Определение № 2386 от 16.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1837/2023 г.

Производството е по чл. 288 и сл. ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ищцата М. А. К., чрез адвокат Ч. В., срещу решение № 1603 от 28.12.2022 г. по в.гр.д.№ 187/2021 г. на Софийския апелативен съд, с което, след отмяна на решение № 4031 от 07.06.2017 г. по гр.д.№ 1162/2014 г. на Софийски градски съд, са отхвърлени предявените искове: с правно основание чл. 40 ЗЗД и чл. 57, ал.2 ЗЗД, предявени при условията на евентуалност от М. А. К. срещу Ц. Б. С. - за прогласяване на относителна недействителност на договора за покупко-продажба, сключен между М. А. К., чрез пълномощника П. М. И., и Ц. Б. С., с нотариален акт № 172, н.д. 171/2011 г.по описа на нотариус А. Ч., евентуално - за присъждане на сумата от 130000 лева, представляваща равностойността на продадения имот, както и искът по чл. 108 ЗС, предявен от М. А. К. срещу последващите приобретатели на имота Т. В. Т. и Г. И. Т., за установяване на собствеността и предаване владението върху самостоятелен обект на собственост – ателие с идентификатор *, находящо се в сграда с идентификатор *по КККР на гр.. С., с адрес [населено място],[жк], [жилищен адрес]. Твърди се, че въззивното решение е неправилно поради постановяването му при допуснато съществено процесуално нарушение – необсъждане на всички събрани по делото доказателства, поради необоснованост на извода на съда за липса на сговор между пълномощника на ищцата и приобретателя на имота при сключване на договора за покупко-продажба и поради противоречие с нормата на чл. 40 ЗЗД. Иска се допускане до касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, отмяната му и уважаване на предявените искове.

Депозирани са отговори от ответниците по исковете Ц. Б. С., чрез адв. Н. П., Т. В. Т. и Г. И. Т., чрез адв. Д. Б., с които се изразява становище за липса на основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение и за правилност на същото.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценката налице ли са основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

В исковата молба са изложени твърдения, че ищцата е била собственик на процесното ателие, на основание договор за покупко-продажба, сключен с н. а. 97/28. 03. 2005 г., и на идеални части от поземления имот, на основание договор за покупко-продажба, сключен с н.а. № 75/14. 06. 2006 г. През април 2012 г. ответниците Т. поискали ищцата да им предаде владението върху процесния имот, легитимирайки се за собственици с н.а. № 96/2012 г. Ищцата извършила проверка и установила, че на 30.06.11 г., с н.а. № 172/30. 06. 2011 г., без нейно знание, ателието било продадено от нея, чрез пълномощника й П. И., на ответника Ц. С., за сумата 18 000 лв., при данъчна оценка към момента на продажбата 85 174. 90 лв. По този начин било злоупотребено с доверието й - продажната цена е почти пет пъти по-ниска от данъчната оценка, което прави сделката явно неизгодна за ищцата. Ответникът Ц. С. продал имота на другите двама ответници с н.а. № 98/2012 г., които го владеят понастоящем. Поради недействителност на първата сделка, ответниците Т. са купили от несобственик, сключената с тях сделка не е породила вещнопрехвърлително действие и последните купувачи владеят имота без правно основание. Иска се да се обяви за недействителен договорът за покупко-продажба, сключен с н.а. № 172/2011 г., да бъдат осъдени ответниците Т. да й предадат владението върху имота, евентуално – да бъде осъден ответникът С. да й плати сумата 130000 лв. пазарната стойност на ателието към 30. 06. 2011 г.

Ответникът Ц. С. е въвел твърдения, че между него и живеещите на съпружески начала М. К. (ищца) и П. И. (пълномощник на ищцата на базата на общо пълномощно, предоставящо му власт да продаде имотите комуто прецени и при условия, каквито счете за целесъобразни) е имало поредица от правоотношения, като след продажбата на имота на семейство Т., ищцата М. К. е получила допълнителна продажна цена. Поради това няма сговаряне на пълномощник и приобретател във вреда на упълномощителката и сделката не е относително недействителна, на основание чл. 40 ЗЗД.

Ответниците Т. и Г. Т. поддържат, че липсата на сговор за увреждане на ищцата обосновава валидна продажба от приобретателя Ц. С. на тях, поради което искът с правно основание чл. 108 ЗС е неоснователен. Ищцата е прехвърлила правото си на собственост валидно на Ц. С. и същото е надлежно придобито от сем. Т..

С отменителното решение № 1603 от 28. 12. 2022 г. по к.д. № 3796/19 г. на ВКС, 4 г.о., предявените срещу Ц. С. облигационни претенции са квалифицирани по чл. 40 ЗЗД главната и по чл. 57, ал. 2 ЗЗД евентуалната, като на въззивния съд са дадени указания да изследва наличието на относителна недействителност, спрямо ищцата, на сделката, сключена между нея, чрез пълномощника П. И., и приобретателя Ц. С..

Въззивният съд е приел, че неучастието в процеса на пълномощника П. И. не опорочава първоинстанционното производство. Позовал се е на решение по гр. д. № 1266/2011 г. на ВКС, IV г. о., според което участието на пълномощника по иск с правно основание чл. 40 ЗЗД не е необходимо условие за допустимост на процеса, защото пълномощникът не е страна по атакуваната сделка, както и по съображения, че по иск по чл. 40 ЗЗД, предявен от упълномощителя, другата страна по сделката и пълномощникът на ищеца не са задължителни необходими другари.

Съобразно указанията на ВКС, САС е разпределил доказателствената тежест в процеса и е приел, че за страните не са настъпили доказателствени преклузии, поради което са допуснати и разпитани свидетели на всяка от страните.

От фактическа страна е прието за установено, че с нотариално заверено пълномощно от 14.06.2011 г. П. М. И. е упълномощен от ищцата да продаде от нейно име, за цена каквато намери за добре и при условия каквито прецени, включително и сам на себе си, както и на лица, които също представлява, по смисъла на чл. 38 ЗЗД, процесния имот. С нотариален акт № 172/30.06.2011 г. М. А. К., действаща чрез своя пълномощник П. М. И., е продала на Ц. Б. С. процесното ателие за сумата 18000 лева, при данъчна оценка 85174,90 лв. и пазарна цена 87650,52 лв., която сума пълномощникът на продавача е заявил, че е получил напълно от купувача по банков път. С нотариален акт № 98 от 22.03.2012 г. Ц. Б. С. е продал на Г. И. Т. и Т. В. Т. гореописания недвижим имот за продажна цена в размер на 49000 евро.

Въз основа на признание на ищцата в разпита й по реда на чл. 176 ГПК, потвърдено и от показанията на свидетелката А. К., е прието за установено, че ищцата и пълномощникът й П. И. живеели на съпружеска начала към сключване на процесните сделки.

Прието е, въз основа на показанията на св. В. В., брокер в агенция “Я.” и посредник за продажба на имота на сем. Т., че в офиса на “Я.” дошъл П. И. и обявил за продажба процесния имот. При преглед на документите брокерката установила, че И. не е собственик на имота и попитала защо той, а не собственикът С. не организира продажбата. Получила отговор, че собственикът Ц. С. ще се яви допълнително, за да сключи възлагателен договор с “Я.”. П. и съпругата му М. били наематели на имота (по договор с Ц. С. като наемодател) и поели ангажимент да намерят подходящи купувачи. П. И. и М. К. имали нужда от пари, Ц. им услужил и придобил имота на ниска цена. Страните били съгласни със следваща продажба да се получи действителната цена и така да уредят отношенията си. Свидетелката заявява, че е чула от П. И. думите: “Ц. е наш приятел, помогна ни и ние му прехвърлихме апартамента. И той ни даде сега време да го продадем спокойно, на пазарни нива, за да си получим разликата”. Между “Я.” и Ц. бил подписан договор за посредничество, на чиято база били извършвани огледи. Снимките, огледите и цялостната продажба се организирали от П. И.. При огледите присъствал или само П., или той и съпругата му. Огледите се насрочвали вечер, след работно време. Свидетелката не може да е сигурна дали лицето, възприемано като съпруга на П. при огледите, е идентично с ищцата, която се намира в съдебната зала. Обявата за имота стояла 4-5 месеца във в. “Позвънете”, в сайтовете “Имот.бг” и “Имоти.нет”, през което време се провели десетина огледа. С купувачите сем. Т. били проведени два огледа. Имотът бил обзаведен и се продал с всички налични в него мебели.

Поради неяснота за произхода на средствата и урежданото правоотношение, въззивния съд не е кредитирал показанията на св. Д. К., според които през пролетта на 2012 г., в лек автомобил, в който присъствала, се срещнали П. И. и Ц. С.. Тогава Ц. предал на П. значително количество пари, изтеглени непосредствено преди това от банка ДСК, клон Слатина. Свидетелката разбрала, че тези пари са от продажбата на апартамент и следвало да се предадат на П. и жена му. Свидетелката не е наясно с отношенията между Ц. и П. – в колата те говорели “нормално, без да се карат”.

Прието е, че според показанията на свидетелката А. К. (дъщеря на ищцата), на същата не й било известно майка й и нейният партньор П. И. да са обсъждали продажба на апартамента. Въпреки че свидетелката не е била непрестанно заедно с майка си и П., майката споделяла всичко с дъщеря си. Тримата излизали сутрин и се прибирали надвечер – М. към 18 ч., а свидетелката към 18.30 ч. Майката имала доверие на П., а той й предоставил някакви документи за подпис. Сред тях, според свидетелката, било и пълномощното. Нотариалните актове стояли на общодостъпно място. Свидетелката не е присъствала на огледи на имота. Веднъж тя видяла П. да излиза от жилището с друг човек, който според свидетелката е Ц. С.. Въззивния съд е приел, че поради родството между свидетелката А. К. и ищцата и общите за двете неблагоприятни последици от правните действия, свързани с имота, показанията на К. следва да се анализират на база целия наличен доказателствен материал.

От правна страна въззивният съд е приел за неоснователен иска по чл. 40 ЗЗД. Прието е, че ищцата е знаела за сключената от нейно име сделка с Ц. С., за последващата сделка между Ц. С. и ответниците Т., че е имала информация за конкретното съдържание на сделката с Ц. С. и за продажната цена, както и че не са доказани, при условията на главно и пълно доказване, твърденията на ищцата, че П. И. и Ц. С. са се сговорили да сключат сделка във вреда на представляваната. Недоказаността на иска с правно основание чл. 40 ЗЗД обосновава неоснователност и на иска с правно основание чл. 57, ал. 2 ЗЗД срещу ответника Ц. С., както и на иска с правно основание чл. 108 ЗС, предявен срещу ответниците Т. и Г. Т.. Няма нищожност на прехвърлителната сделка с Ц. С., поради което и договорът за покупко-продажба с купувачи Т. и Г. Т. има вещноправно действие. Ищцата към момента на сключване на сделката със сем. Т. не е била собственик на апартамента, а последните имат качество не на владелци, а на собственици на недвижимия имот.

В изложението към касационната жалба са поставени следните въпроси във връзка с основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК:

1. Кога представителят при сговаряне с лицето, с което договаря, действа във вреда на представлявания?

2. Длъжен ли е съдът да изследва условията, при които е сключен договор за продажба чрез пълномощник на продавача, и трябва ли да обсъди и да вземе предвид какви са мотивите на пълномощника за сключването на сделката, с оглед това дали тя е в интерес на упълномощителя - продавач и дали уговорената цена е изгодна за него?

3. Разликата в цената следва ли да се коментира от съда във връзка с краткия времеви период, протекъл между сключването на упълномощителната сделка и реализиране правата на ответника, както и обстоятелството, че приобретателят е платил на представляващия продажната цена, без правото да получи продажната цена да е предвидено в процесното пълномощно, разглеждани в съвкупност, явяват ли се релевантни обстоятелства за обосноваване на “споразумяването” по смисъла на чл. 40 ЗЗД между представителя и насрещната страна?

4. Следва ли съдът да се мотивира и да се произнесе по първата част от фактическия състав на чл. 40 от ЗЗД, а именно налице ли е увреждане при установена значителна разлика между уговорената и пазарната цена на предмета на сделката или съдът може да се ограничи само в анализ и произнасяне по втората част от фактическия състав, а именно наличие или липса на сговор за увреждане между пълномощника и лицето, с което той договаря?

5. Длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства, да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им?

6. Длъжен ли е съдът да даде възможност на страната да проведе пълно и главно доказване с всички допустими доказателствени средства – преки и косвени, след като върху страната е разпределена цялата доказателствена тежест по чл. 40 от ЗЗД за факти и обстоятелства – сговор за увреждане, за които тя не може да разполага с преки доказателства и може да представи само косвени такива?

7. Недопускането на косвени доказателства, след като те са единствения начин на доказване на субективната страна от фактическия състав на чл. 40 от ЗЗД, а именно сговор за увреждане между пълномощника и лицето, с което той договаря, лишава ли от възможност страната, в чиято доказателствена тежест е разпределено това доказване, да докаже твърденията си, и опорочава ли се решението по този начин?

8. Какво по своя характер се явява решението на съда, което не се съобразява със задължителните указания на ВКС по прилагане на процесуалния закон, след отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане по чл. 294, ал.1 ГПК?

9. Несъбирането на релевантните доказателства своевременно поискани и представени от съответната страна, води ли до очевидна неправилност на обжалваното решение поради необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд, поради грубо нарушение на формалната логика и нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството?

10. Длъжен ли е въззивния съд, при отхвърляне на иск, предявен при условията на евентуалност, да изложи мотиви, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи.

Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС: първи, втори, трети, шести и седми въпрос – в противоречие с решение № 841 от 19.01.2010 г. по гр.д.№ 3530/2008 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 361 от 16.11.2011 г. по гр.д.№ 1077/2010 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 140 от 15.10.2015 г. по търг.д.№ 2092/2014 г. на ВКС, І т.о., решение № 586 от 01.11.2010 г. по гр.д.№ 853/2009 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 439 от 20.03.2012г. по гр.д.№ 23/2011 г. на ВКС, І г.о., четвърти въпрос – в противоречие с решение № 59 от 14.04.2015 г. по гр.д.№ 4190/2014 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 212 от 01.02.2012 г. по търг.д.№ 1106/2010 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 114 от 15.05.2010 г. по гр.д.№ 4232/2008 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 331 от 04.07.2011 г. по гр..№ 1649/2010г. на ВКС, ІV г.о., решение № 157 от 08.11.2011 г. по търг.д.№ 823/2010 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 283 от 14.11.2014 г. по гр.д.№ 1640/2014 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 126 от 09.05.2011 г. по гр.д.№ 421/2009 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр.д.№ 761/2010 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 237 от 24.06.2010 г. по гр.д.№ 826/2009 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 161 ат 04.10.2016 г. по търг.д.№ 2220/2015 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 22 от 29.06.2017 г. по гр.д.№ 2113/2016 г. на ВКС, І г.о., пети въпрос – в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК; осми въпрос – в противоречие с решение № 93 от 28.02.2018 г. по гр.д.№ 60268/2016 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 143 от 17.02.2020 г. по търг.д.№ 2703/2017 г. на ВКС, І т.о., решение № 141 от 23.06.2016 г. по гр.д.№ 15/2016 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 15 от 31.03.2022 г. по търг.д.№ 406/2021 г. на ВКС, І г.о., девети въпрос – в противоречие с решение № 190 от 07.02.2018 г. по гр.д.№ 180/2017 г. на ВКС, ІVг .о., десети въпрос – в противоречие с решение № 55 от 03.04.2014 г. по търг.д.№ 1245/2013 г. на ВКС, І т.о., решение № 208 от 09.02.2018 г. по търг.д.№ 394/2017 г. на ВКС, І т.о., решение № 263 от 24.06.2015 г. по търг.д.№ 3734/2013г. на ВКС, І т.о., решение № 111 от 03.11.2015 г. по търг.д.№ 1544/2014г. на ВКС, ІІ т.о.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по първи, втори, трети, четвърти и пети въпрос от изложението. Съгласно т.3 на Тълкувателно решение № 5 от 12.12.2016г. по тълк.д.№ 5/2014г. на ВКС, ОСГТК, фактическият състав на чл. 40 ЗЗД включва два елемента – обективен и субективен. Обективният елемент изисква договорът, сключен от представителя и насрещната страна по него, да уврежда интересите на представлявания и това увреждане да не е незначително, като преценката за наличието на увреждането, респ. за сигурното му настъпване, се извършва според конкретните обстоятелства за всеки отделен случай към момента на сключване на договора. Субективният елемент – „споразумяване“ се свежда до недобросъвестност на представителя и насрещната страна по договора, като споразумяването по смисъла на чл. 40 ЗЗД не съставлява отделна, различна правна сделка между представителя и насрещната страна по договора, а е обективирано в самия договор. В трайно установената практика на ВКС по приложението на чл.40 ЗЗД (решение № 60298 от 04.01.2022 г. по гр.д.№ 126/2021 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 361 от 16.11.2011 г. по гр.д.№ 1077/2010 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 95 от 27.06.2017 г. по гр.д.№ 5523/2015 г. на ВКС, ІV г.о.) се приема, че преценката дали договорът е сключен във вреда на упълномощителя се извършва при отчитане на всички обстоятелства, свързани с интереса на представлявания и мотивите на представителя да го сключи. Увреждането на интереса на представлявания може да има различни форми, например: договор, сключен при неизгодни условия съобразно конкретната икономическа обстановка; неоправдано обременяване имуществото на упълномощителя; превратно упражняване от пълномощника, макар и в рамките на представителната му власт, на предоставените му от упълномощителя права. На нееквивалентността на престациите не е придавано значение на обстоятелство, което само по себе си е достатъчно да обоснове извод за недействителност на сделката. Нееквивалентността на престациите е преценявана наред с други релевантни за правоотношението факти, които в съвкупността си са обосновали извод за недействителност поради нарушаване на основния принцип на отношенията между представител и представляван - на задължението на представителя да действа в интерес на представлявания. В настоящия случай, в съответствие с практиката на ВКС, въззивният съд е изследвал какъв е бил интересът на представлявания от сключването на сделката и дали с действията си пълномощникът не е увредил този интерес, като е извършил преценка на всички обстоятелства от значение за спора. Правилността на направените въз основа на тази преценка изводи не може да бъде проверявана в производството по чл.288 ГПК.

Осмият въпрос от изложението не обосновава допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съгласно чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК указанията на касационната инстанция по прилагането и тълкуването на закона са задължителни за съда, на който е върнато делото за ново разглеждане. Указанията по приложението на материалния закон задължават въззивния съд да приеме правната квалификация, посочена в касационното решение, кои факти и обстоятелства са правно релевантни, кои са правно ирелевантни и какво е съдържанието на породените правни последици. При новото разглеждане на делото въззивният съд преценява по вътрешно убеждение кои факти са доказани и кои не са, като несъгласието на касатора с така формираните изводи относно правнорелевантните факти не сочи на неизпълнение на указанията, дадени по реда на чл. 294, ал. 1 ГПК, нито съставлява основание за допускане на обжалването на новото въззивно решение.

Шести, седми и девети въпрос от изложението също не предпоставят допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Въззивният съд се е произнесъл по доказателствените искания, направени във въззивното производство, като правилността на извършената от него преценка не подлежи на проверка в стадия за селекция на касационните жалби (т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Поради това доводите в изложението, че въззивният съд е нарушил съществено съдопроизводствените правила, като немотивирано не е допуснал поисканите във въззивното производство доказателства, не обосновават основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1, нито по ал. 2, пр. 3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на съдебен акт, като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на този акт да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при простия прочит на акта, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост. В случая, обжалваното решение не е очевидно неправилно.

Десетият въпрос също не е решен в противоречие с практиката на ВКС. Въззивният съд е изложил мотиви защо счита за неоснователен евентуалният иск по чл. 57, ал. 2 ЗЗД – посочил е, че неоснователността на иска с правно основание чл. 40 ЗЗД обосновава извод за неоснователност на евентуалния иск с правно основание чл. 57, ал. 2 ЗЗД, предявен срещу ответника С..

С оглед на горното настоящият състав намира, че не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и по ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение.

Ответниците по касационната жалба Т. и Г. Т. претендират присъждане на разноски за настоящата инстанция, но не са представили доказателства да са направили такива, а ответникът Ц. С. не претендира присъждане на разноски, направени в касационното производство.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,