато показанията на свидетелите С. и В. са преразказ на казаното им от Т. Л., праводател на ответницата. Съдът е приел още, че ответницата не установява по делото по категоричен начин, че плащаният наем от П. В. е за процесния имот, а нямало доказателства, че представените извлечения от сметки касаят плащане именно за процесния имот. Съдът приема, че наемът е плащан за съседен имот, нает от Н. В.. В тази връзка съдът е посочил, че отдаваният на В. имот може и да не е собствен на Т. Л., но е коментирал завещанието на същия, видно от което той се е считал за собственик и на имот на [улица]. Съдът е посочил още, че след изтичането на срока за сключване на окончателен договор собствениците не са предприели действия за защита на техните права. Съдът е приел, че по делото не се доказва спиране или прекъсване на давностния срок, преди неговото изтичане.

При така установените факти въззивния съд е приел, че предявеният първоначален иск е доказан по основание- ищецът е придобил по давност процесния имот, като давностният срок е започнал да тече на 16.10.2012 г. Съответно предявеният насрещен иск за защита на правото на собственост върху този имот от М. С. се явява недоказан и като такъв подлежащ на отхвърляне.

Поради съвпадението на изводите по спора въззивният съд e потвърдил обжалваното първоинстанционно решение.

При преценка на поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване настоящият състав, приема следното:

Според задължителните указания, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, при наличие на вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, касационната инстанция е длъжна да го допусне до касационен контрол, независимо от посочването от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет.

Настоящият състав приема, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК за допускане до касационно обжалване на атакуваното въззивно решение с цел преценка неговата допустимост предвид съмнение за произнасяне по частично недопустим иск, поради липса на правен интерес от предявяване на иск за установяване на право на собственост върху недвижим имот спрямо ответник, който се легитимира като собственик на идеална част от този имот.

Жалбоподателят дължи внасяне на държавна такса в размер на 25.56 евро /двадесет и пет евро и петдесет и шест евроцента/, представляващи равностойност на сумата от 50.00 /петдесет/лева, съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, по сметка на ВКС за разглеждане на касационната жалба по същество.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение