Определение № 343 от 27.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3619/2025 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба на Е. Г. В., чрез адвокат К. Г. от АК - София, срещу решение № 2587/25.04.2025г. по в.гр.д.№ 8657/2024г. на Софийски градски съд, с което се потвърждава решение № 5579/28.03.2024г. по гр.д.№ 51360/2021г. на Софийски районен съд, за отхвърляне молбата на Е. Г. В. против А. Т. К., на основание чл.127, ал.2 СК, за родителските права на малолетната М. А. К., род.на *, които са предоставени на бащата А. Т. К., при когото е местоживеенето на детето и е определен режим на лични отношения с майката – Е. Г. В., която е осъдена да заплаща месечна издръжка на детето в размер на 250 лева. В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснато нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, а в изложение към жалбата са поставени въпросите: Какви са задълженията на въззивния съд при разглеждане на делото и произнасянето със съдебен акт във връзка с възлагане на родителските права по отношение на малолетното дете? За задължението на въззивния съд да вземе предвид всички доказателства по делото и да направи съвкупна преценка на всички правнорелевантни обстоятелства? Може ли да се приеме за укоримо процесуално несъдействие на страна по въпроси и указания, които не са й съобщени? Чл.272 ГПК освобождава ли въззивният съд от задължението да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да формира собствени изводи и да постанови решение по същество, като обсъди оплакванията във въззивната жалба, доводите и възраженията на страните и в частност – оплакванията в жалбата, че при решаването на спора по чл.127, ал.2 СК? и дали поведението на бащата да скрие и препятства всякакви лични контакти на малолетното си дете М. от нейната майка и то в нарушение на определени от СРС привременни мерки, които са му били известни и съобщени – нарушава ли висшия интерес на детето и правото му неприкосновеност на семейния му живот? Според касатора въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, а решението е очевидно неправилно поради нарушаване на задължението на съда да следи служебно за интереса на детето. От А. Т. К., чрез адвокат Ц. А. от АК-София, е подаден писмен отговор, с който оспорва доводите в касационната жалба, като счита, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване, а по същество жалбата е неоснователна и претендира разноски по делото. За да постанови решението, въззивният съд приема, че страните по делото са родители на малолетната М. А. К., род.на * и са предявили молби по чл.127, ал.2 ГПК за упражняване на родителските права спрямо детето, въз основа на които са образувани гр.д.№ 51360/2021г. и гр.д.№ 55309/2021г., присъединени за разглеждане в едно производство пред СРС. Съдът е констатирал, че като привременна мярка са предоставени родителските права на бащата, определен е режим на лични отношения с майката, със задължение на родителите да ползват социални услуги за преодоляване на конфликтите между тях и за повишаване на родителския капацитет. От данните в социалните доклади е установил, че двамата родители следва да работят с психолог поради конфликтите помежду им, независимо че детето е привързано и към двамата родители. Според съдебно психологичната експертиза, детето е ставало свидетел на вербална агресия от страна на бащата, което застрашава емоционалното развитие на детето, както и усещането за сигурна семейна среда. В дадената психологична оценка от психолог на детето е констатирано неприемливо отношение на майката, което допълнително допринася за нездравословна емоционална свързаност с този родител и рискова среда за нормалното развитие на детето. Видно от мотивите на съда, преценката на качествата на всеки от двамата родители е обоснована с поведението на майката на детето и констатацията на вещите лице във въззивната инстанция, че малолетната М. и майка й Е. В. са обявени за общодържавно издирване поради невъзможност да се установи тяхното местонахождение. При тези данни за поведението на майката, неглижирала здравните, образователни и емоционални нужди на детето, както и с оглед заключителния доклад на Института по социални дейности и практика „Център за обществена подкрепа“ – София, въззивната инстанция е предоставила упражняването на родителските права на бащата като по-пригоден родител, съобразявайки висшия интерес на детето, като е зачел и правата на майката, на която е определен обичайния режим на лични отношения и е размер на дължимата издръжка на малолетната. При тези мотиви на съда, настоящият състав на Върховния касационен съд, намира че не е налице основание за допускане на касационно обжалване поради „очевидна неправилност“ по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, тъй като липсват нарушения на основните начала в гражданския процес, възприети и утвърдени в съдебната практика, във връзка с предпоставките за предоставяне на родителските права, местоживеенето на детето, неговата издръжка и определянето на лични контакти с родителя, при когото детето не живее постоянно. В съдебната практика на Върховния касационен съд е изяснено, че „очевидна неправилност“ е налице при видимо особено съществено нарушение на закона или явна необоснованост - напр. ако законът е приложен в неговия противоположен смисъл или въз основа на отменена правна норма, с което се нарушават основните начала в гражданския процес или правилата на формалната логика. В случая, не е налице порок, който произтича пряко от съдържанието на мотивите в обжалваното решение, за да се приеме, че е налице основание за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на решението, засягаща вида и обема на търсената защита. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира че с оглед на правомощията му за служебна преценка на обстоятелствата, обосноваващи най-добрия интерес на детето, въззивният съд е съобразил практиката, обобщена в раздел ІV от Постановление № 1/12.11.1974г. на Пленум на ВС, според която съдът е длъжен да изследва подробно всички обстоятелства, обосноваващи интереса на детето – родителски качества на всяка от страните, полагането на грижи и умения за възпитание на ненавършилото пълнолетие дете, трудовите навици, социалното обкръжение и битовите условия, възрастта и пола на детето, привързаност между децата и родителите и др. Дадените с цитираното тълкувателно постановление указания се прилагат последователно от Върховния касационен съд – напр. решение № 152/18.06.2012 г. по гр.д.№ 1066/2011 г., III г.о., решение № 54/16.02.2015 г. по гр.д.№ 5475/2014 г., IV г.о., решение № 334/06.01.2016 г. по гр.д.№ 2202/2015 г. IV г.о., решение № 110/22.05.2018 г. по гр.д.№ 327/2018 г., IV г.о., и др., с която се приема, че съдът е длъжен във всеки отделен случай да посочи кои обстоятелства налагат детето да остане при единия родител и да бъде определен обичайния или по-ограничен режим на лични отношения с другия родител (напр. поведението и моралния облик на родителя, условията на живот при него и т.н.) като изводите трябва да са направени, с оглед най-добрия интерес на детето и възможностите за осигуряване на здравословна и спокойна семейна среда, въз основа на които да се определи и режим на лични контакти с другия родител. Въззивният съд в случая е преценявал интереса на детето не само с оглед на изразеното желание на всеки от родителите и материалните им възможности, но съобразявайки констатациите на вещи лица по делото за уменията на всеки от тях да осигури подходящи условия, в която да бъдат полагани грижи за неговото възпитание, вкл. и данните за поведението им в хода на делото. Преценката на съда, на кого да бъдат предоставени родителските права в този смисъл се основава изцяло на установените по делото обстоятелства, че всяка от страните следва да има отговорното родителско поведение, за да осигури максимално подходящи за възрастта на детето условия за стабилизиране на отношенията с майката и бащата на малолетната М.. Изводите на съда, че упражняването на родителските права следва да се предоставят на бащата, а режима на лични контакти с майката не следва да бъде ограничават, с оглед висшия интерес на детето, в този смисъл са изцяло са в съответствие с практиката на ВКС, според която детето следва да има възможност не само да запази, но и да подобри личните отношения с родителя, при когото не живее постоянно, за да може и двамата да полагат непосредствени грижи за неговото отглеждане и възпитание. Формулираните в тази връзка процесуалноправни въпроси, за задълженията на въззивния съд при спор за родителските права спрямо малолетно дете, не обуславят допускане на касационно обжалване, тъй като са същите са разрешени в съответствие с практиката на Върховния касационен съд в ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013г. ОСГТК, решение № 145/05.08.2021г. по гр.д.№ 1178/2020г., IV г.о., решение № 317/12.02.2019г. по т.д.№ 796/2018г., II т.о., решение № 186/02.07.2015г. по гр.д.№ 4465/2014г., IV г.о. и др.. в смисъл, че разпоредбите на чл.12, чл.235 ал.2 и чл.236 ал.2 ГПК установяват задължение на съда да изложи в мотивите си кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за разрешаване по делото, след обсъждане на всички допустими и относими към предмета на спора доказателства и свързаните с тях доводи на страните. В случая, мотивите на решението отразяват решаващата дейност на съда по предмета на делото и съдържат конкретни съображения по наведените във въззивната жалба доводи и оплаквания на страната. Изводът, че липсата на съдействие от майката препятства доказването на релевантни за спора обстоятелства /за качествата на всеки от родителите/, което налага прилагането на последиците по чл.161 ГПК, е в съответствие със задължителната практика на ВКС, според която предвидената в чл.272 ГПК процесуална възможност не дерогира изискването на чл.236, ал.2 ГПК за мотивиране на въззивното решение, тъй като не освобождава въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство (решение № 34 от 26.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6256/2014 г., II г. о., ГК.; решение № 123 от 28.05.2014 г. по гр.д. № 7750/2013 г., I г.о. ГК и др.). Предвид изложените съображения, поставените въпроси в изложението на касатора не обуславят допускане на касационно обжалване, тъй като въззивното решение е постановено при съобразяване на съдебната практика на Върховния касационен съд, според която при обсъждане на комплекса от релевантни за спора обстоятелства, съдът следва да вземе предвид не само условията на живот и възможностите на всеки от родителите да отглежда и възпитава детето, но и най-добрият интерес на малолетната, с оглед възможността да се установи стабилност при общуването и на двамата родителите с тяхната дъщеря. В случая, обаче, съдът обосновава решаващия си извод, че родителските права следва да се предоставят на бащата, с оглед на установеното по несъмнен начин противоправно поведение на другия родител, което безспорно накърнява интереса на детето, тъй като го лишава от стабилна социална среда. От данните по делото се доказва, че и двамата родители имат родителски капацитет да се грижат за малолетната, а задълбочените конфликтни отношения между тях и многобройните актове на насилие, установени по ЗЗДН, сочат към изцяло неправомерно поведение на бащата. Твърденията за извинително поведение на майката, от страна на нейния пълномощник, но без тя или съответната институция за закрила, да обяви пред съда конкретните причини и основание за укриването на нея и детето, всъщност водят до извод за поведение, което поставя малолетното дете в риск и невъзможност да се изяснят релевантните за спора обстоятелства относно интереса на детето. При тези съображения, изводите на въззивната инстанция, че майката на детето не е оказала съдействие при изясняване на делото и формулираните в тази връзка въпроси на касатора, не обуславят допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на ВКС по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. От А. Т. К., чрез адвокат Ц. А. от АК-София, са поискани сторените разноски за един адвокат, които с оглед изхода на спора следва да бъдат присъдени, на основание чл.9, ал.3 от НМРАВ, съгласно договора за правна помощ и съдействие от 01.08.2025г., в размер на 2250 лева, като съдът следва да превалутира паричното задължение от левове в евро, според изискванията на чл.12 и чл.13 ЗВЕРБ.