Определение № 5328 от 20.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 677/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 4962 от 16.12.2024 г., подадена от името на „СТРОЙЕКСПРЕС- НН“ ООД чрез адв. Я. Т. и насрещна касационна жалба вх. № 444 от 30.01.2025 г., подадена от името на Х. Г. Б. чрез адв. И. И., против различни части на решение № 156/27.11.2024 г., постановено по в.гр.д. № 226/2024 г. по описа на ОС - Търговище, с което след частична ревизия на решение № 319/04.07.2024 г., постановено по гр.д. № 274/2023 г. по описа на РС-Търговище и на основание чл. 45 ЗЗД, „СТРОЙЕКСПРЕС – НН“ ООД е осъдено да заплати в полза на Х. Г. Б. сума в размер на 15 000 лв. неимуществени вреди и 1 332.50 лева за имуществени вреди, ведно със законната лихва считано от 26.02.2020 г. до окончателното изплащане на задълженията. Ответникът обжалва решението в частта, в която исковете за имуществени и неимуществени вреди са уважени, а ищецът – в частта, в която искът за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 15 000 лв. до присъдения от първостепенния съд размер от 20 000 лв. Касационният жалбоподател „СТРОЙЕКСПРЕС- НН“ ООД поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди, че производството е било недопустимо. Сочи, че съдебното решение се базира единствено на косвени доказателства, което не удовлетворява изискването за провеждане на пълно и главно доказване на предявения иск. Счита също, че неправилно въззивния съд не е кредитирал показанията на доведения от ответника свидетел и е определил размера на обезщетението без да обсъди всички обстоятелства, имащи отношение към приложението на обществения критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД и степента на съпричиняване. Навежда доводи и за липса на самостоятелни мотиви на крайния акт и неправилно определяне периода на дължимата лихва за забава. Моли за обезсилване евентуално отмяна на решението и пълно отхвърляне на предявения иск. Претендира разноски. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 и ал. 2 ГПК, формулирайки следните значими за крайния изход на делото въпроси: 1/ Обсъждането на доказателства във връзка с прилагане на чл. 52 ЗЗД, изисква ли да се изложат конкретни мотиви по всяко обстоятелство от значение за определяне размера на исковата претенция ? 2/ Допустимо ли е доказване на непозволено увреждане само чрез косвени доказателства? 3/ Допустимо ли е съдебен акт да се основава на административни актове, които са служебно известни на съда, но не са приложени по делото и няма доказателства да са известни на страните по спора? Х. Г. Б. не изразява становище във връзка с основната жалба като в срока за отговор представя насрещна касационна жалба, в която също поддържа наличие на всички касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК по отношение неблагоприятната за него част от въззивното решение. Твърди, че основният порок на крайния въззивен акт се състои в неправилното приложение на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на присъденото обезщетение. Посочва също необоснованост на изводите на съда досежно значението на цялостното здравно състояние на ищеца и в частност на заболяването подагра за размера на търпените болки и страдания. Моли за отмяна на решението в обжалваната част и цялостно уважаване на предявената искова претенция. Претендира разноски. В изложението към жалбата поддържа, че са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване по два материалноправни въпроса обобщено касаещи приложението на обществения критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в светлината на ППВС № 4/1968г. на ВС на РБ. СТРОЙЕКСПРЕС- НН“ ООД изразява становище за неоснователност на насрещната касационна жалба. Поддържа, че в тази си част решението е правилно и обосновано и не са налице предпоставки за допускането му до касационна проверка. И двете жалби са процесуално допустими – подадени са в срок, от надлежни страни, с правен интерес от обжалване и срещу краен въззивен акт, подлежащ на касационен контрол на основание чл. 280, ал. 3 ГПК. За да се произнесе по наличието или отсъствието на предпоставки за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд в настоящият си съдебен състав, съобрази следното: Съдът е разгледал иск по чл. 45 ЗЗД предявен от Х. Г. Б. срещу „СТРОЙЕКСПРЕС- НН“ ООД за осъждането на ответника да заплати сума в размер на 20 000 лв., представляваща обезщетение за търпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания вследствие падане в заледен, непочистен участък. За да постанови решението си, въззивният съд е приел от фактическа страна, че ответникът стопанисва и управлява хотел „Мизия“ в гр. Търговище. В поземления имот, където е разположена сградата с входа на хотел „Мизия“ са разположени още и ресторант „Нова Мизия”, банка КВС, магазин за сребърни бижута, магазин за продажба на алкохол и цигари, които се стопанисват от други търговци. Ищецът работи в [община]. На 26.02.2018 г. в около 11.00 ч., се наложило в изпълнение на служебни задължения да излезе от работа и предаде покани във връзка с честване на национален празник. Уведомил колегите си, че след това ще отиде до съден магазин, разположен в същата сграда, където се помещава хотел „Мизия“, да си купи цигари. Тръгнал към магазина, но малко преди да стигне, се подхлъзнал и паднал по гръб. Не бил в състояние да се помръдне, защото изпитвал силни болки в крака, а и позицията на крака не позволявала това. Негови колеги го видели от прозорците на общината и се притекли на помощ. Когато слезли, го намерили на земята срещу входа на хотел „Мизия“, който е разположен между две колони. Ищецът се намирал по-близо до дясната колона, но пред входа на хотела. Тъй като не можел сам да се изправи, колегите му помогнали на екипа на спешна помощ, да го качат в линейката. Обстановката била зимна и пространството където бил паднал било заледено. Почистено от снега, но хлъзгаво поради заледяване. От показанията на свидетелите Й. М. и С. А., които кредитирал на база преките им впечатление като лица, които са се отзовали за помощ, въззивният съд приел, че падането е станало на пространството пред входа на хотел „Мизия“, което е отграничено от останалите търговски обекти именно с тези две колони. Пострадалият не е можел да се помръдне поради състоянието си, съответно не се е преместил от мястото, на което е паднал. От свидетелските показания на М. С., както и на приетите по делото две медицински експертизи въззивният съд приел също, че при инцидента ищецът е получил оток и деформация на левия крак в областта на глезенната става, счупване на двете кости на лява глезенна става. Приложено му било оперативно лечение - открито наместване на счупените кости на левия крак с поставяне на метална остеосинтеза и гипсова имобилизация. На 23.05.2018 г. и на 04.10.2018 г. отново е бил приет в болница за оперативно премахване на поставените метални импланти. Счупванията на двете кости в областта на лявата глезенната става са причинили на пострадалия трайно затрудняване на движението на левия крак със среден срок за възстановяване около 5-6 месеца. Походката е била променена и силно затруднена, поради това в първите 2-3 месеца, придвижването е ставало с помощни средства - бастун, патерици инвалидна количка. След 5-6-ия месец походката се възстановява и пострадалият се придвижвал без помощни средства. Около 20 месеца след падането ищецът получил болки в дясната колянна става, причинени от прекомерното й натоварване поради обездвижването на левия крак за продължителен период от време. Промяната в походката провокирала проява на артрит на дясната колянната става. Пострадалият стладал и от заболяването подагра, което не е в пряка причинно-следствена връзка с травмата на лявата глезенна става и увреждането на дясната колянна става. След инцидента ежедневието на ищеца се променило. Освен, че изпитвал непрекъснати болки от травмата, през първите три месеца е бил обездвижен и е бил обслужван от свидетелката С.. При тези факти от правна страна въззивният съд приел, че съгласно чл. 20 от Наредбата за поддържане и опазване на обществения ред, чистотата и общественото имущество на територията на Търговище, в редакцията към 2018 година, при снеговалеж е вменено задължение на всички административни ръководители, на учрежденията и на търговските дружества да организират своевременно и постоянно почистване пред входовете, прилежащите им тротоари и работни площадки в района на обектите, за осигуряване на нормален работен процес и безопасно движение. Поддържането в безопасно състояние на прилежащия терен, вкл. стълбището пред входа на хотела е било задължение на ответното дружество, поради което било налице основание да се ангажира неговата отговорност. Като изложил, че пълното доказаване в процеса може да бъде осъществено както с преки, така и косвени доказателства, въззивният съд отчел, че косвените доказателства в случая водели до категоричен и несъмнен извод, че уврежданията на въззиваемия са причинени именно на стълбите пред площадката, която води към входа на хотел „Мизия“ – мястото, за почистването на което е отговорен ответникът. По отношение на размера на присъденото обезщетение, съдът намерил, че не е съобразен със степента на увреждането, причинените в резултат болки и страдания, процеса на възстановяване и свързаните с това неудобства и затруднения в ежедневието. Като се позовал на ППВС № 4/1968 г. и практиката на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД, въззивният съд счел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди е 15 000 лв. При тези данни, настоящият състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице предпоставките за селекция по касационната жалба на ответника. Първият въпрос за нуждата от излагане на конкретни мотиви по всяко обстоятелство, имащо значение за приложението на чл. 52 ЗЗД е разрешен от въззивния съд в съответствие с практиката на касационната инстанция, че при определяне на обезщетение за неимуществени вреди съдът трябва да обсъди поотделно и в съвкупност всички правнозначими факти, обстоятелства, доказателства, доводи и възражения на страните. В случая въззивният съд е посочил кои обстоятелства взема предвид за определяне размера на обезщетението като в различни части на мотивите си е изложил какво е значението им за формиране на крайната му правораздавателна воля за справедливия размер на обезщетението. Съобразени са начинът на извършването на противоправното деяние, претърпените от пострадалия болки и страдания, вследствие на причинените му травматични увреждания, периодът за пълното възстановяване, неговата възраст, причинените му неудобства и дискомфорт при социални контакти, социалноикономическите условия в страната към момента на настъпване на инцидента – 26.02.2018 г. като всяко едно от тези обстоятелства е обсъдено при разглеждането на спора от фактическа или правна страна. Следователно по този въпрос отсъства допълнителната предпоставка за достъп до касация. Вторият въпрос е процесуалноправен - за допустимостта непозволеното увреждане да бъде доказано само с косвени доказателства. По въпроса за възможността пълното доказване да бъде осъществено само с косвени доказателства е налице трайна и непротиворечива практика ВКС /напр. решение № 31 от 9.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 502/2011 г., III г. о., решение № 226 от 12.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 921/2010 г. и много други вкл. цитираните от въззивния съд/, която е категорична, че пълно доказване може да се осъществи и само с косвени доказателства, стига косвените доказателства да са несъмнено установени, достоверни и да са в такава връзка с другите обстоятелства, че да установяват без съмнение главния факт. В случая въззивният съд не се е отклонил от тази практика. Основният факт, приет за доказан чрез косвени доказателства, е мястото на инцидента. Съобразени са показанията на свидетелите, които първи са се притекли на помощ на пострадалия и са го намерили в невъзможност да се придвижва. Направен е извод, че мястото на падане съвпада с описаното от свидетелите място, на което са намерили ищеца на земята пред входа на хотел „Мизия“. В този аспект въззивният съд не се е отклонил от приетото разрешение в практиката и по този въпрос касационното обжалване не следва да се допуска. Третият въпрос за това допустимо ли е съдебен акт да се основава на административни актове, които са служебно известни на съда, но не са приложени по делото и няма доказателства да са известни на страните по спора не е разрешен от въззивния съд и не обосновава общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивният съд не се е позовал на посочената в изложението заповед и не е основал решението си на нея, а на Наредбата за поддържане и опазване обществения ред, чистотата и общественото имущество на територията на Община Търговище. Доколкото касационното обжалване не следва да се допуска по касационната жалба на ответника, на основание чл.287, ал.4 ГПК съдът не обсъжда основанията за допускане на насрещната касационна жалба. При този изход на производството пред касационната инстанция „СТРОЙЕКСПРЕС- НН“ ООД следва да заплати на Х. Г. Б. направените от него разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 500 лева. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение