Определение № 463 от 01.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2391/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 8576/16.12.2019 г. по в. гр. д. № 5060/2018 г. Софийският градски съд, II-А въззивен състав, потвърдил решение № 186549/03.08.2017 г. по гр. д. № 1240/2015 г. на Софийския районен съд, 48-ми състав, с което е признато за установено по отношение на П. Б. Г., починал в хода на делото и заместен от процесуалните си правоприемници М. В. Г., Р. П. Ц. и В. П. Г., по иск, предявен по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, че Е. Е. Н. е собственик на дворно място, находящо се в [населено място], район „Нови Искър“, [улица], съставляващо УПИ ......... от кв. .... по плана на селото, с идентификатор........... по КК и изградената в него къща на един етаж с идентификатор ............. по КК със застроена площ от 63 кв. м.; правото на собственост на Е. Е. Н. върху същия имот е признато за установено и по иска по чл. 108 ЗС по отношение на В. П. П. и същият е осъден да предаде владението на имота на собственицата му.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответниците по исковете В. П. Г., М. В. Г., Р. П. Ц. и В. П. П. с оплаквания, че същото е неправилно - основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, насочена е срещу въззивно решение, което не е изключено от обхвата на касационния контрол и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

Ответницата по касация - ищца по делото, е подала писмен отговор, с който оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване.

Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване намира следното:

Ищцата Е. Н. /сега ответница по касация/ твърди, че е собственица на процесния имот - едноетажна сграда и дворно място, в качеството й на наследник по съставено на 16.04.1981 г. саморъчно завещание на И. Б. С., починала на 07.01.2013 г., предадено и прието за съхранение в запечатан плик на ІІ-ри държавен нотариус М. към Софийския районен съд на 23.04.1981 г. по нот. д. №..../1981 г.

Правният спор с ответника П. Б. Г. /починал в хода на производството/ е обоснован с твърдението, че същият е единствен наследник по закон на завещателката, като неин брат, което обстоятелство е безспорно установено по делото.

Ответниците са оспорили автентичността на завещанието. Въвели са и твърдение за липса на воля у завещателката за настъпване на правните последици на завещанието, тъй като същото било депозирано за съхранение в нотариалната служба от лице, което не е било натоварено с такива правомощия от завещателката, както и възражение за унищожаемост на завещанието поради липса на завещателна дееспособност на завещателката и твърдение, че не е доказано правото на собственост на завещателката.

С процесното саморъчно завещание И. С. завещала на ищцата Е. Н. - братовчедка, своето движимо и недвижимо имущество, а именно - дворно място с изградена в него къща, намираща се в [населено място], парцел ............ от кв. .... Завещанието е предадено за съхранение с молба от А. Ц. И. на 23.04.1981г. до ІІ-ри нотариус при Софийския районен съд. С протокол за съхранение от с. д. на ІІ-ри нотариус М. е удостоверено, че завещанието е представено в запечатан плик и прието за пазене от нотариуса, който е прочел на молителя съставения върху лицевата страна на плика протокол и след одобрението му протоколът е подписан от молителя и нотариуса.

Завещанието е обявено с протокол от 05.02.2013 г. за обявяване на саморъчно завещание на съдия по вписванията при Софийския районен съд.

Във връзка с оспорване автентичността на завещанието е прието заключение на графична експертиза, съгласно което завещанието е написано и подписано от И. С., при което въззивният съд приел, че оспорването е изцяло недоказано. Приел, че завещанието притежава всички необходими реквизити на чл. 25, ал. 1 ЗНсл. Оттук съдът заключил, че въведеното от ищцата придобивно основание за право на собственост на основание наследяване по завещание, е доказано.

Въззивният съд приел за изцяло неотносимо към спора възражението на ответниците, че не е налице воля на завещателката за настъпване на правни последици от изявленията, материализирани в завещанието, поради липса на мандат на лицето А. Ц. И. да депозира завещанието за съхранение в нотариалната служба. Посочил, че съгласно чл. 26, ал. 1 ЗНсл саморъчното завещание, предадено за пазене от нотариуса, може да бъде взето обратно, но само лично от завещателя. В случая не се твърди завещателката до смъртта си да е взела завещанието обратно или да е променила волята си чрез съставяне на ново завещание. Без значение за валидността на завещанието като писмен акт и за материализираното в него изявление е самоличността на лицето, фактически предало за пазене завещателния акт в нотариалната служба, тъй като в закона липсва изискване това лице да бъде изрично упълномощено за това под някаква форма. По тези съображения и искането за събиране на доказателства в тази насока, поддържано от ответниците по исковете и в хода на въззивното производство, е оставено без уважение.

По възражението за унищожаемост на завещанието на основание чл. 43, ал. 1, б. „а“ ЗНсл въззивният съд посочил, че не са налице предвидените в чл. 13 ЗНсл предпоставки, изключващи валидността на завещателното разпореждане. Не се твърди и доказва завещателката да е била поставена под пълно запрещение поради слабоумие, нито има данни, а и не се твърди да е страдала от такова, а е установено лечение на онкологично заболяване в продължителен период, включително и след съставяне на завещанието. Свидетелката П. не е установила по никакъв начин нарушаване на способността на завещателката да разбира свойството и значението на постъпките си, да ги ръководи и да се грижи за интересите си пълноценно към момента на изготвяне на завещанието. Ето защо съдът приел, че по делото не е налице пълно и главно доказване на неспособност завещателката да действа разумно, а следователно - и да завещава, по смисъла на чл. 43, ал. 1, б. „а” ЗНсл.

Последното въведено от ответниците твърдение в защитата им по същество срещу предявените искове, че не е доказано правото на собственост на завещателката, също е прието за неоснователно. Въззивният съд посочил, че подобна защитна теза е лишена от правна логика, тъй като ответникът П. Г. черпи права от правото на собственост на същата наследодателка в качеството му на наследник по закон. Същият е предявил иск по чл. 87, ал. 3 ЗЗД за разваляне на договор за издръжка и гледане, сключен с н. а. №..../1979 г. за 1/2 ид. ч. от процесното място /без постройките в него/, прехвърлено от И. С. на Е. Н., като е обосновал правния си интерес именно с правото на собственост на общата на страните наследодателка. Искът е отхвърлен с влязло в сила на 28.12.2017 г. решение по гр. д. № 202/2016 г. на Софийския градски съд. Съдът посочил, че независимо от изложеното, по делото са представени доказателства, легитимиращи завещателката като собственик на процесния УПИ ..........., а именно съдебно-спогодителен протокол от 08.10.1980 г. по гр. д. № 2511/1980 г. на Софийския районен съд, 47-ми състав. Съдът приел, че сградата със сигурност е била изградена към 1979 г., когато на ищцата е прехвърлена 1/2 ид. ч. от неподеления общ съсобствен парцел от 1 058 кв. м. към този момент, но без сградите, така и към 1981 г., когато е съставено завещанието, поради което във всички случаи изградената в парцела сграда е придобита от собственика на земята по приращение към този момент, на основание чл. 92 ЗС, т. е. от завещателката. Обстоятелството, че през 1980 г. ищцата и съпругът й, от една страна, и завещателката, от друга страна, са си поделили общия към този момент парцел, като завещателката е придобила процесния парцел, а ищцата в режим на съпружеска имуществена общност - съседния, не рефлектира върху правото на собственост върху построените от всеки сгради. Отделно от това възражения досежно статута на изградените към момента на съдебната делба сгради са легитимирани да правят съсобствениците на парцела към този момент, каквито ответниците не са.

По тези съображения въззивният съд приел, че положителният установителен иск, предявен срещу П. Г., е основателен и доказан.

Като съобразил така установеното по делото, въззивният съд посочил, че и искът за ревандикация, предявен срещу В. П., комуто П. Г. дарил с н. а. № ..../2013 г. процесния имот и който се намира в неговата фактическа власт, е основателен и доказан.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване касаторите поставят следните въпроси, по които поддържат основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:

1. Заявеното във въззивното производство искане за събиране на гласни и други доказателства може ли преодолее преклузията на чл. 266, ал. 1 и 2 ГПК в хипотезите: а/. когато са съществували обективни пречки гласните доказателства да бъдат посочени и събрани в срок при разглеждане на делото от първата инстанция и при депозиране на въззивната жалба и/или б/. когато доказателствата не са били допуснати от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения - по този въпрос се твърди противоречие на въззивното решение с т. 11 на ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и решение № 129/2016 г. от 06.03.2017 г. по гр. д. № 4579/2016 г. на ВКС, II-ро г. о.;

2. За да приеме доказано право на собственост съдът следва ли да се позове на действителна и пълна легитимация за собственост на претендиращия съобразно изискванията на чл. 77 ЗС или може да направи този извод, като изключи правото на собственост на насрещната страна по силата на логика /макар и наречена правна/, или по презумпция, или от процесуалното или извънпроцесуалното ѝ поведение - по този въпрос се твърди противоречие на въззивното решение с решение № 13/30.01.2019 г. по гр. д. № 2081/2018 г. на ВКС, I-во г. о.

Касаторите поддържат и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса: при липса на доказателства за упълномощаване на лицето, депозирало за съхранение саморъчно завещание, само чрез изрична отмяна на завещанието /с ново или чрез оттеглянето му/ ли може да се установява липса на воля у наследодателя към смъртта му то да произведе ефект.

На последно място касаторите се позовават на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК и твърдят, че ищцата не е посочила придобивно основание на своята наследодателка, а Софийският градски съд я е признал за собственик на процесния имот освен в качеството й на заветник, но и като е приел, че завещателката е собственица на основание, което не е посочено от ищцата.

По основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК настоящият състав на ВКС, I-во г. о., намира, че не се разкрива вероятност обжалваното решение да е недопустимо по съображения, че ищцата не е въвела конкретен придобивен способ, чрез който завещателката е придобила имота, предмет на завещателното разпореждане и на исковите претенции. Не се установява и съдът в двете инстанции да е приел завещателката за собственица на основание, което не е посочено от ищцата. Действително, в исковата молба няма твърдение за осъществено в полза на завещателката придобивно основание, но са представени договор, сключен с н. а. № .../1979 г., с който завещателката е прехвърлила на ищцата срещу задължение за гледане и издръжка 1/2 ид. ч. от парцел .......... от кв. ... и протокол за последваща съдебна делба-спогодба, по силата на която е ликвидирана възникналата съсобственост между ищцата и завещателката и последната е получила в дял процесния имот. Видно от записаното в алеаторния договор, при сключването му прехвърлителката се е легитимирала за собственица с н. а. № ..., т. ..., н. д. № ..../1971 г. Представянето на посочените документи е достатъчно, за да се приеме, че удостоверените с тях придобивни основания са тези, на които ищцата се позовава при обосноваване правото на собственост на праводателката си. Ето защо следва да се заключи, че исковата молба не е страдала от нередовности, процесът е бил редовно учреден и за съда е възникнало задължение да разгледа и разреши материалноправния спор по същество.

По въпросите, по които касаторите поддържат основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, настоящият състав на ВКС, I-во г. о., намира следното:

Първият въпрос /заявеното във въззивното производство искане за събиране на гласни и други доказателства може ли преодолее преклузията на чл. 266, ал. 1 и 2 ГПК в хипотезите: а/. когато са съществували обективни пречки гласните доказателства да бъдат посочени и събрани в срок при разглеждане на делото от първата инстанция и при депозиране на въззивната жалба и/или б/. когато доказателствата не са били допуснати от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения/ е поставен на първо място във връзка с поддържаната в първоинстанционното производство теза на касаторите, че липсвала воля у завещателката за настъпване на правните последици на завещанието, тъй като същото било депозирано за съхранение в нотариалната служба от лице, което не е било натоварено с такива правомощия от завещателката. За доказването ѝ е поискано издаване на съдебно удостоверение с цел установяване адреса на така означеното лице и допускането му до разпит като свидетел. Искането е прието за неотносимо към предмета на спора и е оставено без уважение по съображения, че обстоятелството дали лицето, предало завещанието за съхранение, е било снабдено с представителна власт, е ирелевантно, доколкото завещателят във всеки един момент би могъл да отмени предходно свое завещателно разпореждане /л.л. 175-176 от първоинстанционното дело; л.л. 17 и 79-81 от въззивното дело/. На второ място въпросът е поставен във връзка с въведеното във въззивното производство твърдение за възникнало след постановяване на първоинстанционното решение и след подаване на въззивната жалба ново обстоятелство, а именно наличието на свидетел, според когото, съставяйки завещанието, волята на завещателката е била ищцата да стане собственик на съседния имот и да има сграда, но след като последната построила сградата, завещателката си искала завещанието обратно, на което ищцата отговорила, че то е унищожено; по тази причина завещателката никога не е знаела, че завещанието е депозирано /предадено за пазене на нотариуса/, за да може да си го оттегли /да бъде взето обратно/. Това искане също не е уважено.

От изложеното следва, че обуславящият изхода на спора въпрос, свързан с първото доказателствено искане, е дали едно саморъчно завещание е валидно, когато предаването му за съхранение от нотариуса е извършено от лице без представителна власт, а във връзка с второто доказателствено искане - дали завещателното разпореждане е валидно, когато е направено поради грешка. От отговорите на тези въпроси ще зависи и допустимостта на поисканите от касаторите доказателствени средства и преценката за това дали при отказа те да бъдат допуснати съдът е процедирал в нарушение на съдебната практика по въпроса за преодоляване на преклузията по чл. 266, ал. 1 и 2 ГПК, на която касаторите се позовават. Такива въпроси обаче не са поставени в изложението, поради което и касационното обжалване по поставения въпрос не може да бъде допуснато.

За да поставят втория въпрос /за да приеме доказано право на собственост, съдът следва ли да се позове на действителна и пълна легитимация за собственост на претендиращия съобразно изискванията на чл. 77 ЗС или може да направи този извод, като изключи правото на собственост на насрещната страна по силата на логика /макар и наречена правна/, или по презумпция, или от процесуалното или извънпроцесуалното ѝ поведение/, касаторите се позовават на решение № 13/30.01.2019 г. по гр. д. № 2081/2018 г. на ВКС, I-во г. о. В него е посочено, че съгласно чл. 77 ЗС правото на собственост се придобива чрез правна сделка, по давност или по други начини, определени в закон; наследяването не е предвидено в закон като самостоятелен способ за придобиване на вещни права. Посочено е обаче и това, че при позоваване на наследственото правоприемство наследникът следва да посочи конкретен придобивен способ, чрез който неговият наследодател е придобил правото, предмет на спора, защото изясняването на придобивното основание е от значение за изясняване на предмета на делото, както и за възможността ответниците да изложат своите насрещни твърдения и възражения.

В хипотезата, пред която страните по настоящото дело са изправени, такива конкретни придобивни основания, въз основа на които завещателката се е легитимирала за собственица, са били въведени, като съображенията в тази насока са изложени от настоящия състав на ВКС при разглеждането на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК. По тези придобивни основания ответниците /сега касатори/ са въвели конкретни насрещни твърдения и възражения, а въззивният съд е изложил съображения от кои доказателства приема за доказана материалноправната легитимация на завещателката. Изводът му в тази насока не изхожда от презумпция или от процесуалното или извънпроцесуалното поведение на претендиращата страна и се основава не само на правната логика, но и на събраните по делото доказателства, които са преценени поотделно и в тяхната съвкупност и във връзка с твърденията, доводите и възраженията на страните така, както изисква съдебната практика по приложението по чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Следва да се съобрази и разпоредбата на чл. 482, ал. 1 ГПК от 1952 г. /отм./, при действието на който сделката е сключена, която вменява в задължение на нотариуса при извършването на нотариален акт, с който се прехвърля право на собственост или се учредява, прехвърля, изменя или прекратява друго вещно право върху недвижим имот, да провери дали праводателят е собственик на имота. В случая при извършване на н. а. № ..../1979 г. нотариусът се е убедил, че прехвърлителката е собственица на прехвърления имот, като удостовереното от него не е опровергано от данните по делото.

По поставения при основането по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК въпрос /при липса на доказателства за упълномощаване на лицето, депозирало за съхранение саморъчно завещание, само чрез изрична отмяна на завещанието /с ново или чрез оттеглянето му/ ли може да се установява липса на воля у наследодателя към смъртта му то да произведе ефект/ въззивният съд не се е произнасял. Съдът е разгледал и разрешил въпроса, поставен във възражението на ответниците по исковете, налице ли е липса на воля у завещателя за настъпване на правните последици на завещанието, ако същото е депозирано за съхранение в нотариалната служба от лице, което не е натоварено с такива правомощия от завещателя. Други хипотези за липса на воля у завещателя завещанието да произведе ефект към момента на смъртта му не са разгледани. Съгласно т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационното обжалване може да се допусне по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на делото и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение. В случая поставеният въпрос не отговаря на тези изисквания, поради което общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице.

Искането на ответницата по касация за присъждане на разноски не може да бъде уважено, тъй като същата не е представила доказателства да е сторила такива по водене на делото в касационната инстанция.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.