Определение № 671 от 03.12.2020 г. на ВКС по т. д. № 213/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на процесуалния пълномощник на ДЗИ – ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ ЕАД против решение № 2366 от 30.10.2019 г., постановено по в. гр. д. № 6145/2018 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГО, 7 състав, с което по реда на чл.294 ГПК е потвърдено решение от 10.07.2013 г. и определение от 06.11.2013 г. по гр. д. № 8230/2012 г. по описа на Софийския градски съд за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в полза на С. С. Д. в размер на 5 000 лв., на основание чл.226 ал.1 КЗ /отм./, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 23.08.2009 г., като касаторът е осъден да заплати и сторените пред всички инстанции съдебно-деловодни разноски. В касационната жалба се сочи, че са налице всички основания на чл.281 т.3 ГПК за отмяна на решението като неправилно. Излага се, че в нарушение на съдопроизводствените правила съдът е основал решението си на необосновано експертно мнение и не е допуснал изслушването на повторна /допълнителна/ съдебна експертиза, както и необосновано и незаконосъобразно е приел, че отсъства съпричиняване на вредоносния резултат. Оспорва се като прекомерен и несправедлив и размерът на определеното обезщетение от 10 000 лв. По отношение на разноските се твърди, че същите са присъдени, без да има доказателства за тяхното реално заплащане. По подробни съображения се моли обжалваното решение да бъде отменено, с присъждане на разноските за всички съдебни инстанции. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване при условията на чл.280 ал.1 т.1 ГПК се поставят следните въпроси: 1/ Следва ли съдът да прецени експертното заключение във връзка с останалите доказателства по делото и да назначи допълнително или повторно заключение за изясняване на релевантните за правния спор факти, ако представеното заключение не е достатъчно пълно и ясно или е необосновано и възниква съмнение за правилността му; 2/ Относно отклонението на водачите от дължимото от тях поведение съгласно ЗДвП, респ. тяхно поведение като принос по чл.51 ал.2 ЗЗД и предпоставка за намаляване на обезщетението за вреди в противоречие с практиката на ВКС; 3/ Относно критериите, които формират съдържанието на понятието “справедливост” по чл.52 ЗЗД и са от значение за определянето на обезщетението за неимуществени вреди и задължението на съда да обсъди всички релевантни спрямо тях факти, като посочи значението им за увеличаването/намаляването на размера на обезщетението; 4/ За задължението на съда да обсъди и съобрази при решаване на делото всички доводи и възражения на страните, съобразно предвиденото в разпоредбата на чл.236 ал.2 ГПК. Посочена е и практика на ВКС по чл.290 ГПК. Против касационната жалба в срок е постъпил писмен отговор от процесуалния пълномощник на С. С. Д. със становище, че същата не следва да бъде допускана до касационно разглеждане, евентуално – че е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Претендират се разноски за настоящата инстанция, съобразно представен списък по чл.80 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид доводите на страните във връзка с приложението на чл.280 ал.1 ГПК и материалите по делото, констатира следното: Касационната жалба е подадена от легитимирано лице, в срока по чл.283 ГПК, против подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Не се доказват обаче основанията за достъп до касационна проверка, поддържани от касатора. Въззивното решение е постановено след отмяна на предходното решение на САС и връщане на делото за ново разглеждане от същия съд с решение № 98 от 29.06.2016 г. по т.д.№ 1499/2015 г. на ВКС, ТК, I т.о. В това производство касационен контрол е бил допуснат единствено във връзка с въпроса, до кой момент може да бъде заявено надлежно възражение за съпричиняване по чл.51 ал.2 ЗЗД. По въпроса относно приложението на чл.52 ЗЗД /идентичен със сега повдигнатия от същия касатор/ не е било допуснато касационно обжалване, предвид липсата на предпоставките на чл.280 ал.1 т.1 ГПК /определение № 77/29.01.2016 г. по т.д.№ 1499/2015 г./. На основание разпоредбите на чл.294 ал.1 и чл.295 ал.1 ГПК посоченият въпрос /№ 3 от изложението/ не може да бъде предмет на разглеждане при повторното обжалване на въззивното решение. Същото се отнася и за въпрос № 4, доколкото “необсъдените” доводи във въззивната жалба на касатора касаят именно справедливото обезщетение по чл.52 ЗЗД, оплакванията срещу което в конкретния случай са преклудирани. По отношение на въпрос № 2 следва да се отбележи, че същият не удовлетворява общото селективно изискване на чл.280 ал.1 ГПК, съобразно указанията, дадени в т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, доколкото не е ясно и разбираемо формулиран, а и касае правилността на изводите на въззивния съд по чл.51 ал.2 ЗЗД. Освен това, при постановяване на решението съдът е цитирал и съобразил трайната практика на ВКС по въпроса за съпричиняването, като е приел въз основа на заключението на вещото лице, че в случая не се установяват нарушения на правилата на движение, допуснати от страна на пострадалия водач. Отклонението на управлявания от него автомобил вляво, предприето като опит за избягване на удара /поради навлизане в неговата лента на насрещно движещия се автомобил на виновния водач/, е станало в лентата му за движение, поради което не е налице сочената от застрахователя хипотеза на чл.16 ЗДвП, нито тази на чл.37 ал.1 ЗДвП. Отделно от това, от заключението по САТЕ се установява, че ако ищецът не бе отклонил автомобила вляво, ударът пак би настъпил, само че той не би бил челен, а кос. Съдът е посочил, че не е проведено доказване дали при тази хипотеза вредите биха били по-малки. Горното означава, че не е установена пряката причинно-следствена връзка между поведението на пострадалия /независимо дали е нарушил правилата за движение или не/ и настъпилия вредоносен резултат. На последно място, липсва основание за допускане на касационно обжалване и по първия формулиран в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК въпрос – как следва да се цени заключението на вещото лице и кога е нужно назначаването на допълнителна/повторна експертиза. От мотивите на въззивното решение и данните по делото се установява, че заключението по САТЕ е изчерпателно, компетентно и обективно дадено, обосновано, както и не възникват съмнения за неговата правилност, поради което липсва противоречие между процесуалните действия на съда по събирането и преценката на това доказателство и практиката на ВКС, посочена от касатора – решения по т.д.№ 311/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о., гр.д.№ 1295/2018 г. на ВКС, ГК, I г.о. и гр.д.№ 30/2013 г. на ВКС, ГК, I г.о. С оглед изхода на спора, в полза на ответника по касация следва да се присъдят разноските, сторени за защитата му в настоящата инстанция, а именно сумата 1 392 лв., представляваща надлежно уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение