Определение № 1986 от 03.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 376/2026 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Х. И. М., чрез адвокат А. Д., против Решение № 448 от 05.11.2025 г. по в. гр. д. № 623/2025 г. на Окръжен съд - Русе, с което след отмяна на Решение № 1093 от 08.07.2025 г. по гр. д. № 5151/2024 г. на Районен съд – Русе е признато за установено в отношенията между Х. И. М. и „Първа Инвестиционна Банка“ АД, че Х. И. М. дължи на „Първа Инвестиционна Банка“ АД по Договор за кредит № 012LD-R-010215 от 13.09.2021 г. следните суми: просрочена главница в размер на 18 432,66 лв. /9424.47евро/; възнаградителна лихва, начислена съгласно т.4 от договора за кредит за периода от 05.03.2024 г. до 03.06.2024 г. включително в размер на 413,82 лв. /211.58 евро/; законова лихва за периода от 26.06.2024 г. до 10.07.2024 г. включително в размер на 105,08 лв. /53.73 евро/ и разходи във връзка с неизпълнение на задълженията по договора, дължими на основание т.19 от договора за кредит в размер на 60 лв. /30.68евро/, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК - 15.07.2024 г. до окончателното изплащане на дълга, за които суми е била издадена заповед за изпълнение по ч. гр. дело № 4010 по описа на Районен съд - Русе за 2024 г.

В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно. По подробно изложени съображения срещу извода на съда за действителност на процесния договор за потребителски кредит се претендира отмяна на обжалваното решение и разглеждане на делото по същество.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК са формулирани следните въпроси:

1. „Допустимо ли е в производство по чл. 422 ГПК съдът да приеме, че намират приложение правилата за изменение на иска по чл. 214 ГПК, когато се отнася за приложението на чл. 23 ЗПК по потребителски кредит, включително за изменение на основанието на иска чрез заменяне или добавяне на друго основание ?“;

2. „Допустимо ли е съдът по свой почин служебно да измени основанието от което произтича вземането по издадената заповед за изпълнение в производството по чл. 422 ГПК в извъндоговорно, ако същото вземане е претендирано на договорно основание, а съдът е приел, че договорът е нищожен ?“;

3. „Допустимо ли е в производството по чл. 422 от ГПК да не намират приложение правилата на чл. 214 ГПК между търговец и търговец и физическо лице и физическо лице, но същите правила да намират приложение между потребител и търговец и съгласно която разпоредба търговецът може да изменя основанието на своя иск от договорно в извъндоговорно ?“;

4. „Допустимо ли е в производството по чл. 422 от ГПК да не намират приложение правилата на чл. 214 от ГПК между търговец и търговец, и физическо лице и физическо лице, но същите правила да намират приложение между потребител и търговец и търговецът да може да изменя основанието на своя иск от договорно в извъндоговорно/съдът да изменя служебно основанието от договорно в извъндоговорно, като служебно се уважава искането за главница и същото положение представлява ли нарушение на принципа на равностойност ?“;

5. „Счита ли се за изпълнено изискването на разпоредбата на чл. 33а, ал. 2 ЗПК за ясен и разбираем език на методиката на банката, когато за формирането на стойността на компонент от методиката банката-кредитодател сама субективно и селективно избира кои стойности от публичните данни на БНБ да използва ?“;

6. „Ясна и разбираема ли е методиката на банката, за формирането на която управителният орган на банката решава кои колони от данни да бъдат използвани за формирането на референтния лихвен процент, без обаче на потребителя да е предоставена информация относно механизма и критериите, въз основа на които са избрани точно тези колони/данни измежду всички останали ?“.

Допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК е релевирана по отношение на въпроси № 1 и № 2, обоснована с твърдението за противоречие между правните изводи на въззивния съд и практиката на касационната инстанция, намерила израз в т. 11, б. „б“ от ТР № 4 от 18.06. 2014г. по тълк. д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС и решения по т.д. № 1357/2016г. на I т.о. и по т.д. № 2512/2016г. на I т.о.

Допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.2 ГПК е отнесена към въпрос № 3 и е обоснована с практиката на Съда на Европейския съюз (СЕС): С-567-13; С-628-15; Решение от 16 декември 1976г., Rewe-Zentralfinanz и Rewe-Zentral, 33/76, EU:C:1976:188, т. 5, от 8 март 2001 г., Metallgesellschaft и др., C 397/98 и C 410/98, EU:C:2001:134, т. 85, от 12 декември 2006 г., Test Claimants in the FII Group Litigation, C 446/04, EU:C:2006:774, т. 203 и от 6 октомври 2015 г., Tarsia, C 69/14, EU:C:2015:662, т. 27; С-266-18; решение от 13 септември 2018 г., Profi Credit Polska, C 176/17, EU:C:2018:711, т. 57.

По въпроси № 4, № 5 и № 6 се твърди наличието на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като отговорът по тях е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Касаторката поддържа и самостоятелното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК - очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение, обоснована с твърдението, че мотивите на въззивния съд по отношение на съдебно-счетоводната експертиза (ССчЕ) съдържат вътрешно противоречие от такъв характер, което обективно препятства възможността да се проследи действителната воля на съда. Сочи се, че посоченото противоречие засяга решаващи факти по делото, тъй като съдебно-счетоводната експертиза е единственият източник на доказателства относно начина на формиране на методиката на банката и изменението на референтния лихвен процент по договора за кредит. Поддържа се, че доколкото експертизата се явява решаващо доказателство както за правилното приложение на материалния закон (ЗПК), така и за фактите, от които произтича вземането на банката, то е налице неяснотата дали съдът приема или отрича експертизата, което прави невъзможна проверката на правилността на крайния извод. Навеждат се доводи за вътрешно логическо противоречие в самото въззивно решение, което прави мотивите му обективно неясни, поради липсата на единна фактическа основа, върху която да е постановен диспозитивът на съдебното решение.

При условие, че се допусне въззивното решение до касационно обжалване, се заявява искане по чл.292 ГПК за отправяне на предложение до Общото събрание на ВКС за постановяване на тълкувателно решение по първите два въпроса от изложението, съответно – за спиране на настоящото производство.

Ответникът – „Първа Инвестиционна Банка“ АД, чрез процесуален предствител, в законоустановения срок по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който изразява становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – изхожда от надлежна страна, подадена е в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Производството по делото е образувано по предявени от „Първа Инвестиционна Банка“ АД против Х. И. М. искове по чл.422 ГПК за признаване за установено, че последната дължи на ищцовата банка по Договор за кредит от 13.09.2021г. просрочена главница в размер на 18 432,66 лв.; възнаградителна лихва за периода от 05.03.2024г. до 03.06. 2024г. в размер на 413,82 лв.; законова лихва за периода от 26.06.2024г. до 10. 07.2024г. в размер на 105,08 лв. и разходи във връзка с неизпълнение на задълженията по договора, дължими на основание т.19 от същия, в размер на 60 лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК - 15.07.2024 г. до окончателното изплащане на дълга, за които суми е била издадена заповед за изпълнение по ч. гр. дело № 4010 по описа на Районен съд - Русе за 2024 г. След като е приел, че процесният договор е недействителен на основание чл.22 ЗПК поради противоречие с изискванията на чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1,т.9 и т.9а ЗПК, първоинстанционният съд е отхвърлил изцяло предявените искове.

Сезиран с жалба на ищцовата банка, за да достигне до обжалвания резултат, Окръжен съд – Русе е установил за безспорно, че на 13.09.2021 г. между банката като кредитодател и ответницата Х. И. М. е сключен договор за банков кредит в размер на 22 000 лв., с краен срок на погасяване 05.09.2031г., изцяло усвоен еднократно от кредитополучателката на 14.09.2021 г. по банкова сметка, открита на нейно име в същата банка.

Във връзка с възраженията по правилността на първоинстанционното решение Окръжен съд – Русе на първо място е посочил, че дори и договорът за потребителски кредит да е изцяло нищожен, то получената от кредитополучателката сума съгласно чл. 23 ЗПК остава дължима. Позовавайки се на практика на ВКС, обективирана в решения по: т.д. № 1027/2022г. на І т.о.; гр.д. № 3855/2021г. на ІV г.о; т.д. № 1023/2020г. на І т.о. и т.д. № 2024/2022г. на І т.о., решаващият съд е приел, че не може да бъде отхвърлен иск за заплащане на предоставена по договор за кредит сума по съображения, че договорът е нищожен. В този случай полученото подлежи на връщане, но само чистата стойност, без лихви, такси, неустойки и др.

На следващо място, според въззивния съд в конкретния случай договорът за кредит не е нищожен на посочените в първоинстанционното решение основания.

По първото заявено основание, че лихвеният процент е субективно определен от банката, която произволно решава кои точно данни от статистиката на БНБ да използва при определянето му, съдът е установил, че в приложената по делото методика за определяне на референтен лихвен процент, наречен от банката „Лихвен процент, базиран на спестявания“ (СЛП), същият представлява среднопретеглен процент по срочни депозити, който се изчислява чрез посочена конкретна формула. Установено е, че в случая формулата включва средната стойност на четири ефективни годишни лихвени процента по: срочни депозити на домакинства при срок на депозитите от 1 ден до 2 години; срочни депозити на домакинства при срок на депозитите над 2 години; срочни депозити на нефинансови предприятия при срок на депозитите от 1 ден до 2 години и срочни депозити на нефинансови предприятия при срок на депозитите над 2 години. Чрез посочената в методиката формула се изчислява среднопретеглената стойност на описаните четири лихвени процента по срочни депозити. Изложено е също така, че съгласно установеното от вещото лице, ефективният годишен лихвен процент по срочни депозити на домакинства при срок на депозитите от 1 ден до 2 години може да има само една стойност, като не може да има повече стойности от които банката да си избира, което се отнася и до другите лихвени проценти, участващи във формулата.

За неправилен е намерен от въззивния съд изводът на първата инстанция, че методиката за определяне на референтния лихвен процент е неясна и неразбираема за потребителя и не му позволява да направи извод за икономическите последици от сключения с банката договор. Според съда, същият се определя по посочената от банката формула и зависи от увеличението/намалението на съответните лихвени проценти по срочни депозити и съответния обем на всеки един от видовете срочни депозити, което от своя страна не прави определянето на референтния лихвен процент на банката нито произволно, нито неразбираемо.

Въз основа на приетото експертно заключение решаващият съд е намерил исковете за доказани и по размер.

С оглед на тези съображения, Окръжен съд - Русе е отменил първоинстанционното решение и е уважил предявените от „Първа Инвестиционна Банка“ АД искове.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

След съобразяване с възприетото в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, че касационен контрол на въззивното решение се допуска въз основа на един или повече правни въпроси, които трябва да са от значение за изхода на делото, но не и за правилността на обжалваното решение и за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд, настоящият състав намира, че въпросите не удовлетворяват общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК.

Първите четири въпроса от изложението не са от обуславящо за изхода на спора правно значение. Същите изхождат от тезата на касаторката за недопустимо изменение на основанието по чл.214 ГПК в производството по чл.422 ГПК от договорно в извъндоговорно при присъждане на съответните суми. Въпросите са относими към случаите на присъждане на чистата стойност на кредита в хипотезата на чл.23 ЗПК поради недействителност на договора за кредит. За да уважи установителните искове по чл.422 ГПК въззивният съд не е споделил решаващия извод на първоинстанционния съд за недействителност на процесния договор за потребителски кредит, приемайки че не са налице нарушения на чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1,т.9 и т.9а ЗПК. При положение, че дължимостта на съответните суми е установена не на основание чл.23 ЗПК, въпросите нямат нужното за спора значение. Изложените в тази връзка от въззивния съд съображения са по повод възраженията на ищцовата банка срещу постановеното от първоинстанционния съд отхвърляне изцяло на исковете поради недействителност на процесния договор, които с оглед крайния резултат са ирелевантни за изхода на конкретния спор.

Последните два въпроса от изложението не съответстват на обективираната в решението правна воля на въззивния съд. Същите съдържат защитната теза на касаторката, че при прилагане на методиката за определяне на референтния лихвен процент банката-кредитодател сама субективно и селективно избира кои стойности от публичните данни на БНБ да използва, както и че на потребителя не е предоставена информация относно механизма и критериите, въз основа на които са избрани точно тези колони/данни измежду всички останали. Изводът на решаващият съд обаче е друг. Позовавайки се на констатациите на вещото лице, въззивният съд е приел за установено, че за участващите във формулата компонентни, стойността на които се определя от данни, които БНБ публикува в края на всеки месец, има само една стойност. Изрично е посочено, че не може да има повече стойности от които банката да си избира. Несъгласието на страната с този извод касае правилността на решението, която не се преценява в стадия по селекция на касационната жалба.

Неустановяването на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК по всички въпроси е достатъчно основание да се откаже достъпа до касационна проверка на обжалваното решение, поради което съставът на ВКС не дължи обсъждане наличието на допълнителните критерии по чл.280, ал.1,т.1,т.2 и т.3 ГПК.

Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, ако въззивният съд е приложил отменен закон, ако е приложил закона в противоречие с неговия смисъл или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява единствено основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол. В случая изложените от касаторката доводи съставляват основания по чл.281 т.3 ГПК, а не такива по чл.280, ал.2 ГПК, и не могат да обусловят уважаване на искането за достъп до касационна проверка.

Като неоснователно се преценява искането по чл.292 ГПК, тъй като по въпросите, по които се твърди противоречие в практиката на ВКС, не е допуснато касационно обжалване.

С оглед изхода на делото касаторката следва да бъде осъдена да заплати на ответника по касация на основание чл.78, ал.8 ГПК юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 евро.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК