Определение № 95 от 12.02.2018 г. на ВКС по т. д. № 2168/2017 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на В. Х. Х. от [населено място] срещу решение №126 от 12.05.2017 г. постановено от АС-Пловдив,ТО,ІІІ с-в по в.т.д. №744/2016 г., с което е потвърдено първоинстанционното решение № 328/26.07.2016 г., постановено по т.д. №419/2015 г. на ПОС, с което е отхвърлен искът на касатора- ищец, предявен по реда на чл.422 ал.1 ГПК срещу СД „РИФ -08 Т.,Х. И С-ИЕ“- [населено място] за установяване, че ответното дружество му дължи сумата от 125 000 лева на основание сключено между тях споразумение с нотариална заверка на подписите на страните от 21.06.2013 г., въз основа на което е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417,т.3 ГПК и ИЛ В касационната жалба се навеждат оплаквания за евентуална недопустимост на обжалваното решение, съществено нарушение на съдопроизводствените правила, противоречие с материалния закон и необоснованост. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се сочи, че са налице предпоставките по чл.280 ал.1, т.1 ГПК /в ред. до изм. в ДВ, бр.86 от 27.10.2017/. От страна на процесуалния пълномощник на ответното по касационната жалба дружество СД „РИФ -08 Т.,Х. И С-ИЕ“- [населено място] е депозиран писмен отговор, в който се излага становище за неоснователност на същата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 20 000 лева намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. За да постанови обжалваното решение, с което е отхвърлен искът на В. Х. Х. срещу СД „РИФ -08 Т.,Х. И С-ИЕ“- [населено място], предявен по реда на чл.422 ал.1 ГПК, въззивният състав е изложил следните съображения: Сключеното между страните по спора споразумение с нотариална заверка на подписите на страните от 21.06.2013 г., въз основа на което е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417,т.3 ГПК има за предмет правоотношенията между същите, възникнали от сключен на 07.01.2013 г. договор за консултантски услуги, по силата на който, ищецът се е задължил да извърши дейности по консултирането на ответника във връзка със сключването от страна на ответното дружество, като съдлъжник наред с друго ТД, на договор за кредит с [фирма] за отпускане на парични средства за доизграждане на МВЕЦ „Равна Хидро“. От своя страна, възложителят СД „РИФ -08 Т.,Х. И С-ИЕ“ се е задължил да заплати на консултанта сумата от 150 000 лева при подписване на двустранен протокол за приемане на предоставените услуги. В договора е уговорено, че консултирането от ищеца се дължи през целия период от сключването на договора до вземане на решение от кредитния съвет на банката за одобряване на исканото финансиране. Със споразумение с нот.заверка на подписите от 21.06.2013 г., страните са констатирали изпълнението на задълженията по договора от страна на консултанта и са се договорили, че му се дължи възнаграждение в размер на 150 000 лева, платимо разсрочено на девет вноски. В случай на забава в плащането на която и да е вноска, целият остатък става предсрочно изискуем. На това основание се претендира и сумата от 125 000 лева като за първите две неплатени вноски от 5 000 и от 20 000 лева е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 2396/14 на РС-Габрово. С оглед на твърдението от самия ищец в допълнителната ИМ и на факта,че в основния договор от 07.01.2013 г. се уговаря плащането на сумите по възнаграждението на консултанта да става по конкретно посочена в договора банкова сметка, която, обаче, е открита едва на 19.06.2013 г., т.е. много след сключването на основния договор, съдът е направил извода,че последният в действителност е сключен след тази дата, а не на посочената в самия него-07.01.2013 г.. При това положение и доколкото молбата за отпускане на кредита във връзка с който ищецът се е задължил да консултира ответника е подадена на 19.04.2013 година, а вземането на решение по нея от кредитния съвет на банката е станало на 09.05.2013, то самият консултантски договор и споразумението от 21.06.2013 г. се явяват договори с невъзможен предмет: поето задължение за консултантски услуги за мотивиране на КС на банката за вземане на решение за отпускане на кредит, след като такова е вече било взето и като такива се явяват нищожни по смисъла на чл.26 ал.2 ЗЗД, поради което и за страните не възникват права и задължения по тях. В изложение на основанията за допускане до касационно обжалване от страна на касатора се сочат като значими за спора правни въпроси, от които в съответствие с чл.280 ал.1 т.1 ГПК се явява този, който обобщено се свежда до задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и оплаквания на въззивника във въззивната жалба, при произнасянето си по спора, във връзка с постоянно поддържания, още с ИМ, от ищцовата страна довод за обвързаността на съда по иск по чл.422 ал.1 ГПК, с предмет на спора остатъка от парично задължение, от наличието на издадена на същото основание и между същите страни заповед за изпълнение за същото вземане, но по друга част от него. По този въпрос е налице основание за допускане до касация,съгласно чл.280 ал.1, ГПК, доколкото, като е игнорирал въобще този довод на страната, съдът се е произнесъл в разрез със задължителната, по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 ГПК /в ред. до изм. в ДВ, бр.86 от 27.10.2012/, съдебна практика: ППВС №1/53, ТР№1/04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 на ОСГК на ВКС и множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК. Относно доводите за недопустимост на обжалваното въззивно решение, ВКС ще вземе отношение с решението си по самата касационна жалба. Водим от изложеното настоящият състав на ВКС, Второ т.о. на ТК счита, че е налице посоченото по-горе основание за допускане до касация, поради което и