Определение № 519 от 19.02.2026 г. на ВКС по т. д. № 2474/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на изпълнителния директор на „ЛОКАЛ АСЕТС МЕНИДЖМЪНТ ЕНД РИСОРСИС“АД -в несъстоятелност ЕИК[ЕИК] срещу решение № 174 от 27.03.2025 г. по в.т.д. № 904/2024 г. на САС, 9 с-в на ТО, с което е потвърдено първоинстанционното решение №85 от 17.07.2024 г. на ОС София, в обжалваната част, с която исковете по чл.694,ал.2,т.2 ТЗ за главница в размер на 717 182.76 лева - представляваща публични вземания за данък недвижими имоти /ДНИ/ и такса битови отпадъци /ТБО/ и за законна лихва върху главницата до предявяването на иска в размер на 359 629.99 лева са уважени. Излагат се основания за неправилно приложение на материалния закон -чл.171 ал.ал.2 ДОПК, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила от страна на САС при постановяване на обжалваното въззивно решение и необоснованост и се иска отмяна и отхвърляне на иска. Като основание за допускане до касация жалбоподателят се позовава на наличие на изпълнена хипотезата в нормата на чл. 280 ал.1,т.1 ГПК по въпрос, следва ли съдът служебно да следи за изтекла погасителна давност по чл.172 ал.2 ДОПК във връзка с процедура по откриване на производство по несъстоятелност. Твърди се противоречие в отговора в обжалваното решение с този, даден в ТР №1/27.04.2021 г. по тълк.дело №1/2020 г. на ОСГТК. От страна на ответника по касационната жалба ЦУ на НАП – София не е постъпил писмен отговор. Същото се отнася и за постоянния синдик на „ЛОКАЛ АСЕТС МЕНИДЖМЪНТ ЕНД РИСОРСИС“АД -в несъстоятелност. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над съответния размер по чл.280 ал.3 т.1 ГПК, намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. За да постанови обжалваното въззивно решение, решаващият спора въззивен състав е изложил следните съображения в мотивите: Първоинстанционният съд е бил сезиран от НАП с искове по чл.694,ал.2,т.2 от ТЗ за установяване по отношение на длъжника, синдика и кредиторите в производството по несъстоятелност на „ЛОКАЛ АСЕТС МЕНИДЖМЪНТ ЕНД РИСОРСИС” АД по т.д. № 112/2022 год. на СОС, съществуването на предявени и неприети вземанията на НАП в размер на сумата от 717 195.11 лева, представляваща публични вземания за данък недвижими имоти /ДНИ/ и такса битови отпадъци /ТБО/, дължими за притежаваните от „ЛОКАЛ АСЕТС МЕНИДЖМЪНТ ЕНД РИСОРСИС”-АД2 недвижими имоти, находящи се в различни общини на Р.България, за периода от 2011г. до 2022г. вкл., както и съществуването на неприети вземания в размер на 359 629.99 лева, представляващи лихви върху горните вземания за данък недвижими имоти и такса битови отпадъци за периода от 01.07.2012г. до 01.12.2022г. Установителните искове са приети за допустими, тъй като са предявени от кредитор в производството по несъстоятелност с изключено вземане от списъка на приетите вземания след възражение на друг кредитор по реда на чл.690, ал. 1 от ТЗ. Искът е предявен в срока по чл.694, ал.6 от ТЗ - на 14.06.2023 год., като определението на съда по чл.692, ал.4 от ТЗ е обявено в ТР на 31.05.2023 год. Въззивният съд на основание чл.272 ГПК е препратил към изложените в първоинстанционното решение мотиви: За да уважи иска за главница в размер на 717 182.76 лева, съставляваща публични вземания за данък недвижими имоти /ДНИ/ и такса битови отпадъци /ТБО/ и иска за законна лихва върху главницата в претендирания размер от 359 629.99 лева, съдът е кредитирал изцяло заключението на ВЛ по приетите ССЕ и допълнителна ССЕ, които установявали твърдените в исковата молба факти за съществуване на вземанията в посочените от ВЛ размери, като заключенията са подробно коментирани в установителната част на решението. Част от вземанията са обезпечени със запор върху имущество на ответното дружество, вписан в ЦРОЗ под № 2020062300901 по реда на ЗОЗ. Въззивният съд е отчел, че в срока по чл.367, ал.1 от ГПК ответникът не е подал писмен отговор. В становище от 26.02.2024г., депозирано преди датата на първото по делото съдебно заседание ответникът е оспорил предявените искове и е направил възражение за изтекла погасителна давност по отношение вземанията на ищеца.Първоинстанционният съд е бил отчел последиците от неподаване на отговор и преклудирането на всякакви възражения по иска, но въпреки това с решението е разгледал направените от ответника възражения за изтекла погасителна давност на част от вземанията за местни данъци и такси, касаещи периода 2009г., 2010г., 2011г. и 2012г. Анализирайки разпоредбата на чл.171, ал.2 от ДОПК, приета с § 35 от ЗИДДОПК (ДВ, бр.105, 11.12.2020 г.), съгласно която от приложното поле на абсолютната давност са изключени вземанията, които са предявени в производството по несъстоятелност, а според § 72, в тази част законът влиза в сила от 1 януари 2021г., съдът е приел, че няма вземания, които е следвало служебно да бъдат отписани от ищеца, поради изтекла абсолютна давност по чл.171, ал.2 от ДОПК. Това е така, защото най-старото вземане е възникнало през 2011г. и съответно десетгодишния погасителен срок изтича на 31.12.2021г., т.е. след 01.01.2021г., а същите са предявени в производство по несъстоятелност. Въззивният съд е споделил тези изводи на първоинстанционния съд, както и установеното от фактическа страна. Твърдените от ищеца факти, според въззивния съд, се установявлит по несъмнен начин от събраните писмени доказателства и заключенията на ССЕ - основно и допълнително. Във връзка с оплакванията, поддържани във въззивната жалба, въззивният съд е приел за неоснователно това, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по наведените от ответника доводи за неоснователност на предявените искове и изтекла погасителна давност. Счел е, че след като ответникът не е подал отговор в срока по чл.367, ал.1 от ГПК е била преклудирана възможността му да навежда правоизключващи възражения по иска. Изложено ече, разпоредбата на чл.171, ал.2 от ДОПК регламентира 10-годишен давностен срок за погасяване на публичните вземания, считано от 1 януари на годината, следваща тази, през която е следвало да се плати публичното задължение, независимо от спирането или прекъсването на давността. От това правило има няколко изключения, като в т.2 е предвидено от приложното поле на абсолютната давност да се изключат вземанията, предявени в производството по несъстоятелност. Разпоредбата на чл.171, ал.2 от ДОПК е в сила от 01.01.2021г. Същата е изменена с § 35 от ЗИД на ДОПК (ДВ, бр.105, 11.12.2020 г.) Въззивният съд се е позовал на мотивите на Опр. № 60379 от 23.06.2021 г. по т.д. № 1812/ 2020 г., II т.о. на ВКС, относно това, че разпоредбата на §35 от ЗИД на ДОПК е материалноправна и доколкото в закона не е предвидено нейното обратно действие, т.е. тя действа ex nunc - от деня на влизане на закона в сила, т.е. от 1.01.2021 г. От това следва, че с изтичането на абсолютната давност по чл.171, ал.2 от ДОПК се погасяват всички публични вземания, вкл. и предявените в производството по несъстоятелност, по отношение на които давностният срок е изтекъл преди 1.01.2021г., като съобразно чл.173, ал.2 от ДОПК, с изтичането на този срок вземанията се отписват служебно. Посочил е и Определение № 307 от 29.04.2022 г. на САС по в.ч.т.д. № 1088/2021 г. В процесния случай, според съда, няма вземания, които е следвало служебно да бъдат отписани от НАП поради изтекла абсолютна давност по чл.171, ал.2 от ДОПК, тъй като най- старото претендирано вземане е възникнало през 2011г. и съответно десетгодишния погасителен срок изтича на 31.12.2021г., т.е. след 01.01.2021г. Тези вземания са били вече предявени в производство по несъстоятелност. Затова и поддържаното от жалбоподателя възражение за изтекла абсолютна давност е счетено за неоснователно, както е приел и първоинстанционният съд. За първи път във въззивната жалба ответникът е бил повдигнал възражение, че публичните вземания на НАП за местни данъци и такси са общински вземания, но по делото не било доказано някой от приетите АУЗ да е влязъл в сила. Същите не били надлежно връчени на задълженото лице и затова не били влезли в сила. Такова възражение, според въззивния състав, не е било поддържано в първоинстанционното производство по причина, че ответникът не се е възползвал от правото си да подаде отговор на исковата молба. На това основание същото е прието за преклудирано, доколкото същото не може да се прави за първи път едва във въззивната инстанция, поради което не следва да бъде разглеждано. В мотивите е посочено, че възражението е и необосновано, тъй като се опровергава от заключението на ССЕ, от което е видно, че всички актове, установяващи задълженията на ответника-длъжник, са влезли в сила. По изложените съображения, според въззивния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено като законосъобразно и правилно, а жалбата да се остави без уважение като неоснователна. По предявения иск за установяване на поредност на удовлетворяване по чл.722, ал.1, т.1 от ТЗ за част от неприетите публични вземания производството е прекратено, в тази част решението на ОС-София не е било обжалвано и е било влязло в законна сила. В изложението по касационна жалба от страна на пълномощника на „ЛОКАЛ АСЕТС МЕНИДЖМЪНТ ЕНД РИСОРСИС“АД- в несъстоятелност, като основание за допускане до касация жалбоподателят се позовава на нормата на чл. 280 ал.1,т.1 ГПК по въпрос, следва ли съдът служебно да следи за изтекла погасителна давност по чл.172 ал.2 ДОПК във връзка с процедура по откриване на несъстоятелност. Сочи се противоречие в отговора в обжалваното решение с този, даден в ТР №1/27.04.2021 г. по тълк.дело №1/2020 г. на ОСГТК. Настоящият състав на ВКС,Първо т.о. намира, че така формулираният въпрос няма качеството на обуславящ изхода по спора, доколкото съдът, въпреки, че е изразил становище за настъпила преклузия за възраженията за погасителна давност, е изложил своите съображения за това, защо по същество, счита, че срокът на абсолютната давност по чл.171 ал.2 ДОПК не е изтекъл, а именно, че тази разпоредба е била изменена с § 35 от ЗИД на ДОПК (ДВ, бр.105, 11.12.2020 г.) Въззивният съд е приел, че нормата е материалноправна и доколкото в закона не е предвидено нейното обратно действие, тя от деня на влизане на закона в сила, т.е. от 1.01.2021 г. От това следва, че с изтичането на абсолютната давност по чл.171, ал.2 от ДОПК се погасяват всички публични вземания, вкл. и предявените в производството по несъстоятелност, по отношение на които давностният срок е изтекъл преди 1.01.2021г., като съобразно чл.173, ал.2 от ДОПК, с изтичането на този срок вземанията се отписват служебно. Изложил е, че в процесния случай няма вземания, които е следвало служебно да бъдат отписани от НАП поради изтекла абсолютна давност по чл.171, ал.2 от ДОПК, тъй като най старото претендирано вземане е възникнало през 2011г. и съответно десетгодишния погасителен срок изтича на 31.12.2021г., т.е. след 01.01.2021г., а тези вземания са били и вече предявени в производство по несъстоятелност. Следователно, съдът е разгледал и е обосновал, защо не приема, че в случая е изтекъл давностният срок по чл.171 ал.2 ДОПК и така формулираният правен въпрос основаващ се на пропуск на решаващия орган да стори това се явява необуславящ изхода на спора. Липсва въпрос относно тълкуването и прилагането на правната норма в цитирания законов текст, а ВКС не разполага с възможност да формулира и отговаря на правни въпроси, с които не е сезиран/ така ТР1/2010 по тълк.дело №1/2009г на ОСГТК на ВКС. Следователно не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1,т.1 ГПК, доколкото липсва формулиран от страната обуславящ изхода на спора правен въпрос, като първа обща предпоставка за допускане на касационно обжалване. В полза на ответника по касация не следва да се присъждат разноски пред касационната инстанция, доколкото липсва отговор на КЖ. С оглед изложеното, съдът