Определение № 1706 от 09.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 982/2024 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Е. Д. М., чрез адв. И. Ю., срещу въззивно определение № 754/09.10.2023 г. по възз. ч. гр. д. № 635/2023 г. на Софийския окръжен съд, с което като е потвърдено определение № 534/05.09.2023 г. по гр. д. № 491/2023 г. на РС – Костинброд, е оставен без разглеждане предявеният против Софийския районен съд иск по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ и е прекратено производството по делото. Жалбоподателят поддържа, че обжалваното определение е неправилно и моли да бъде отменено. В изложението си касаторът сочи, че на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК касационният контрол следва да се допусне по въпросите: 1) обвързан ли е съдът от посочената в исковата молба правна квалификация на предявения иск; 2) допустим ли е иск по чл. 49 ЗЗД срещу държавата за забавено правосъдие, когато не е използван реда по глава IIIа от ЗСВ в законоустановения 6-месечен срок. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира частната касационна жалба за допустима. По предпоставките за допускане на касационното обжалване приема следното: За да постанови обжалваното определение въззивният съд е приел за установено, че производството пред първата инстанция е образувано по иск на Е. Д. М. срещу Софийския районен съд за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 20 000 лв. Изложените твърдения са, че е нарушено правото на ищеца на разглеждане и решаване в разумен срок на НЧХД № 6303/2018 г. по описа на Софийския районен съд - делото било прекратено поради изтекла давност за наказателното преследване, в резултат на необосновано забавяне на производството от съда. Въззивният съд е посочил, че НЧХД № 6303/2018 г. на СРС е приключило с влязъл в сила съдебен акт на 02.06.2023 г., като е безспорно, че ищецът не е провел процедурата по глава трета „а“ от Закона за съдебната власт. При тези данни и с оглед изложените в исковата молба обстоятелства е прието, че предявеният иск е с правно основание чл. 2б ЗОДОВ, тъй като се претендира обезщетение за неимуществени вреди, причинени от нарушение на правото по чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС за разглеждане и решаване на делата в разумен срок. Сочената от ищеца правна квалификация на иска по чл. 2в ЗОДОВ не е обвързваща за съда. Съгласно нормата на чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ, гражданите и юридическите лица могат да предявят иск по чл. 2б, ал. 1 по приключени производства, когато е изчерпана административната процедура за обезщетение за вреди по реда на глава трета „а“ от Закона за съдебната власт. В случая такава не е проведена, поради което искът е недопустим. Недопустимостта на исковото производство по специалния закон, поради непроведена административна процедура, не означава, че ищецът може на общо основание и по свой избор да ангажира отговорността на държавата по реда на чл. 49 ЗЗД, тъй като специалният закон изключва приложението на общия. При тези решаващи мотиви на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице условия за допускане на касационното обжалване. Първият поставен въпрос няма претендираното от жалбоподателя значение и не обуславя селектирането на жалбата. Константна е практиката на ВКС, според която съдът, въз основа на фактите, наведени в обстоятелствената част на исковата молба, и заявения петитум, определя сам правната квалификация на предявения иск. Важно е не как страната определя правната квалификация на иска, а какви са фактическите твърдения, на които основава субективното си право и чиято защита търси. Съдът е длъжен, съобразно изложените от ищеца обстоятелства, на които основава иска си и отправеното искане, да определи правната квалификация на спорното право. Въззивното определение не се отклонява от тези правни разрешения, поради което не се установява поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Вторият поставен въпрос, касаещ приложението на чл. 2б ЗОДОВ и правната квалификация на иск за вреди от забавено правосъдие, е изяснен безпротиворечиво в практиката на ВКС. Константно е разбирането, че в чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ (ДВ, бр. 98/2012 г.) е уредена самостоятелна хипотеза на отговорност на държавата за вреди, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС. Материалноправната норма на чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ има действие от датата на влизането й в сила. От този момент и занапред, обезщетението за вреди от забавени съдопроизводствени действия може да се търси само по реда на ЗОДОВ, както изрично предвижда нормата на чл. 8, ал. 1 ЗОДОВ. По приключени производства, искът с правно основание чл. 2б ЗОДОВ е допустим, само когато е изчерпана административната процедура за обезщетение за вреди по реда на глава трета „а“ от ЗСВ, по която няма постигнато споразумение - чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ, като право да подадат заявление за обезщетение по реда на глава трета „а“ от ЗСВ имат и лицата, чиито национални досъдебни и съдебни производства са приключили към датата на влизане на закона в сила и не са изтекли повече от шест месеца от постановяване на окончателния акт - § 9 ПЗР ЗИД ЗОДОВ (ДВ, бр. 98/2012 г.). В останалите случаи - когато производството е приключило с окончателен акт преди повече от шест месеца от влизане в сила на измененията в ЗОДОВ, публикувани в ДВ, бр. 98/2012 г., лицата не могат да подадат заявление за обезщетение по реда на глава трета „а“ от ЗСВ, нито да предявят иск за обезщетение на основание чл. 2б ЗОДОВ. В тази хипотеза, държавата отговаря за вреди от действия на правозащитни органи, които в нарушение на чл. 6 ЕКЗПЧОС не са извършени в разумен срок, на основание чл. 49 ЗЗД (вж. - решение № 362/21.11.2013 г. по гр.д. № 92/2013 г., ІV г.о., определение № 535/ 11.07.2014 г. по ч.гр.д. № 2927/2014 г., ІV г.о., определение № 274/24.07.2017 г. по ч. гр. д. № 2532/2017 г., ІІІ г.о., определение № 419/16.11.2018 г. по ч. гр.д. № 3518/2018 г., ІІІ г.о., решение № 12/27.01.2016 г. по гр.д. № 4014/2015 г., ІV г.о., решение № 210/15.06.2015 г. по гр. д. № 3053/2014 г., ІІІ г.о., решение № 362/21.11.2013 г. по гр. д. № 92/2013 г., ІV г. о. и др.). В случая, посочената хипотеза не е налице и редът по чл. 49 ЗЗД е неприложим, тъй като производството по НЧХД № 6303/2018 г. на СРС е приключило с влязъл в сила съдебен акт на 02.06.2023 г., т.е. - след приетите изменения на ЗОДОВ, с които е уреден специален национален компенсаторен механизъм и ред за защита на лицата при допуснато нарушение на правото им на разглеждане и решаване на делата в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС. Ищецът не е изчерпал административната процедура, поради което е налице процесуална пречка за разглеждане на иска по чл. 2б ЗОДОВ. В този смисъл се е произнесъл и въззивният съд, поради което соченото селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице. Наличието на създадена съдебна практика на ВКС изключва приложението на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а освен това касаторът не е аргументирал необходимостта от изоставяне или промяна на трайно установените правни разрешения по приложението на чл.2б и чл. 8, ал. 1 и 2 ЗОДОВ. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение