Определение № 27 от 09.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 721/2011 г.

Производството е по чл. 274, ал.3, т.1 ГПК. Образувано е по частна жалба на Т. А. А. против определение № 299 от 25. 10. 2011 г. по в.ч.гр.д. № 445/2011 г. на Великотърновския апелативен съд, с което е потвърдено разпореждане № 3024 от 9. 08. 2011 г. по гр.д. № 465/2011 г. на Русенския окръжен съд, с което е върната, на основание чл. 129, ал. 3 ГПК, подадената от жалбоподателя искова молба. Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение, като обсъди доводите на жалбоподателя и прецени данните по делото, прие следното: Частната жалба е допустима. Същата е подадена от лице имащо право на жалба, в срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. В случая не са налице основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на определението. С обжалваното определение апелативният съд е потвърдил първоинстанционно определение на окръжен съд, с което, на основание чл. 129, ал. 3 ГПК, е постановено връщане на искова молба поради несъответствието й с изискванията на чл. 127, ал. 1, т. 3 и 4 ГПК и неотстраняване в срок на нередовностите й. За да постанови този резултат, съдебният състав е приел, че исковата молба е била нередовна, тъй като в същата не са били изложени ясно, разбираемо и последователно фактите, на които се основава претенцията спрямо всеки от ответниците /какви наказателни дела са водени срещу ищеца, как са приключили, защо е било постановено задочно осъждане, каква е връзката с цитираното в исковата молба наказателно постановление, какви увреждащи действия са извършени от служители на МП и на МВР и защо се иска осъждането им, в какво се изразяват неправомерните действия на Прокуратурата на РБ, конкретно какви вреди - имуществени и неимуществени са били причинени на ищеца в резултат на водените наказателни производства, каква е причинно – следствената връзка между претендираните имуществени вреди представляващи разходи за издаване на визи, неимуществени вреди /негативни емоционални изживявания от влошени отношения с родителите и с приятелката на ищеца/ и воденото наказателно производство. Приел е, че законосъобразно исковата молба е била оставена без движение, че с разпореждането по чл. 129, ал. 2 ГПК са били дадени подробни, ясни и разбираеми указания, които не са били изпълнени с подадената уточняваща молба, поради което са били налице основания за приложение на чл. 129, ал. 3 ГПК. Жалбоподателят не е формулирал конкретен правен въпрос /процесуален или материален/ разгледан от съда и обусловил правните му изводи, обективирани в обжалвания съдебен акт. В жалбата се сочат само основания за неправилност на определението, изразяваща се в постановяването му в противоречие с чл. 129, ал. 2 ГПК /при несъобразяване с обстоятелството, че първоинстанционният съд не е дал ясни указания за отстраняване нередовностите на исковата молба/ и при несъобразяване с обстоятелството, че първоинстанционният съд не е указал последиците от неизпълнение указанията по чл. 129, ал. 2 ГПК. Касационният съд може да квалифицира и да конкретизира посочения в изложението правен въпрос, но няма право сам да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело и определящ рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира частните касационни жалби, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това /ТР № 1/10г., т. 1/. Независимо от горното, за пълнота следва да се отбележи, че жалбоподателят не се позовава дори формално на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, 2 и 3 ГПК. Не се твърди противоречие на изводите на въззивния съд със задължителна съдебна практика /ТР, ППВС или решение на ВКС по чл. 290 ГПК/. Не се твърди противоречива практика по даден въпрос, нито се прилагат съдебни решения като доказателства за противоречива практика. Не се твърди и разглеждането на даден въпрос да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Жалбоподателят не е посочил процесуалноправен или материалноправен въпрос, нито се е позовал на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК дори след като с разпореждане от 23. 11. 2011 г. са му били дадени изрични указания в този смисъл. С оглед на горното, не би могло да се приеме, че е налице някое от основанията по чл. 280 ГПК за допускане касационно обжалване, което би позволило извършване на преценка на законосъобразността на въззивното определение. По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение