Определение № 50151 от 04.08.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3321/2022 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „Агенция за събиране на задължения” ЕООД [населено място], срещу въззивното решение № 35/21.03.2022 г. по в. гр. д. № 34/2022 г. на Пловдивския апелативен съд, с което са отменени решение № 260203/21.10.2021 г., допълнено по реда на чл. 248 ГПК с определение № 260358/16.11.2021 г., постановени по гр. д. № 12/2021 г. на Хасковския окръжен съд, и е отхвърлен предявеният от касатора иск по чл. 134, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено по отношение на Община - [населено място], че конституираният на основание чл. 134, ал. 2 ЗЗД съищец „Единство“ АД - [населено място] е собственик на находящи се в [населено място] самостоятелни обекти: сграда с идентификатор [№] по КККР на града, с обща застроена площ от 1 097 кв. м. и предназначение: сграда за култура и изкуство, и сграда с идентификатор 77181.19.152.2 по КККР на града, със застроена площ 9 кв. м. и предназначение: промишлена сграда, и двете построени в ПИ с идентификатор [№] с площ от 2 722 кв. м., начин на трайно ползване - обществен обект, и ищецът е осъден да заплати на общината деловодни разноски в размер на 10 851.95 лв.

Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 и чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро и 3-то ГПК.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283, изр. 1 ГПК, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и е насочена срещу въззивно решение, което не е изключено от обхвата на касационния контрол съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което е допустима.

Ответникът по касация Община - [населено място] поддържа становище, че липсват предпоставки за допускане на касационно обжалване; от „Единство“ АД - [населено място] не е постъпил отговор.

При произнасяне по допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:

Ищецът „Агенция за събиране на задължения” ЕООД се легитимира като кредитор на „Единство“ АД по изпълнителен лист, издаден въз основа на заповед № 260254/26.11.2020 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК срещу длъжника.

Въззивният съд е приел, че ответникът по иска по чл. 134, ал. 1 ЗЗД – Община - [населено място], не е длъжник по облигационното правоотношение, от което произтича паричното вземане на ищеца - процесуален субституент, поради което не притежава активна материалноправна легитимация по заявявеното правопогасяващо вземането възражение за изтекла преди издаването на изпълнителното основание и изпълнителния лист погасителна давност, както и че възражението се явява недопустимо дори ако бе заявено от длъжника - съищец, предвид разпоредбите на чл. 424 и 439 ГПК.

През 2015 и 2016 г. са образувани и към настоящия момент са висящи изпълнителни производства от други кредитори на „Единство“ АД с предмет подлежащи на изпълнение вземания към дружеството. При съпоставка между размера на непогасените вземания на взискателите /първоначални и присъединени/, предмет на тези изпълнения, и установеното от заключението на счетоводната експертиза имущество на „Единство“ АД - вид и стойност, е установено, че дружеството не разполага с имущество, от което кредиторът - ищец да може да се удовлетвори, и конкретно с друго имущество по смисъла на чл. 134, ал. 1 ЗЗД, предвид и факта, че вземанията на присъединения взискател- държавата чрез НАП - ТД Пловдив, са с привилегия спрямо хирографарното вземане на ищцовото дружество.

Във връзка с предприети по изпълнителните производства действия по принудително изпълнение върху процесните сгради, Община - [населено място] е депозирала възражение, че правото на собственост върху тях не принадлежи на длъжника, а на общината - трето за изпълнението лице, като на констативния н. а. № 132/05.10.2005 г., издаден в полза на длъжника, е противопоставен акт за частна общинска собственост № 150/31.08.1998 г., издаден на основание решение на Общинския съвет - [населено място] от 21 и 22 октомври 1993 г., с което сграда, съответна на процесната с настоящ идентификатор [№], е извадена от уставния капитал на „Единство“ ЕООД.

При тези данни въззивният съд е заключил, че въпросът кому принадлежи собствеността върху сградите, е спорен между страните и е налице правен интерес от разрешаването му по исков ред, за което длъжникът „Единство“ АД бездейства, както и че са налице всички предпоставки за валидно упражняване на суброгационния иск по чл. 134, ал. 1 ЗЗД, поради което искът е приет за допустим.

Въззивният съд е посочил, че въведеното от ищеца правно основание на собствеността върху процесните сгради е чл. 17а ЗППДОбП /отм./. Противопоставеното от ответната община възражение е, че сградите са били извадени от уставния фонд на общинското дружество „Единство“ ЕООД преди неговата приватизация и преобразуване в „Единство“ АД и впоследствие актувани като общинска собственост.

В тази насока по делото е установено, че с акт за държавна собственост № 866/15.09.1982 г. като държавна собственост са актувани сграда за работилници с площ от 470 кв. м. и сграда за работилници с площ от 400 кв. м., построени през 1970 г. в държавно дворно място в [населено място], съставляващо парцел IV, имот пл. № 120, с административен адрес [улица], като е посочено, че същите са предоставени за оперативно управление на КБУ „Единство“ - Харманли.

С регистърно решение от 21.08.1989 г. е вписана в търговския регистър на ОС - Хасково по ф. д. № 21/1989 г. на основание чл. 11, ал. 2 от Указ № 56 за стопанската дейност /отм./ общинска фирма „Единство Харманли“, с предмет на дейност - производство на стоки за народно потребление и услуги за населението, с уставен фонд 1 594 хил. лв. В ДВ, бр. 73/19.09.1989 г. на основание чл. 11, ал. 2 от Указ № 56 /отм./ е обнародвано обявление на ОС - Хасково за регистрирането на общинската фирма, като освен посочените в регистърното решение обстоятелства е посочено и това, че юридическото лице КБУ „Единство“ - Харманли се прекратява, като новоучредената общинска фирма поема неговите активи и пасиви по баланса към 30.07.1989 г., както и другите права и задължения.

С регистърно решение от 04.02.1992 г. на ОС - Хасково по ф. д. № 23/1992 г. е вписано в търговския регистър на основание чл. 62, ал. 2 ТЗ преобразуването на общинската фирма „Единство Харманли“ в „Единство“ ЕООД с капитал 1 900 хил. лв., разпределен в 1 900 дяла по 1 000 лв., с едноличен собственик на капитала [община], с посочен предмет на дейност, като общинското дружество е правоприемник на активите и пасивите на общинската фирма по баланса й за 1991 г.

Със заповед № 473/12.08.1992 г. на кмета на общината в сградата на общинската фирма е настанено СПТУ „К. А.“ [населено място].

Видно от протокол № 13 от 21 и 22 октомври 1993 г. на Общинския съвет, е взето решение от общината, като едноличен собственик на капитала на дружеството, за изваждане от уставния му фонд на част от сградата, намираща се на [улица], както следва: целия втори етаж; от първия етаж - три помещения /коларо-железарска работилница; ковашко-пресова работилница; електро-работилница, каса стая, ремонт на пожарогасители/ и навеса към двора от 115 кв. м.

Със заповед № 1464/24.07.1998 г. на областния управител от актовите книги за държавни имоти са отписани сградите, актувани с акт за държавна собственост № 866/15.09.1982 г. като общинска собственост, включена в баланса на общинското дружество „Единство“ ЕООД.

С акт № 150/31.08.1998 г. дворното място на [улица] /съставляващо парцел IV в кв. 120 /, построените в него две сгради от 649 кв. м. и 400 кв. м. и навес от 132 кв. м. са актувани като частна общинска собственост. В акта е направена забележка, че обектите - предмет на акта, са само тези, които са извадени от уставния фонд на „Единство“ ЕООД с решението на общинския съвет от 21 и 22 октомври 1993 г., а именно: целия втори етаж; от първия етаж - три помещения /коларо-железарска работилница; ковашко-пресова работилница; електро-работилница, каса стая, ремонт на пожарогасители/, навес от към двора от 115 кв. м.

С договор от 16.09.1998 г. за покупко-продажба на дялове по реда на Глава V от ЗППДОбП /отм./ на „Единство-98“ АД - [населено място] са продадени 7 720 дяла, съставляващи 80% от капитала на общинското дружество „Единство“ ЕООД, като в договора е отразено, че същият се сключва след решение на общинския съвет и проведен публичен търг по чл. 25, ал. 2 ЗППДОбП /отм./. С регистърно решение от 05.01.1999 г. /погрешно посочено 1998 г./ са вписани по ф. д. № 23/1992 г. на ОС - Хасково по партидата на „Единство“ ЕООД промени в регистрираните обстоятелства, както следва: преобразуване на „Единство“ ЕООД в „Единство“ АД, увеличаване на капитала /посредством ползване на преоценъчен резерв съгласно чл. 38 от ЗИД на ЗСч/ на 50 000 000 лв., разпределен в 50 000 поименни акции с номинал 1 000 лв. всяка акция, разпределението им между акционерите „Единство-98“ АД - [населено място] и Община - [населено място], избирането на съвет на директорите и изпълнителен директор - той и представляващ дружеството.

Според заключението на техническата експертиза и съгласно скица на СГКК - Хасково дворно място, съставляващо по предходен план парцел IV от кв. 120, е заснето като поземлен имот с идентификатор 77181.19.152 с площ 2 722 кв. м. Като налични в имота са заснети сгради с идентификатори [№] /сграда за култура и изкуство със застроена площ 1 097 кв. м. /, 77181.19.152.2 /промишлена сграда със застроена площ 9 кв. м./ и 77181.19.152.3 /селскостопанска сграда със застроена площ 37 кв. м./. Като собственик е записано „Единство" АД - [населено място] на основание констативен н. а. № 132/05.10.2005 г. Според заключението сградата с идентификатор [№] понастоящем не съществува - съборена е, сградите с идентификатори [№] и [№] са налични с посочените площи. Сграда № 1 е ъглова, състояща се от две крила, като западното й крило в една част е едноетажно, а в друга- двуетажно, а южното крило - само едноетажно. Сграда № 2 е едноетажна, с площ 9 кв. м., и е долепена до западната фасада на югоизточната част на сграда 1. Към заключението вещото лице е изготвило скица на сграда № 1, на която е онагледило предоставените части от нея на СПТУ „К. А.“ съгласно решението на Общинския съвет от 21 и 22 октомври 1993 г. - целия втори етаж с площ 422.10 кв. м., очертан с червени линии, и частта от първия етаж, оцветена в синьо, с площ от 456.40 кв. м., от обща площ за този етаж 673.30 кв. м.

Съгласно заключението на счетоводната експертиза в инвентарната книга /инвентаризационен опис/ на „Единство“ АД са отразени като ДМА на дружеството налични и към момента сгради в бивш парцел IV от кв. 120, в т. ч. и процесните две, същите се водят по счетоводния баланс към 31.12.2020 г. /без да е съобразен фактът, че сграда № 3 вече не съществува/ като активи с посочени стойности, като началният момент на записването /заприходяването/ им като имущество на акционерното дружество е балансът му от 01.12.1998 г. Сграда с идентификатор [№] от посочения начален момент е заприходена в цялост, частта от нея съгласно решението на Общинския съвет от 21 и 22 октомври 1993 г. не е изключена.

При така установеното първоинстанционният съд е приел, че процесните сгради са предоставени /включени в уставния фонд/ на регистирираната през 1989 г. по Указ № 56 за стопанската дейност /отм./ общинска фирма „Единство Харманли“, съставлявали са имущество на фирмата и към датата на преобразуването й в еднолично общинско дружество, поради което по силата на закона - чл. 17а ЗППДОбП /отм./ правото на собственост върху тях е преминало в патримониума на „Единство“ ЕООД, а след неговото преобразуване по ЗППДОбП /отм./ - в патримониума на правоприемника „Единство“ АД. Посочено е, че решението на Общинския съвет от 21 и 22 октомври 1993 г., макар и прието от надлежния орган в рамките на дадените му от закона правомощия /чл. 147, ал. 2 вр. чл. 137, ал. 1, т. 7 ТЗ /, не е породило вещно-правен ефект и отчуждително действие, тъй като по делото не са представени доказателства след това свое решение едноличният собственик - общината, да е предприел действия по изваждането на посоченото имущество от активите на „Единство“ ЕООД чрез вписване в търговския регистър на намаляване капитала на дружеството след оценка на това имущество. В тази насока съдът се е позовал и на констатации, съдържащи се в извадка от представен по делото правен анализ на „Единство“ АД / без автор, дата и подпис/ - изготвен към момента и във връзка със сключването на приватизационната сделка, и конкретно на цитираните в представената извадка регистърни решения / непредставени по делото/ от 09.10.1997 г. /увеличаване на капитала/ и от 15.05.1998 г. /намаляване на капитала/, както и на посочения в него факт, че към 31.12.1997 г. процесните сгради са заведени в баланса на „Единство“ ЕООД въпреки решението на Общинския съвет от 21 и 22 октомври 1993 г. за тяхното изваждане от уставния фонд на дружеството. Прието е че, доказателствената съвкупност - вещноправният анализ и заключенията на експертизите, установяват, че собствеността на процесните сгради на основание чл. 17а ЗППДОбП /отм./ и пар. 48 от ПЗР на ЗИД на ЗОбС принадлежи на съищеца „Единство“ АД.

Този извод на първоинстанционния съд е приет от въззивния съд за неправилен, а искът - за неоснователен. Съдът се е позовал на трайно установената съдебна практика, според която фактическият състав на чл. 17а ЗППДОбП /отм./ изисква вещта /движима и/или недвижима/ да е била предоставена на приватизиращо се държавно предприятие, да не е изрично изключена с акта за преобразуването му и да е включена в баланса му към датата на приватизационната сделка, като не е необходимо да е изрично посочена и в акта за преобразуването. Разпоредбата е приложима и при приватизация на общински предприятия съгласно чл. 9, ал. 1 ЗППДОбП /отм./. В случая страните не спорят и е установено от представените писмени доказателства, че правото на собственост върху процесните две сгради е преминало в патримониума на регистрираната по Указ № 56 за стопанската дейност /отм./ общинска фирма „Единство“, преобразувана на основание чл. 62, ал. 2 ТЗ в търговско дружество „Единство“ ЕООД с едноличен собственик на капитала Община - [населено място]. Спорният момент е дали правото на собственост е преминало в патримониума на новообразуваното „Единство“ АД - правоприемник на приватизираното общинското дружество към датата на приватизацията - 16.09.1998 г. За да е осъществен фактическият състав на чл. 17а ЗППДОБП /отм./, следва по делото да е несъмнено установено, че процесните сгради са включени в баланса на приватизиращото се „Единство“ ЕООД към датата на приватизацията и не са изрично изключени с акта за преобразуването или преди това. В случая общината се позовава на надлежно взетото от нея като едноличен собственик решение от месец октомври 1993 г., което, за да породи вещно-правен отчуждителен ефект, не е необходимо да е било вписано в търговския регистър намаляване капитала на дружеството, както неправилно е приел окръжният съд. Доказателствената тежест е на ищеца по спора, респ. на конституирания на основание чл. 134, ал. 2 ЗЗД съищец.

Поради липса на годни доказателства в тази насока, каквото извадката от правен анализ не съставлява, въззивният съд е направил служебна справка за вписаните по партидата на дружеството обстоятелства в търговския регистър и представените документи, въз основа на които са извършени вписванията. От справката е установено, че действително с регистърно решение от 09.10.1997 г. е вписано увеличаване капитала на „Единство“ ЕООД от 1 900 000 лв. на 14 193 000 лв. /след преоценка на активите и пасивите по ПМС 179/1991 г./, а на 15.05.1998 г. - намаляване капитала на дружеството от 14 193 000 лв. на 9 650 000 лв., основание за което е решение на Общинския съвет от 01.07.1997 г., в което като причина за намаляването се сочи приватизиране на обособени обекти - непосочени. Така тези две регистърни решения и основанията за вписването по второто се явяват без значение за настоящия спор, съответно неправилно окръжният съд се е позовал на тях като подкрепящи основателността на иска. Също от служебната справка въззивният съд е установил представения във връзка с приватизацията междинен баланс на „Единство“ ЕООД за месец септември 1998 г. Съгласно този баланс към датата на приватизацията като дълготрайни материални активи в баланса на дружеството са вписани земи и сгради на обща стойност 96 973 000 лв. При съпоставка на тази стойност със стойността на заприходените по баланса на новообразуваното вследствие приватизацията „Единство“ АД към 01.12.1998 г. земи и сгради - по данни от заключението на счетоводната експетриза, не се установява съответствие. Поради това и при липса на инвентарна книга на „Единство“ ЕООД и/или други доказателства относно недвижимите негови имоти към м. септември 1998 г., не може да се обоснове извод, че към датата на приватизационния договор от 16.09.1998 г. процесните две сгради са били заведени като активи на приватизиращото се общинско дружество. Последващото им заприходяване в новообразуваното след приватизацията „Единство“ АД /баланс към 31.12.1998 г. и инвентарна книга/ не е придобивен способ, поради което само по себе си не доказва право на собственост. С оглед така установеното липсата на изключване на процесните сгради с налично в търговския регистър решение на общинския съвет за приватизация на „Единство“ ЕООД не обосновава извод в противна насока. Още повече, че в случая е налице решение от м. октомври 1993 г. на едноличния собственик на общинското „Единство“ ЕООД за изключване на сгради, респ. на обособени части от тях, от активите на дружеството. То е породило вещно-правното си отчуждително действие, по силата на което обектите са преминали в патримониума на общината като предишен техен собственик. Налице е друг начин за придобиване/загубване право на собственост по смисъла на чл. 77 ЗС. Действително, съгласно трайно установената съдебна практика решението на компетентния дружествен орган за намаляване на капитала на дружеството няма непосредствено отчуждително действие върху имуществото, с чиято стойност се намалява капиталът, докато не бъде завършен фактическият състав на намаляването съгласно разпоредбите на ТЗ. В случая обаче тази хипотеза е неприложима, тъй като решението на едноличния собственик не е за намаляване на капитала, а за отписване на съответно имущество от баланса на общинското търговско дружество.

По тези съображения въззивният съд е отменил първоинстанционното решение и е отхвърил иска.

1. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК и сочи, както и в касационната жалба, че въззивният съд, в нарушение на диспозитивното начало в процеса, се е произнесъл по предмет на делото, който е определил в противоречие с твърденията и възраженията на страните, като е приел, че е налице спор за двете сгради, въпреки че ответникът е оспорил правото на собственост само за реална част от една от тях; при липса на спор за останалата част от сградите, съдът е следвало да остави исковата молба без движение и да укаже на ищеца да уточни правния интерес от воденето на иска в тази част; пита се: когато една от сградите е двуетажна и има спор и за тази част, трябва ли съдът да се произнесе съобразно фактическото състояние на сградата или е длъжен да даде указания на ищеца чрез оставяне на исковата молба без движение; какви действия е длъжна да предприеме въззивната инстанция съгласно чл. 145 и 146 ГПК, като в тази връзка с касационната жалба се сочи, че позицията на ответника е изисквала въззивният съд да постави въпроси на ищеца за остраняване на неяснотата и противоречието във фактическите му твърдения във връзка с правния интерес да води дело за цялата сграда /сгради/, включително за тази /тези/ част от нея /от тях/, които не се оспорват от ответника, че са собственост на „Единство“ АД, и за които това дружество има нотариален акт за собственост, също неоспорен в тази част, при което положение въззивният съд е следвало да изготви доклад, в който да отдели спорното от безспорното, и да даде указания за разпределяне тежестта на доказване, за кои обстоятелства не се сочат доказателства и да се установи идентичността на тези части от сградите, за които се твърди, че са извадени от уставния фонд на праводателя на дружеството. Твърди се, че въззивното решение противоречи на т. 1 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 60101/14.10.2021 г. по гр. д. № 655/2021 г. на ВКС, I-во г. о., и решение № 60079/13.09.2021 г. по гр. д. № 3555/2020 г. на ВКС, ІІ-ро г. о.

2. Като разрешен в противоречие с ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 60101/14.10.2021 г. по гр. д. № 655/2021 г. на ВКС, I-во г. о., в изложението е поставен въпросът: длъжен ли е въззивният съд при констатиране на допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с разпределението на доказателствената тежест задължително да даде указания на страните за възможността да предприемат тези процесуални действия, които поради грешно разпределение на доказателствената тежест или непълнота на дадените в доклада указания не са събрани в първата инстанция.

3. Дали въззивното решение противоречи на задължителната практика на ВКС - ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК по въпроса за доказателствената сила на констативния нотариален акт на ищеца, материалната доказателствена сила и легитимиращ ефект на който се оспорват от ответника само частично - за част от една от сградите, и дали постановяването на въззивното решение, без да зачете същия и неговата доказателствена сила и легитимиращ ефект и да изложи мотиви в тази връзка, е в противоречие с тази задължителна практика, както и с посочената в касационната жалба практика на ВКС: решение № 558/13.01.2011 г. по гр. д. № 4323/2008 г. на І-во г. о., решение № 28/13.05.2019 г. по гр. д. № 2212/2018 г. на ІІ-ро г. о., решение № 181/17.12.2019 г. по гр. д. № 66/2019 г. на І-во г. о.; дали от въззивния съд е допуснато нарушение на правилата за тежестта на доказване и дали изводът на съда, че тежестта на доказване е на въззивника, е в противоречие с ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС;

4. За доказателствената сила на констативния нотариален акт относно правото на собственост - позоваването е на решение № 335/23.04.2009 г. по гр. д. № 841/2008 г. на ВКС, IV-то г. о., и решение № 176/24.10.2013 г. по гр. д. № 550/2012 г. на ВКС, II-ро г. о.; дали от въззивния съд е допуснато нарушение на правилата за тежестта на доказване и дали изводът на съда, че тежестта на доказване е на въззивника, е в противоречие със същата практика на ВКС;

5. Чия е доказателствената тежест за доказване правото на собственост по предявен положителен установителен иск за собственост /или ревандикационен иск/ в случаите, в които ищецът се легитимира с констативен нотариален акт по давност по чл. 587 ГПК, а ответникът - с акт за общинска или държавна собственост, в който не е посочено фактическо или правно основание за съставянето му и не е доказано придобивното основание, и за задължението на въззивния съд, произтичащо от тежестта на доказване - позоваването е на ТР № 4/14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС и решение № 181/17.12.2019 г. по гр. д. № 66/2019 г. на ВКС, I-во г. о.; че за да се приложи разпоредбата на чл. 17а ЗППДОбП /отм./, не е необходимо предоставеният за стопанисване или управление имот да е заприходен нито в баланса на държавното предприятие към момента на преобразуването, нито в баланса на преобразуваното търговско дружество- твърди се противоречие с решение № 97/28.06.2016 г. по гр. д. № 444/2015 г. на ВКС, II-ро г. о.; за задължението на въззивната инстанция да постанови решение в съответствие с правилата на тежестта на доказване- твърди се противоречие с решение № 120/02.06.2016 г. по гр. д. № 5790/2015 г. на ВКС, I-во г. о.; поддържа се и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК;

6. По приложението на чл. 17а ЗППДОбП /отм./ и пар. 11, ал. 2 ДРЗ: кое имущество следва да се счита включено в капитала при преобразуването на държавното предпприятие в търговско дружество и в кои хипотези е приложима посочената преходна и заключителна разпоредба - твърди се противоречие на въззивното решение с решение № 97/28.06.2016 г. по гр. д. № 444/2015 г. на ВКС, II-ро г. о.;

7. Какъв е фактическият състав на изваждането на актив от капитала на търговско дружество и дали само решението на общинския съвет, като едноличен собственик на капитала в еднолично търговско дружество, за изваждане от уставния фонд /капитала/ на част от имота изпълва този фактически състав и поражда вещно-правен ефект и връща имота в собственост на едноличния собственик, или без да е изпълнен изцяло фактическият състав - вземане на решение за изваждане и намаляване на капитала, обявяване в Държавен вестник, вписване на намалението на капитала, има за последица оставането на имота в собственост на търговското дружество - обосновава се противоречие с решение № 38/30.05.2013 г. по гр. д. № 673/2012 г. на ВКС, II-ро г. о.;

8. За съответствието на мотивите на въззивното решение с изискването за съдържанието на съдебното решение и съдържанието на мотивите съгласно чл. 236, ал. 2 ГПК и в съответствие с чл. 12 и чл. 235 ГПК- според касатора е налице противоречие с решение № 217/09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, ІV-то г. о., решение № 241/17.10.2012 г. по гр. д. № 850/2011 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., решение № 752/18.11.1988 г. на ІІІ-то г. о., определение № 545/30.06.2010 г. по т. д. № 249/2010 г. на ВКС, І-во т. о., и решението по същото дело; за задълженията на съда да обсъди всички твърдения, възражения и оплаквания на въззивника във въззивната жалба и всички факти и обстоятелства от значение за делото и за изложи мотиви по тях в случай, че не ги приема - противоречието според касатора е с решение № 129/05.03.1986 г. по гр. д. № 682/1985 г. на І-во г. о., Постановление № 1/13.07.1953 г. на Пленума на ВС, Постановление № 1/10.11.1985 г. на Пленума на ВС, ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС; дали въззивното решение съответства на посочената практика или е постановено в противоречие с нея;

9. За съотвествието на решението на въззивния съд с императивните разпоредби на материалния и процесуалния закон и служебните задължения на въззивната инстанция по приложението на императивните разпоредби на материалния и процесуалния закон при постановяване на въззивното решение - твърди се противоречие с решение № 415/25.01.2012 г. по гр. д. № 1332/2010 г. на ВКС, І-во г. о., и решение № 196/11.04.2012 г. по т. д. № 994/2010 г. на ВКС, ІІ-ро т. о.;

10. Може ли въззивният съд, без оплаквания във въззивната жалба и при липса на спор между страните, да проверява неоспорено фактическо заключение в първоинстанционното решение, че предметът на делото /спора/ е за част от една от сградите, което е посочено изрично и във въззивната жалба, и въззивната инстанция имала ли е основание да го установява на свой ред и по свой почин и по този начин да го прави спорно за първи път в акта по съществото на спора - допуснато е нарушение на съдопроизводствените правила /чл. 6, ал. 2 и чл. 269 ГПК/ - позоваването е на решение № 477/23.01.2013 г. по гр. д. № 1648/2011 г. на ВКС, ІV-то г. о.; поддържа се и евентуално основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради липса на съдебна практика.

11. По разрешените от съда въпроси за това на коя от страните принадлежи правото на собственост, за това дали решението за изваждане на спорните имоти - части от сгради, извадени от уставния фонд на дружеството, за осъществяване на друг начин на придобиване /изгубване/ на правото на собственост, за породеното вещно-правно действие на решението на общинския съвет и преминаване на имота на ЕТД в собственост на общината въз основа на това решение, и всички други съгласно мотивите на въззивното решение, е налице противоречие с практиката на ВКС: решение № 149/04.10.2013 г. по т. д. № 1181/2011 г. на ІІ-ро т. о., решение № 237/11.01.2012 г. по т. д. № 190/2011 г. на ІІ-ро т. о., решение № 81/28.11.2011 г. по т. д. № 674/2009 г. на ІІ-ро т. о., и решение № 208/30.11.2011 г. по т. д. № 1159/2010 г. на ІІ-ро т. о.

При основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради липса на съдебна практика се пита: в случай на предявен положителен установителен иск за установяване правото на собственост върху недвижим имот и при наличието на осъществено оспорване от ответника само на правото на собственост върху реална част от процесния недвижим имот /сграда/, която е индивидуализирал изрично, следва ли решаващияат съд в мотивите да посочи изрично липсата на спор относно частта, за която не се спори от ответника, и да се произнесе само в частта, в която е налице спор между страните; следва ли в този случай съдът, след като констатира, че липсва спор по част от предмета на иска /делото/, да изиска уточнение на исковата молба от ищеца и на правния интерес от предявяване на иска; като се е произнесъл и е уважил иска и в частта, в която ответникът не оспорва иска, решението евентуално е и очевидно неправилно като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК.

12. Този въпрос повтаря в основни линии въпрос № 7, като при позоваване на противоречие с решение № 38/30.05.2013 г. по гр. д. № 673/2012 г. на ВКС, II-ро г. о., се добавя и питането: дали посочената съдебна практика е приложима в разглеждания случай, след като решението е за изваждане от уставния фонд /капитала/, т. е. за намаляване на капитала, а не за отписване на съответно имущество от баланса на общинското търговско дружество. при основанията по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК се пита: представлява ли решението на едноличния собственик за изваждане от уставния фонд /капитала/, т. е. за намаляване на капитала, решение за отписване на съответното имущество от баланса на общинското търговско дружество, и има ли това решение вещноправен ефект - връщане на имуществото в патримониума на общината, и какъв е неговият характер и значение; налице ли е друг начин на прибодиване /загубване/ право на собственост по смисъла на чл. 77 ЗС при взето решение на общинския съвет за изваждане от уставния фонд /капитала/ и трябва ли съдът изрично да посочи кой е този друг начин и изрично по кой закон;

13. При основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е поставен въпросът: кой е предметът на делото, по който е бил длъжен и е имал правото да се произнесе съдът при наличие на спор между страните само за част от описаните в исковата молба сгради, и може ли /допустимо ли е/ съдът да се произнася и изцяло и за другата част от сградите, за които не съществува спор между страните; в този случай може ли служебно съдът да се произнася за фактите, за които не съществува спор и да уважава иска изцяло и за частта, в която ответникът не оспорва иска; твърди се, че решението евентуално е и очевидно неправилно.

На последно място касаторът се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК- очевидна неправилност.

Предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните:

В основата на въпроси № 1, № 2, № 10 и № 13, както и на абзаца след въпрос № 11 /който касаторът не е означил като отделен правен въпрос/, стои твърдението на касатора - ищец по делото, че обжалваното решение е постановено по нередовна искова молба поради липса на яснота относно предмета на спора, тъй като ответникът бил оспорил иска само за част от сградите, при което положение съдът следвало да укаже на ищеца да уточни правния си интерес от иска спрямо частите, за принадлежността на правото на собственост върху които не съществува спор между страните. Във връзка с това твърдение следва да се посочи, че в отговора на исковата молба, ответникът, макар да е записал, че решението на общинския съвет от 1993 г. касае части от сгради, е оспорил иска изцяло. Ако така изразеното становище ищецът е възприел като указание за липса на правен интерес от положителния установителен иск за неоспорените части от сградите, следвало е да предприеме съответните процесуални действия, с които да защити правата си по най-добрия начин, още повече като се има предвид, че с петитума на исковата молба е поискал да бъде признат за собственик на части /непосочени/ от двете сгради. Такива действия ищецът не е извършил, включително и след събиране на доказателствата по делото, нито в отговора на въззивната жалба не е поддържал становище за неяснота относно спорния предмет. При това положение съдът в двете инстанции не е имал основание да счете исковата молба за нередовна поради неуточнен петитум, а оттам - неуточнен предмет на делото, при съобразяване и на посоченото в исковата молба извънсъдебно оспорване, изразено в писмо изх. № ОХ-0317-1144/04.10.2018 г. на общината до ЧСИ З. З., което касае цялата сграда с идентификатор 77181.19.152.1 /сграда за култура и изкуство/, нито е имал задължения да извършва процесуални действия във връзка с доклада по делото и по разпределяне на доказателствената тежест, което твърдение касаторът отново свързва с неправилно определен предмет на спора. Ето защо не може да се приеме, че съдът е постановил решение по нередовна искова молба, нито че в нарушение на диспозитивното начало се е произнесъл по предмет, за който не съществува спор между страните. Това дава основание на настоящия състав на ВКС, I-во г. о., да не приеме за основателен довода на касатора, че съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК. А след като не може да се приеме, че съдът се е произнесъл и е уважил иска и в част, за която няма спор между страните, то не може да се приеме и доводът, че въззивното решение противоречи на посочената от касатора съдебна практика или че с него са разрешени въпроси от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, като основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК, нито че е очевидно неправилно като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК.

Въпроси № 3, № 4 и първата част на въпрос № 5 в обобщен вид се свеждат до въпроса за разпределението на доказателствената тежест в случай, че и двете страни по правния спор легитимират правото си на собственост - едната с нотариален акт, издаден въз основа на писмени доказателства /според посоченото в н. а. № 132/05.10.2005 г., на който касаторът се позовава/, а другата - с акт за държавна, съответно - общинска собственост, в който не е посочено фактическото и правно основание, по силата на което имотът е придобит от държавата или от общината. Приложимо при разрешаването на този въпрос е ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, макар същото да разглежда хипотеза, при която спорещите насрещни страни се легитимират с нотариални актове за собственост, доколкото според закона - чл. 5, ал. 1 и 2 ЗДС и чл. 5, ал. 1 и 2 ЗОбС, и трайната съдебна практика по приложението му, актът за държавна, съответно - общинска собственост, се ползва с доказателствена сила и легитимиращ ефект за принадлежността на правото /решение № 321/14.10.2011 г. по гр. д. № 1167/2010 г. на ВКС, I-во г. о., решение № 149/12.06.2013 г. по гр. д. № 647/2012 г. на ВКС, IV-то г. о., решение № 61/26.05.2014 г. по гр. д. № 7685/2013 г. на ВКС, II-ро г. о./. При това положение разпределянето на доказателствената тежест при оспорването е по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК - всяка страна следва да докаже своето право, т. е. фактическия състав на съответното удостоверено придобивно основание. Следва да се посочи, че според тълкувателния акт, съставляващ задължителна съдебна практика, за да отпадне легитимиращото действие на акта, е необходимо да се докаже, че титулярът не е бил или е престанал да бъде собственик, като това оспорване не се развива по правилата на чл. 193 ГПК, тъй като не касае истинността на документа нотариален акт, а съществуването на удостовереното с него право. Прегледът на мотивите към обжалваното решение не дава основание да се приеме, че при разпределянето на доказателствената тежест за подлежащите на доказване правнорелевантни факти въззивният съд е подходил по начин, противоречащ на посочената съдебна практика. Извод в обратен смисъл не може да се извлече и от решение № 181/17.12.2019 г. по гр. д. № 66/2019 г. на ВКС, І-во г. о., на което касаторът се позовава, според което когато едната страна по иск за собственост се легитимира с констативен нотариален акт по чл. 587 ГПК, а другата - с акт за държавна или общинска собственост, който не се ползва с материална доказателствена сила /поради липса на някои от реквизитите на акта - описание на имота и местонахождението му, посочване на фактическото и правно основание, по силата на което имотът е придобит от държавата или от общината/, в тежест на страната, която оспорва констативния нотариален акт и се позовава на такъв акт за държавна или общинска собственост, е да докаже правото си на собственост върху спорния имот. Това е така, защото в случая въззивният съд е приел, че общината, лигитимираща се с акт за общинска собственост, е доказала правото си на собственост върху спорния имот. Ето защо основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице. Решение № 28/13.05.2019 г. по гр. д. № 2212/2018 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., е неотносимо към разглеждания случай, доколкото е постановено по различен въпрос: каква е материалната доказателствена сила на нотариалния акт относно представените пред нотариуса документи и редът за нейното оборване. Различна е хипотезата и по решение № 558/13.01.2011 г. по гр. д. № 4323/2008 г. на ВКС, І-во г. о. - оспорване на предварителен договор. В решение № 176/24.10.2013 г. по гр. д. № 550/2012 г. на ВКС, II-ро г. о., е възприето разрешението, дадено с тълкувателния акт, а решение № 335/23.04.2009 г. по гр. д. № 841/2008 г. на ВКС, IV-то г. о., като постановено преди постановяването на тълкувателния акт, не може да послужи при преценката за допускане на касационно обжалване. Наличието на съдебна практика, на която въззивното решение съответства, изключва допускане на касационното обжалване и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Поставянето на въпрос № 6 и на втората част на въпрос № 5 е обосновано от касатора с позоваване на решение № 97/28.06.2016 г. по гр. д. № 444/2015 г. на ВКС, II-ро г. о., което от своя страна стъпва на разрешението, дадено в т. 2Г на ТР № 4/14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС. В посочената съдебна практика е прието, че за да се приложи нормата на чл. 17а ЗППДОбП /отм./, не е необходимо предоставеният за стопанисване или управление имот да е заприходен нито в баланса на държавното предприятие към момента на преобразуването, нито в баланса на преобразуваното търговско дружество. В обжалваното решение въззивният съд е посочил, че е необходимо вещта да е била включена в баланса на приватизиращото се държавно предприятие съм датата на приватизационната сделка. Този мотив обаче следва да бъде разглеждан не изолирано, а в контекста на общия смисъл, който следва от мотивите към обжалваното решение. А в тях въззивният съд е приел, че правото на собственост върху процесните две сгради е преминало в патримониума на общинската фирма „Единство“, преобразувана в търговско дружество „Единство“ ЕООД, но същите не са били част от имуществото на приватизиращото се дружество към датата на приватизацията, а последващото им заприходяване в новообразуваното след приватизацията дружество /сега съищец по делото/ не е придобивен за собствеността способ. Ето защо по така поставените въпроси не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Наличието на съдебна практика, на която въззивното решение съответства, изключва допускане на касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Въпроси № 7, № 11 и № 12 са поставени във връзка с приетото от въззивния съд за характера и правното действие на решението от 1993 г. на едноличния собственик на капитала. В съдебната практика на ВКС, на която касаторът се позовава, е прието, че с преобразуването на държавните фирми, създадени при действието на Указ № 56 за стопанската дейност /отм./ в еднолични търговски дружества по ТЗ по реда на ЗОЕТДДИ от 1991 г. /отм./, впоследствие по реда на ЗППДОбП /отм./, се извършва промяна на собствеността, като внесеното в капитала на дружеството държавно имущество от уставния фонд на държавната фирма става собственост на новообразуваното дружество; преминаването на собствеността от държавата към едноличното търговско дружество става от момента на вписване на акта за преобразуването му и от този момент държавата няма право да се разпорежда с това имущество. Прието е още, че вписването в търговския регистър на решението на едноличния собственик на капитала за намаляване на капитала има конститутивно действие, поради което до вписването му то не поражда правно действие. Тази съдебна практика обаче не обуславя допускане на касационно обжалване нито на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, нито на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, защото решаващият извод на въззивния съд за отхвърляне на иска не е свързан с нея, а съгласно т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационното обжалване може да се допусне по материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на делото и обусловил решаващия извод /решаващите изводи/ на въззивния съд. В случая такъв е изводът, че към датата на приватизационния договор - 16.09.1998 г., спорните сгради не са били част от активите на приватизиращото се дружество с едноличен собственик на капитала Община - [населено място]. Трайна и безпротиворечива е съдебната практика, че в тежест на ищеца е да докаже елементите от фактическия състав на въведеното придобивно за собствеността основание, като доказването следва да бъде главно и пълно. Съдебната практика приема и това, че относимите за спора доказателства следва да се обсъдят в тяхната съвкупност, като се тълкуват във времева и логическа последователност. Именно по този начин е извършен анализът на доказателствата в разглеждания случай, като въззивният съд е съобразил наличието на регистърно решение от 1998 г. за намаляване на капитала, предхождащо приватизацията, и обстоятелството, че спорните обекти са включени допълнително, след приватизацията, в активите на новообразуваното дружество, което е категорично установено по делото. Тази последователност на осъществилите се правнорелевантни факти сочи, че към датата на приватизацията спорните сгради не са фигурирали в активите на едноличното търговско дружество с общинско участие в капитала и именно по тази причина са включени в активите на приватизираното дружество впоследствие. Този решаващ извод на въззивния съд е взет при съобразяване със съдебната практика по приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, която задължава съда да обсъди всички доказателства, твърдения, възражения и доводи на страните, както впрочем съдът е подходил и при определяне на спорния предмет на делото и при преценката на доказателствената сила на актовете, с които насрещните страни легитимират собствеността си, а мотивите са точни, ясни и убедителни, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по поставения въпрос № 8. Не се установява при постановяване на обжалваното решение въззивният съд да е нарушил императивни законови разпоредби, което да обоснове основание за допускане на касационно обжалване по въпрос № 9.

Последното поддържано основание е по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК - очевидна неправилност. Очевидната неправилност като предпоставка за допускане на касационно обжалване, която по същество се явява квалифицирана форма на неправилността като порок на съдебните актове, предполага неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана пряко и единствено от съдържанието на обжалвания акт, без анализ на извършените от страните и съда процесуални действия, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, на събраните по делото доказателства и тяхното съдържание. В случая такива видими пороци на обжалваното решение не са налице. Освен това - съображенията, с които се иска допускане на касационно обжалване на посоченото основание, отчасти се припокриват с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, което в случая не е налице, както вече бе посочено в настоящите мотиви.

С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответника по касация следва да се присъдят разноски по водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 4 398 лева по договор за правна защита и съдействие от 27.06.2022 г. с рег. № 612/28.06.2022 г., заплатено по банков път, видно от платежно нареждане/вносна бележка от 29.06.2022 г. на Уникредит Булбанк, клон - [населено място].

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о.