Определение № 3512 от 08.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3891/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Г. Е. Б., чрез процесуалния представител адвокат М. Й. Г., срещу решение № 467 от 13.04.2023 г. по в. гр. д. № 1636/2022 г. на Софийския апелативен съд, с което като е потвърдено първоинстанционното решение № 267009 от 17.12.2021 г. по гр.д. № 5349/2019 г. на Софийския градски съд, са отхвърлени предявените от касатора против А. З. Б. и Д. П. М., положителни установителни искове за собственост с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване правото на собственост на ищеца на основание придобивна давност върху следния недвижим имот: едностаен апартамент в западната страна на партерния етаж на жилищна сграда, находяща се в [населено място], кв. С., ул. „1-ва“ № 32, състоящ се от стая, кухня, заедно с половината от терасата на юг от партера, пред апартамента, заедно с мазе с площ от 8 кв. м. в югозападната част на сградата и 30/100 идеални части от общите части на сградата, ведно с 1/3 идеална част от застроения с нея УПИ[№].- 50 в кв. 34 по плана на [населено място], вилна зона С. - север, с площ от 1 386 кв.м., който имот съобразно влязлата в сила КККР на [населено място], одобрени със Заповед № РД-18-3 от 11.01.2011 г. на Изпълнителния директор на АГКК представлява сграда с идентификатор [№], с адрес на сградата: [населено място], район В., [улица], която сграда е разположена в поземлен имот с идентификатор [№], със застроена площ: 65 кв.м., брой етажи: 2, предназначение: жилищна сграда-еднофамилна, с номер на поземления имот по предходен план: 50, квартал: 34, парцел: [№] и при съседи: [№], [№], [№], [№] и [№].

В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение поради необоснованост и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради което се моли за отменяването му и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, по въпросите:

1. Длъжен ли е ищецът по предявен положителен установителен иск за собственост, в исковата молба да посочи какви конкретни действия е осъществявал през давностния период;

2. Чрез какъв способ на доказване ищецът следва да докаже трайната фактическа власт върху имота, за който претендира, че е собственик;

3. Длъжен ли е първоинстанционият съд при установяване на противоречия в свидетелските показания да допусне експертиза, за установяване на извършваните СМР, предмет на настоящото производство;

4. Налице ли е преклузия по искане на доказателство, в хода на събиране на доказателства, при противоречиви показания на разпитаните свидетели.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация Д. П. М., чрез процесуалния си представител адвокат С. Д., изразява становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, респ. за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение.

Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото задължително съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното:

Въззивният съд е приел, че представените в първоинстанционното производство частен диспозитивен документ от 25.09.2008 г. за сключен между ищеца и ответника А. Б. предварителен договор за продажба на спорния имот и частен свидетелстващ документ, двустранно подписан - „протокол “ от 15.12. 2008 г. за предаване владението върху имота на същата дата, имат формална доказателствена сила, която не обхваща датата на съставянето им, съгласно чл. 180 ГПК.Посочено е, че ответникът М. е трето лице, което черпи право на собственост от единия от издателите на документите- обещателя по предварителния договор, негов праводател по нотариалния договор за продажба от 12.05.2009 г. - А. Б..Предходно придобито от ищеца, който също е издател на документите, право по член 19, ал. 3 ЗЗД и владение върху същия имот, от същия собственик, засяга придобитото от ответника М. право на собственост, поради което е повдигнат от ответника М. спор за датите на съставяне на документите.Прието е, че при прилагане на правилата за доказателствената сила на частния документ и доказателствената тежест за установяване на датата на съставянето му, ищецът не е доказал факта за сключен на 25.09.2008 г. със собственика - ответника А. Б. предварителен договор за продажба на спорното жилище.Посочено е, че дали засвидетелстваният във втория частен документ „протокол“ без достоверна дата, факт за предаване владението върху жилището от ответника А. Б. на ищеца на дата 15.12.2008г., се е осъществил, следва да се прецени с оглед допуснатите гласни доказателствени средства.Единственият воден от ищеца свидетел И. А. К. е заявил, че е съсед на ищеца в кв.С., двамата живеят на различни адреси на една и съща улица и се виждат всеки ден, преди десетина години/2011г./ ищецът му възложил да поправи тоалетната, за да може жилището да се ползва от майка му, към една от стаите на първия етаж, свидетелят пристроил тоалетна и кухня, по- късно инсталирал парно, бойлер, а също пристроил и още една стая. Водената от ответника М. свидетелка Ц. Е. установила, че е участвала в огледи на жилището няколко пъти през 2008 г., след сделката през 2009 г. и през 2014 г. като при идванията заварвала едно и също лице - прабабата на ответника А. Б. и бивша собственичка/негов праводател по договор за продажба на недвижим имот, обективиран в нот. акт № 199, нот.д. № 767/2008г./, която останала да живее в жилището със съгласието на ответника М..От събраните гласни доказателства, показанията на свидетелите В. и И. З. Д., е потвърдено казаното от свидетелката Е., че имотът е купен от ответника като инвестиция и че възрастната жена „баба В.“ продължила да живее в него и след покупката с негово съгласие като лятото на 2021г., след нейната смърт, настъпила на дата 1.04.2017г., посетеният отново от свидетеля И. и ответника М. имот бил занемарен и необитаем, а в двора имало избуяла трева.

Посочено е, че в исковата молба ищецът не е твърдял, че владелческите му действия се изразяват в извършване на строително - монтажни работи в имота и в неговото поддържане или подобряване, поради което фактите за тях са ирелевантни, а доказателствата за тях неотносими като недопускането им не е процесуално нарушение.

Прието е, че показанията на И. К. за живеене в имота на ищеца и майка му и за пристроявания на стаи са изолирани и противоречат на останалите събрани по делото гласни доказателства.

Формиран е краен извод, че ищецът не е доказал получена и установена към 15.12.2008 г. или по – късно, въз основа на сключен със собственика предварителен договор, фактическа власт върху жилището с намерение за своене, поради което предявените положителни установителни искове за собственост са отхвърлени като неоснователни и недоказани.

Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. Едновременно с това е необходимо да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

В изложението не се поставят съществени процесуалноправни и материалноправни въпроси, които имат значение за изхода на делото, а се възразява срещу преценката на съда по отношение на събраните по делото доказателствени средства – свидетелски показания.Преценката на отделните факти по делото от значение за установяване основателността на възражението за изтекла придобивна давност е въпрос на обоснованост на съдебния акт и касае правилността на обжалваното решение, съответно не би могла да мотивира допускането на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК .Отделно от горното касаторът не е обосновал допълнителната предпоставка за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Следва да бъде отбелязано само това, че недоказването на момента на установяване на фактическата власт върху имота не е решаващ мотив да се приеме претенцията за неоснователна, доколкото не е установено и в последващ период такава фактическа власт от страна на ищеца да е била упражнявана Моментът, в който фактическата власт се твърди, че е била установена, има решаващо и определящо значение за изхода на подобен правен спор само когато по делото е установено претендиращият придобиване на правото на собственост по давност да е доказал, че е упражнявал фактическата власт върху имота, но с оглед извършването на преценка дали тази фактическа власт е била упражнявана в продължение на предвидения в закона срок, е необходимо да се установи и този начален момент.Това в случая не е било сторено.

С оглед на горното следва да се приеме, че не са налице основания за допускане на атакуваното въззивно решение до касационно обжалване.

Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение