Определение № 364 от 27.05.2020 г. на ВКС по т. д. № 1942/2019 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. Й. И. лично и в качеството й на майка и законен представител на И. М. И. срещу решение № 915/18.04.2019 г. по в. гр. д. № 6302/2018 г. по описа на Апелативен съд София в частта, с която е потвърдено решение № 4758/13.07.2018 г. по гр. д. № 16 954/2015 г. на Софийски градски съд за отхвърляне на исковете по чл. 226 Кодекса за застраховане /отм./, предявени от жалбоподателите срещу ЗД „Бул Инс“ АД, за присъждане на обезщетения в размери над 130 000 лв. до 200 000 лв. за М. Й. И. и над 180 000 лв. до 220 000 лв. за И. М. И..

В подадената касационна жалба се сочат касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че обжалваното решение е неправилно постановено поради нарушение на материалния закон и прогласения в чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост, както и поради нарушение процесуалните правила, свързани с обсъждане на доказателствения материал по делото. В депозираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се обосновава допускане на касационно обжалване с наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и поради очевидна неправилност на решението – основание по чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК. Формулирани са въпроси, които според касаторите са обусловили изхода на спора пред въззивната инстанция и са решени в противоречие с практиката на ВКС. Въпросите са следните:

1. „Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, и кои са критериите, които трябва да се съобразяват и как се оценяват и съобразяват при определяне на дължимото обезщетение неимуществените вреди от причинена в резултат на деликт смърт в хипотеза на предявен срещу застрахователя пряк иск?“

2. „Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент” на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент” на същите или е достатъчно да се търси „известно компенсиране на загубеното”, както е направено в обжалваното решение?”

3. „Кои са критериите за определяне съдържанието на връзката между починал и неговите съпруга и дете и необходимо ли е да се обсъди степента на родство и факта, че ищците са изгубили съпруг и баща в една изключително млада възраст, детето е невръстно и внезапната загуба на баща има тежко отражение на психиката пожизнено?”

4. „Следва ли като критерий, имащ значение за правилното определяне размера на обезщетение за морални вреди на малолетни деца от загуба на родител, да се отчете ниската им възраст към момента на настъпване на събитието, както и факта, че предвид тяхната незрялост и несамостоятелност децата преодоляват по – трудно и продължително загубата, а психиката остава наранена завинаги?”

5. „Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застрахователна отговорност съобразно § 27 ПЗР на КС /отм./ и обществено – икономическите и социални условия в страната?”

Твърди се, че въззивният съд не е съобразил критериите, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, закрепени в закона и тълкувателната практика на ВС и ВКС, създадена по приложението на чл. 52 ЗЗД /ППВС № 4/1968 г., решение № 151/12.11.2013 г. по т.д. № 486/2012 г. II ТО, решение № 104/25.07.2014 г. по т. д. № 2998/2013 г. на I ТО, решение № 28/09.04.2014 г. по т. д. № 1948/2013 г. на II ТО, решение № 124/11.11.2010 г. по т. д. № 708/2009 г. на II ТО, решение № 88/17.06.2014 г. по т. д. № 2974/2013 г. на II ТО, решение № 177/27.10.2009 г. по т. д. № 14/2009 г. на II ТО, решение № 82/09.08.2013 г. по т. д. № 848/2012 г. на I ТО, решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, II ТО, решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. II ТО, решение № 23/25.03.2014 г. по т. д. № 1154/2013 г. на II ТО, решение № 157/28.12.2014 г. по т. д. № 3040/2014 г. II ТО, решение № 94/24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. I ТО, решение № 93/23.06.2011 г. по т. д. № 566/2010 г. на II ТО, решение № 111/01.07.2011 г. по т. д. № 676/2010 г. на II ТО, както и решения на НК на ВКС и определения, постановени в производства по чл. 288 ГПК. Макар формално в мотивите да са посочени някои критерии за прилагане на чл. 52 ЗЗД, съдът не е съобразил изцяло релевантните според задължителната съдебна практика такива за прилагане на чл. 52 ЗЗД. По отношение на въпроси трети и четвърти е посочено и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдение, че са от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото. В изложението на касационни основания се сочи и, че решението на Апелативен съд София е очевидно неправилно.

При изложените доводи в касационната жалба е формирано искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение бъде допуснато до касационен контрол и отменено в обжалваната част съобразно правомощията на ВКС, регламентирани в чл. 293, ал. 1 ГПК. Претендира се присъждане на разноски - адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата.

От ответника по касация ЗД „Бул Инс” АД е подаден отговор, с който е направено оспорване на подадената касационна жалба. Посочено е, че въззивният съд не се е отклонил от задължителните указания в ППВС № 4/1968 г., както и от практиката на ВКС, на която касаторите се позовават, поради което жалбата не следва да бъде допусканата до касация. В случай, че касационен контрол бъде допуснат, то решението на въззивния съд следва да бъде потвърдено. Претендира се присъждане на разноски и при условия на евентуалност се прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, платено от касаторите.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирани да обжалват страни в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима.

Решението на Апелативен съд София като необжалвано е влязло в сила в частта, с която на ищците /касатори в настоящото производство/ са присъдени обезщетения в размери на 130 000 лв. и 180 000 лв.

С атакуваното в настоящото производство решение въззивният съд е приел, че предявените от М. Й. И. лично и в качеството й на законен представител на И. М. И. срещу ЗД „Бул Инс“ АД искове с правно основание чл. 226, ал. 1 от Кодекса за застраховане /отм./ са основателни до размер съответно на 130 000 лв. и 180 000 лв. В мотивите на решението е констатирал, че спорът между страните е разрешен със сила на пресъдено нещо относно наличието на материалноправна легитимация както за ищците - преживяла съпруга и низходящ на починалия в резултат на ПТП М. И., същото причинено на 18.09.2015 г., така и за ответника - застраховател на гражданската отговорност на прекия причинител на вредата – Р. К.. Приложил е правилото на чл. 300 ГПК като е счел, че противоправното поведение на делинквента и причинно – следствената му връзка с настъпилата смърт на И. са установени с влязла в сила присъда по нохд № 1373/2016 г. на ОС Пловдив. При оспорен размер на вредите въззивната инстанция е взела в предвид, че М. И. е загубила съпруга си след близо 9 годишен съвместен живот, през който двамата били изградили емоционална привързаност и разбирателство. Определила е внезапната му загуба като психологическа травма с висок стресогенен потенциал като в същото време е отчела наличната подкрепа на близки роднини за превъзмогване на загубата. Наред с това апелативния съд е отчел младата възраст И. към датата на инцидента. По отношение на И. И. съдът е взел в предвид, че същият е изгубил родител, с когото е бил в емоционалната връзка и от когото е получавал грижи и финансова обезпеченост. Отчел е възрастта му /7 години/, както и невъзможността му да приеме, че случилото се с баща му е необратимо.

Настоящата инстанция намира, че не са налице основанията за допускане на касационен контрол, релевирани от жалбоподателите.

Атакуваното решение не е очевидно неправилно. Тази квалифицирана форма на неправилност е налице, когато решението страда от толкова съществен порок, че същият може да бъде констатиран без да се налага извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта /съответствие с материалния или процесуалния закон, както и обоснованост/. Такива са нарушенията при подвеждане на фактите под отменена или несъществуваща законова разпоредба, при приложение на закона в неговия обратен смисъл или при драстично нарушение на правилата на формалната логика. В процесната хипотеза не се установява наличие на сочения селективен критерий за достъп до касационен контрол – чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК.

Въпросите, формулирани от касаторите, касаят критериите, от които решаващият съд следва да се води при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, за да се изпълни изискването, въведено в чл. 52 ЗЗД – то да бъде справедливо. По отношение на тях е изпълнено изискването на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС да са от значение за изхода на делото, но не е налице допълнителният селективен критерий, закрепен в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – същите да са разрешени в противоречие със задължителната практика на касационната инстанция и тази, формирана по реда на чл. 290 ГПК. Задължителната за съдилищата практика, обективирана в ППВС № 4/1961 г., ППВС № 4/1968 г., ППВС № 5/1969 г., ППВС № 2/1984 г., установява, че понятието „справедливост“ не е абстрактно, а следва да бъде свързано с преценка на обективно съществуващи обстоятелства – действителният размер на моралните вреди, интензитетът и продължителността на болките страданията, както и икономическата ситуация в страната към момента на увреждането. Основните разрешения, дадени в цитираните постановления, са съобразени и в постановените по реда на чл. 290 ГПК решения, на които касаторите се позовават. В процесната хипотеза Апелативен съд София е взел в предвид всички релевантни за определяне на справедливо обезщетение обстоятелства – внезапната загуба на М. И., характерът на отношенията му с М. И., крехката възраст на детето И., емоционалната привързаност на момчето към баща му, но е отчел и това, че двамата ищци има на кого да разчитат за трудните моменти, докато се справят със загубата и младата възраст на М. И.. Не е налице твърдяното в касационната жалба игнориране на релевантните критерии при определяне размера на обезщетението. Точно обратното, макар и пестеливо обсъдени, те ясно детерминират крайния извод за определяне на обезщетение, което да отговори на общественото разбиране за справедливост. Въззивният съд се е съобразил изцяло с формираната по приложението на чл. 52 ЗЗД задължителна практика, както и с тази, формирана по реда на чл. 290 ГПК. Сочената от касаторите практика на НК и определения по чл. 288 ГПК се явяват нерелевантни с оглед хипотезиса на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и приетото в т. 1 на на ТР № 2/28.09.2011 г. по т. д. № 2/2010 г. на ОСГТК на ВКС.

Наличието на формирана практика по приложението на чл. 52 ЗЗД, по отношение на която не е доказана необходимост да бъде осъвременявана, изключва приложение и на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на който е направено позоваване от касатора по отношение на въпроси три и четири.

Въпрос пети касае приложение на критерия икономически условия в страната към момента на увреждането. Действително, както беше посочено в предходния абзац, в задължителната практика на ВС, се приема, че с оглед паричния характер на обезщетението за неимуществени вреди, от значение за приложение на принципа за справедливост са и обществено – икономическите условия в страната към датата на непозволеното увреждане, тъй като с тях се съизмерява общественото разбиране за справедливост. Именно обществено – икономическите условия стоят в основата на нормативно определените нива на застрахователно покритие, както сочат и касаторите. Но техен израз са и размерът на минималната работна заплата, инфлационните и демографски процеси, трудовата заетост и редица други фактори, които илюстрират моментната икономическа рамка, която съдът следва да съобрази при определяне на точния паричен еквивалент, съответстващ на понесените неимуществени вреди. Последователно е разбирането на касационната инстанция, обективирано в редица решения, част от които цитирани и в касационната жалба, че нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите нямат самостоятелно и водещо значение за прилагане на принципа за справедливост. От този мотив се е водил и въззивният съд при постановяване на решението си, съответно не е допуснал произнасяне в разрез с практиката на касационната инстанция. Изрично апелативният съд е отнесъл проявлението на релевантите обстоятелства към датата на деликта и е отчел икономическите условия на живот в страната към този момент. Уместно е да се отбележи и обстоятелството, че приложението на чл. 52 ЗЗД във всеки конкретен казус зависи не само от описаните по – горе критерии, но и от конкретно установените релевантни факти, различни по всяко дело, както и от самостоятелната им преценка от страна на съдебния състав, който я извършва по свое вътрешно убеждение в изпълнение на регламентираното от чл. 12 ГПК правило. Следователно, и по отношение на въпрос пети не е налице соченото в касационната жалба основание за касиране по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Касационната инстанция намира, че след като не са изпълнени изискванията на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, предл. III ГПК, не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение на Апелативен съд София.

Ответникът по касация е направил искане за присъждане на разноски, но не е ангажирал доказателства да ги е сторил. Ето защо, съдът не дължи произнасяне по въпроса за разноските.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС